Веселина Славова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

 

ИДЕЯТА ЗА ТЯЛОТО ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА НАУКАТА

 

 

Веселина Славова

 

 

 

      Първите стъпки в изучаването на телесността се осъществяват от учените и философите от Новото време. А първата наука за тялото е физиката, доколкото тя удовлетворява “трите мечти на рационалистите” (Тулмин): обща наука, обхващаща всички сфери на знанието, общ рационален метод и общ формален език. Приоритетната роля на физиката се основава на няколко основни постулата: съществуването на непроменливи закони в природата; съществуването на инертни обекти-дадености; съществуването на мислеща субстанция, противостояща на обектите; възможност за прилагане на принципа на йерархията по отношение на природата (Тулмин 1994: 130-131).
      Най-общо казано тялото е обект на науката (респективно физиката) поради своята принадлежност към природата, но не в смисъла на “сътворената природа” (Спиноза), а по-скоро в смисъла на природата като сбор от рационални правила, дори още повече – от математически правила. Научното знание за тялото до края на ХІХ век се основава на два основни негови атрибута: първо, на неговата материалност и второ, на способността му да се движи.
      Идеята за материалността на тялото присъства в най-наситен вид във философията на Хобс. Според него реалността е сбор от тела – естествени, материални и изкуствени (общество и държава). В нея различаваме тела, акциденции на тела и “образи на тела”. Телата са “…това, което е независимо от нашето мислене и съвпада с някаква част от пространството или се разпростира еднакво с нея” (Хобс 1980: 121). Акциденциите (протяжност, форма, движение, покой, величина, възможност) са от една страна способности на тялото, а от друга - начин за възприемане на тялото. Те са реални тогава, когато са част от познанието на телата. В това се състои разликата между акциденциите и образите на телата (пространство и време), първите имат гносеологическа стойност. Материята е съвкупност от тела. Онтологическа реалност имат само последните, доколкото са осъществени от акциденциите си, самата материя си остава само абстрактно понятие, условие за съществуването на телата.
      Знанието за съществуващото се основава на законите на каузалността. Според Хобс причината се свежда до отношение между телата, тя е вътрешно основание на тялото. Едно тяло създава или унищожава акциденции в друго такова. Сборът от всички акциденции на двете тела се нарича “цялостна причина”. Доколкото основните категории на реалността са необходимост, възможност и действителност, причината не може да бъде случайна, тя винаги изхожда от категорията необходимост. “За причина се говори по отношение на настъпилото вече действие, а за възможност – по отношение на действието, което ще настъпи; причината се отнася до миналото, а възможността - до бъдещето” (Ibid.: 141). Действието е тясно свързано с причиняването. То е необходимо случващото се и не допуска случайното случване, самата възможност е необходимост, която предстои да се случи. В този смисъл тялото е познаваемо и предвидимо благодарение на категорията необходимост. Действащото тяло е необходимо действащо.
      Оттук движението придобива по-особен статус, то става предизвикателство за философията и физиката на Новото време. Основните разногласия между физици и философи са по повод обясненията на движението (Срв. Койре 1985: 204-266). В един философски аспект движението е начин за онтологична диференциация на телата, според Хобс то е акциденция (движението е “непрекъснато изоставяне на едно място и постигане на друго”, а покоят – “бездействие и отсъствие на всякаква дейност” (Хобс: 126, 170), а според Декарт – модус.
      Опозицията “покой – движение” е онтологическо основание за осъществяването на телата. Тези два модуса на материята обаче се явяват недостатъчни за обяснението на движението като изменение. Опитът на Хобс да превърне каузалността във фундаментално основание на движението води до задънена улица. Декарт се опитва да разреши този проблем като интерпретира движението в три негови разновидности: метафизическа, кинематична и динамична (срв. Петров 1999: 129).
      От позицията на метафизиката движението се разглежда като условие за реалност, “цялото разнообразие на форми, срещащи се в материята, зависи от местното движение” (Декарт 1978: 527). Кинематичното движение се опитва да обясни смяната на мястото на едно тяло. В този случай Декарт обяснява движението като подчертава, че не се сменя мястото на самото тяло, защото тялото се измества заедно с мястото си (да си припомним идеята на Декарт за тъждеството на материята и протяжността), а по-скоро се сменя местоположението на едно тяло спрямо останалите тела (Ibid.: 512, 528). Динамичното движение е най-близо до физическата интерпретация, но то е само моментно състояние на тялото, в което отчитаме определена скорост и посока.
      И трите вида движение остават проблема за изменението нерешен. В крайна сметка тялото си остава геометрична величина, която се подчинява на законите на геометричното пространство. “Телата, движещи се по права линия в безкрайна пустота се явяват не реални тела в реално пространство, а математически тела в математическо пространство” (Койре 1985: 142).
      Ако допуснем съществуването на разлика между “движение-акт” и “движение-състояние” (Ibid.: 46), ще видим, че физиката и метафизиката на Новото време стигат до приблизително еднакви резултати, а именно до позиционирането на тялото като съ-стояние. Движението като актуализация е целенасочено (Аристотел), за разлика от движение като състояние (Нютон), което няма цел, но има направление и затова може да продължава до безкрай, ако не срещне препятствие, такова движение не се нуждае от причина. В науката на Новото време движението е също толкова състояние, колкото и покоя (срв. с І-ви закон на Нютон), това взаимодействие между движението и покоя дава нов тласък в развитието на науката. Движението разбирано като членение, се използва за обяснението на процесите в света и в човека с неговите страсти, мисловните процеси, възприятия. Оттук телесността се приема за атомарна структура, чието движение е резултат от движението на атомите.
