"Хазарски речник" (1984 г.) е необикновена книга. Като всеки речник той може да не се чете линейно, а има около два и половина начина да бъде прочетен. Състои се от три книги - Червена (християнска), Зелена (мюсюлманска) и Жълта (еврейска). Милорад Павич е наричан от мнозина "автор на третото хилядолетие", а литературата му - "абсолютна литература". Неговите текстове се четат нелинейно - "Стъкленият охлюв" са хипертекстови разкази, "Последна любов в Царгиград" - роман наръчник за гледане на карти таро, "Пейзаж, нарисуван с чай" - роман-кръстословица, "Прибори за писане" - карти и дневници от един кораб... "Литературен клуб" си поставя задачата да публикува по-голяма част от текстовете на Павич, включително и непревеждани досега.

На това място лежи онзи читател, който никога няма да отвори тази книга. Тук той завинаги остава мъртъв.
 
 
 
 
 
 

 

          Сегашният автор на тази книга уверява читателя, че няма да му се наложи да умре, ако я прочете, какъвто е бил случаят с неговия предшественик, използвувал изданието на  Хазарския речник от 1961 година, когато тази книга е била току-що създадена от своя пръв автор. Във връзка с настоящето издание тук ще трябва да се изложат някои съображения, но за да не излязат прекалено дълги, лексикографът предлага на читателите едно споразумение. Той ще седне да пише бележките си преди вечеря, а читателят да вземе да ги чете след обеда. Така гладът ще принуди автора да бъде кратък, а на сития читател уводът няма да изглежда прекалено дълъг.

 