      В този смисъл в терминологията на Новото време тялото присъства като машина, механизъм, часовник, “главната пружина и основание на всички негови движения се явява топлината, намираща се в сърцето” (Декарт 1989: 425). Този начин на мислене на тялото е свързан с рационализирането и геометризирането на пространството. Философите от Новото време интерпретират тялото като мислим обект, като съвкупност от елементи. Подчертава се неговата съставност. Поради тази причина изследванията на тялото дълго време акцентират върху неговата формалност, която е начинът то да бъде удържано като действителност, а не само като възможност. Тялото е или дадена отвън схема, или система, самозадаваща се от себе си. Опитът да се примирят външните рационални основания и каузалността на природата довеждат до превръщането на тялото в механизъм. Новото време е време на дисектираното, разчлененото тяло. В теоретизацията на телесността статичният поглед на субекта обездвижва и обекта на своето изследване, така съществуването на тялото се свежда до неговата наличност и до знанието за неговата наличност.
      Про-учването на тялото се осъществява в статичните му състояния. Интересът към трупа е насочен към частите, той е престанал да бъде жив организъм, липсва неговата цялост. Той става механизъм. На дисекция се подлага мъртвото тяло. Медицинската интервенция се осъществява, когато тялото е в покой, то или е упоено (сънят е симулирана смърт), или е насилствено обездвижено. Движението не е потопено в мистерията на Божествения абсолют. Декарт уточнява, че ролята на Бог е да зададе постоянните условия за движение на материята, но оттам насетне то се подчинява на физичните закони, които се основават на средата, масата, силата, сблъсъка и т.н. (Ibid.: 200-206).
      Телесността се еманципира. Тя придобива самостоятелно значение за човекопознанието. В този смисъл анатомията е неизбежна, за да опознаем себе си според Декарт. Тя би могла да ни бъде полезна за предотвратяване на болестите на човешкото тяло и за удължаване на живота му. Тялото започва да играе самостоятелна роля по отношение на света и човека. То не е зависимо от душата. Отделността на душата и тялото е резултат от различните им свойства: за душата - мисленето, а за тялото - топлината и движението. Новата стъпка, която прави Декарт за философския и научен опит е отделянето на движението от обсега на душата, тя престава да бъде негов причинител. Този възглед подчертава отликата си от възгледите на религията за първенствуващата роля на душата. Тялото може да се движи само, благодарение на разположението на органите си. „Душата не може да предизвика някакво движение в тялото ако телесните органи, необходими за това движение не са разположени така, че да го произведат… Следователно, всички движения, които съгласно нашите наблюдения не зависят от мисленето, трябва да бъдат отнесени не към душата, а само към разположението на органите” (Ibid.: 414). Аргументът, който се дава в полза на твърдението за основната роля на душата за задвижването на телесността, според Декарт е неоснователен, тъй като би могло да се смята също толкова основателно, че тялото е прекратило своето действие поради някаква причина, а в резултат на това обездвижване душата го е напуснала. Декарт допуска принципната различност между телесност и душа, те се подчиняват на различни закони.
      Оттук знанието за тялото го прави достъпно за всеки опит. Всяко телесно действие е причинно обусловено. Живеенето и умирането са резултат от механизма на тялото. Например смъртта настъпва поради несъответствието между частите на тялото, които се делят на твърди и течни, първите са по-бавни от вторите (Ibid.: 436, 438). Разликата между живото и мъртвото тяло е подобна на разликата между здравия и повредения часовник. В първия механизъм частите са събрани по своите места, те осъществяват движението, за което са предназначени, в мъртвото тяло механизмът е повреден, в него липсва необходимото условие за движение (Ibid.: 484).
      От началото на ХХ в. се променя и представата за тялото като физичен обект. Класическата представа за макрообектите като фундамент на знанието за природата се подменя от микрообектите на квантовата механика. Променят се класическите схващания на горепосочените атрибути на тялото – материалността му и способността му да се движи.
      Според класическите възгледи материята се състои от елементарни, неделими частици. Квантовата механика опровергава това схващане с откритието, че атомите не са неделими, както и че микроявленията могат да се изявяват както като частици, така и като вълни (Шредингер 1971: 116-117). Ако класическата механика разглежда телата и техните модуси в един дизюнктивен вид – движение или покой; поглъщане или излъчване; частица или вълна; обект или субект, то квантовата механика допуска конюнкцията на двете състояния едновременно като се отчита ролята на субекта и експерименталната среда. От това съвместяване на противоречивите допреди време дихотомии произтича и новият метод на измерване на процесите – статистиката. Методът на класическата механика, основаващ се предимно на необходимостта се измества от вероятностния подход. В класическата физика вероятността е неосъществена или неосъществима необходимост, за разлика от квантовата механика, в която “всички събития са възможни, но не и еднакво вероятни” (Френкель 1971: 349). В този смисъл в квантовата механика се отчитат вероятностите да се случи даден процес, а не конкретните възможности на случването.
      По този въпрос заслужава внимание разяснението на Шрьодингер (Шредингер 1971: 129) по повод статистическата теория. Той описва ситуация, в която имаме учител, изправен пред задача, изискваща от него да разпредели две награди на трима свои ученици. Статистиката се интересува от броя на вероятностите за разпределение на наградите, а не от възможното разпределение в неговите конкретни измерения. Важно е да бъде уточнено, че вероятностите зависят от природата на наградата. В случая наградите са частици, а учениците – състояния. Първата награда са два медала – единият с лика на Нютон, а другият с лика на Шекспир. Наградата може да бъде разпределена по 9 начина – един от тримата има вероятност да получи първия медал и един от тримата има вероятност да получи втория медал. Вероятностите са 3х3, т. е. девет. Това разпределение е сходно с класическата статистика. Втората награда е от две монети по един шилинг. Вероятностите в този случай са 2х3, т. е. двама могат да получат по един шилинг или един от тримата да получи два шилинга. Вероятностите са шест. Тази статистика отговаря на статистиката на Бозе – Айнщайн. Третата награда са две места в училищния футболен отбор. В този случай вероятностите са само три – две от момчетата влизат в отбора, а третото остава извън него – 1х3 (статистиката на Ферми - Дирак).
      Статистическата теория е “отказ от нагледното описание на явленията” (Гейзенберг 1971: 354). Тя търси не обективно определение на дадено явление, а вероятността то да се осъществи. Отношението към движението е пряко следствие от идеята за делимостта на материята. За класическата механика движението е резултат от взаимодействието между неизменни частици. Изменя се само тяхното местоположение. Макрообектите се статични, доколкото тяхното многообразие се обяснява от гледна точка на субективното възприятие на наблюдаващия. Статичността на макротелата е необходимо условие за тяхното изучаване и устойчивостта на резултатите от едно такова познание. Посредством тази устойчивост могат да бъдат обяснени както макро, така и микрообектите в природата.
      Рационализмът не успява да просъществува като универсален научен метод поради това, че не може да узакони самия себе си, чрез самия себе си (Вж. Тулмин 2002: 121). Оттук произтича необходимостта от създаването на нова методология, която да се свърже тясно с търсенията на отделните науки. След като физиката демонстрира отказа си от универсално и общовалидно обяснение на света като макрообект, то става ясно, че усилията за изучаването на тялото трябва да бъдат насочени в друга посока. Ясно е, че то не трябва да се третира като обект в класическия смисъл на думата, ясно е и че рационализма не е най-надеждния подход за изучаването му. След разбиването на единния модел на научното познание, остава в сила да влязат различните индивидуални подходи на отделните науки, а за тялото да се заговори от гледна точка на един интердисциплинарен дискурс.
      Пример за това е еволюционната теория на Дарвин, която съвместява научността с историческия подход. Тя не експлоатира един универсален метод, а подхожда индивидуално към всеки проблем. “В медицината и в другите дисциплини за човека трябва да помним разликата между общите фактични основоположения, които поддържат “разумните” аргументи в практически умения, и “рационалните” дедукции в патент на математически формулираните теории” (Ibid.: 162).
      Биологията е резултат от трансформирането на метафизическата идея за смъртта в научната идея за живота. Ако смъртта е граничната линия за съществуването и познанието за него в един класически смисъл (както философски, така и научен), то знанието за живото въвежда нови понятия в науката и с това променя пътя на познанието и на идеята за обект на познанието. Живото не може да се изследва като обект в традиционния смисъл на думата, влаган й от физиката на Нютон и от метафизиката на Декарт. Живото не е статично състояние, а динамичен процес, изучаването му не се поддава на законите на детерминизма. Живото не допуска необходимото случване. При неговото изучаване е задължително допускането на случайността. С това допускане обаче възниква трудността с изучаването и предсказването на живата система. Тук научните изследвания се разклоняват в две посоки – от една страна би могла да се допусне външна задвижваща причина, т.е. функционирането на живото да се сведе до категориите необходимост и възможност, от друга страна живото се свежда изцяло до случайността. В първия случай, както стана ясно по-горе то се “умъртвява”, във втория – се мистифицира. Комбинацията от двете възможности би могла да доведе до успешно решение на някои от проблемите. Интересно решение на този проблем предлагат носителят на Нобелова награда за проучването на кинетиката на свръхбързите химични реакции М. Айген и Р. Винклер (Срв. Айген, Винклер 1982).
      Допускането им е, че живото се подчинява на правилата на стратегическа игра, т. е. в първоначално случайна конфигурация би могла да се саморазвие според заложени вътрешни закони. Детерминизмът в една такава система се свежда до нейната необратимост, т. е. веднъж задвижена, тя следва хода на собственото си развитие. Това означава, че информацията не се предзадава отвън, а се създава в самата система. Изучаването на живото изисква и нов метод, който представлява комбинация от теория на вероятностите; теория на случайните процеси за обосноваване на неустойчивостта; теория на игрите за определяне на оптималния път на еволюцията (Ibid.: 68).
      Доколкото в едно научно изследване понятията смисъл и ред са взаимозависими, обяснението на живото клони повече към количествения принцип, отколкото към качествения. Ако съвременна научна концепция за живото успее да съчетае в себе си количественото и качественото обяснение (откритията в областта на генетиката на Мендел и еволюционистката теория на Дарвин), то тогава е голяма вероятността да постигнем знание за живото без да е необходимо да го фиксираме в негови втвърдени състояния. “Научният смисъл битува като колективна установка, идея, онтологическа картина, начални научни понятия” (Герджиков 1991:28). В този смисъл науката не е отделно звено от човешкото съществуване, а част от неговото разбиране.

 

 

 

 

 

---

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

 

1. Айген, М., Винклер, Р. Играта на живота. София: „Наука и изкуство“, 1982.
2. Гейзенберг, В. „Развитие квантовой механики” // Шредингер, Эрвин. Новые пути в физике. Москва: „Наука”, 1971.
3. Герджиков, Сергей. Рационалност и биология. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1991.
4. Декарт, Р. Сочинения, т.1. Москва: „Мысль”, 1989.
5. Койре, А. Очерки истории философской мысли. О влиянии философских концепций на развитие научных теорий. Москва: „Прогресс”, 1985.
6. Петров, В. Първи стъпки към загадката на континуума (от Античността до Новото време: онтологични аспекти). София: „ЕТО”, 1999.
7. Тулмин, С. Космополис. Скритата програма на модерността. София: „Калъс”, 1994.
8. Тулмин, С. Завръщане към разума. София: ИК „Критика и хуманизъм”, 2002.
9. Френкель, Я. „Произхождение и развитие волновой механики” // Шредингер, Э. Новые пути в физике. Москва: Наука, 1971.
10. Хобс, Т. За тялото. София: „Наука и изкуство“, 1980.
11. Шредингер, Э. Новые пути в физике. Москва: „Наука”, 1971.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. януари 2014 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]