          1. Историята на Хазарския речник

          Случаят, разработен в този лексикон, е станал някъде през VIII или IX век от нашата ера (или е имало повече подобни случаи) и в специалната литература тази тема обикновено се нарича "хазарска полемика". Хазарите били независимо и силно племе, войнствен номадски народ, в неизвестни времена дошъл от Изток, гонен от някаква пареща тишина, и в промеждутъка от VII до X век заселявал сушата между две морета: Каспийско и Черно. Знае се, че ветровете, докарали хазарите, били ветрове самци, които никога не носят дъжд - ветрове, по които расте трева и те я развяват през небето като бради. Един късен славянски митологичен източник споменава Козе море и би могло да се приеме, че някое море се е наричало Хазарско, защото славяните наричали хазарите козари. Знае се също, че хазарите основали силно царство между двете морета, изповядвайки известна нам днес религия. След смъртта на мъжете си, загинали на война, хазарските жени получавали възглавница да съхраняват сълзите, които ще пролеят за войниците. Хазарите станали известни в историята, влизайки във войни с арабите и сключвайки съюз с византийския цар Хераклий в 627 година, но произходът им останал неизвестен, както са изчезнали и всички следи, които биха показали под какво име и в кой народ трябва да се търсят днес хазарите. След тях на Дунав е останало едно гробище, за което не се знае наистина ли е хазарско, и един куп ключове, които вместо дръжки имат триъгълен златен или сребърен перпер, и Даубманус приема, че са ги лели хазарите. Хазарите заедно с държавата си слизат от историческата сцена след едно събитие, за което преди всичко ще става дума тук - тъй като преминали от своята първоначална и за нас неизвестна вяра в едно (също така не се знае кое) от трите известни вероизповедания на онова и на днешното време - еврейско, ислямско и християнско. Наскоро след това именно покръстване последвало разпадането на хазарското царство. Един от руските военначалници от X век, княз Светослав, без да слиза от коня си, погълнал хазарското царство като ябълка. Русите разрушили хазарската столица на устието на Волга в Каспийско море в 943 година, без да спят осем нощи, а между 965 и 970 година унищожили хазарската държава. Очевидци отбелязват, че сенките на къщите от хазарската столица не искали да рухнат дълго време след като самите постройки отдавна вече били сринати. Стоели във вятъра и във водите на Волга. Според една руска хроника от XII век в годината 1083-а Олег се наричал вече архонт на Хазария, но по това време, тоест в дванадесетото столетие, в пределите на някогашната хазарска държава вече се намирал друг народ - куманите. Материалните останки от хазарската култура са твърде оскъдни. Никакви надписи, обществени или лични, не са открити, няма следа от хазарските книги, които споменава Халеви, нито една от техния език, макар и Кирил да отбелязва, че изповядвали вярата си на хазарски. Единствената обществена сграда, откопана в Сувар, на някогашната хазарска територия, по всяка вероятност не е хазарска, а българска. Нищо особено не е намерено и при изследването на селището Саркел, нито дори следи от тамошната крепост, която, знаем, византийците са построили за нуждите на хазарите. След унищожаването на държавата им хазарите почти не се споменават. В X век един от унгарските старейшини ги повикал да се настанят на негова територия. В 1117 година някакви хазари дошли в Киев при княз Владимир Мономах. През 1309 година в Пресбург се забранява на католиците да сключват брак с хазари и папата потвърждава въпросното решение в 1346 година. Това е почти всичко.
          Споменатото преминаване в друга вяра, което е било решаващо за съдбата на хазарите, протекло по следния начин. Хазарският владетел - каган, пишат древните хроники, сънувал сън и потърсил трима философи от разни краища на света да му го разтълкуват. Работата била до такава степен от значение за хазарската държава, понеже каганът бил решил да приеме заедно с народа си вярата на онзи мъдрец, чието тълкуване на съня бъде най-приемливо. Някои източници твърдят, че в деня, когато каганът взел това решение, залиняла косата на главата му и той го знаел, но въпреки всичко нещо го подтиквало да продължи. Така в летния дворец на кагана се озовали един ислямски, един еврейски и един християнски мисионер - дервиш, равин и монах. Всеки от тях получил в дар от кагана по един нож, изработен от сол, и те подхванали да спорят. Гледищата на тримата мъдреци, техните прения, опиращи се на основните положения в трите различни религии, участниците и изходът на "хазарската полемика" предизвикали голям интерес, крайно противоположни мнения за случая и последиците от него, за победителите и победените в тази полемика; векове наред са им посвещавани безброй научни трудове в европейските, християнските и ислямски среди - и всичко това продължава до днес, когато хазарите отдавна ги няма.. Някъде в XVII век интересът към хазарския въпрос ненадейно се подновява и необятният материал на дотогавашните хазарски изследвания бил систематизиран и обнародван в 1691 година в Борусия (Прусия). Били проучени образци от триъгълни монети, имена от стари пръстени, изображения върху стомни от сол, дипломатически приписки, портрети на писатели, рисувани на фона на своите библиотеки, в които всички заглавия надлежно се разчитали, съобщения на тайни агенти, завещания, говор на черноморски папагали, за които се смятало, че говорят на изчезналия хазарски език, картини за музициране (в които дешифрирали знаците по нотните тетрадки) и дори една татуирана човешка кожа, като не се смята архивният материал от византийски, еврейски и арабски произход. С една дума, използувано е всичко, което въображението на човека от XVII век могло да опитоми и постави в своя служба. И всичко това е събрано между кориците на един речник. Основанието на този интерес, пробуден от XVII век, следователно хиляда години след събитието, е изложил един хронист в неясни изречения, които гласят: "Всеки от вас води своята мисъл след себе си на разходка като маймуна на връвчица. Когато четеш, винаги имаш две маймуни: една своя и една чужда. Или което е още по-лошо, маймуна и хиена. И внимавай кому какво ще дадеш да яде, защото хиената не яде същото, което яде маймуната..."
          Както и да е, печатарят на един полски речник Йоанес Даубманус (или някой наследник под негово име) в поменатата 1691 година публикува събрани всички източници по хазарския въпрос, в единствения вид, годен да обхване цялото това пъстро четиво, което онези с перо на ухото, дето правят от устата мастилница, са трупали и губили векове в това занимание. Трудът е бил публикуван във вид на речник за хазарите под заглавие Lexicon Cosri. Според една (християнска) версия книгата издиктувал на издателя някакъв монах на име Теоктист Николски, който на бойното поле между австрийските и турските войски намерил и наизустил материал от различен произход за хазарите. Така Даубманусовото издание се появило, разделено на три речника: отделен глосарий на ислямските източници за хазарския въпрос, речник на материала, почерпан от еврейски съчинения и предания, а третият речник бил съставен въз основа на християнски свидетелства по хазарския въпрос. Това Даубманусово издание - речник на речниците за хазарското царство - имало необикновена съдба.
          Измежду 500-те екземпляра от този пръв речник за хазарите Даубманус отпечатал и един с отровно печатарско мастило. Заедно с този отровен екземпляр, затворен с позлатена ключалка, вървял и един контролен екземпляр от същия лексикон със сребърна ключалка. През 1692 година Инквизицията унищожила всички екземпляри на Даубманусовото издание и в обръщение останали само отровният екземпляр от книгата, който убягнал от вниманието на цензурата, и помощният екземпляр със сребърната ключалка, който вървял заедно с него. Така непокорните и неверниците, които дръзвали да четат забранения речник, били заплашени от смърт. Който отворел книгата, почти веднага се вцепенявал, като прободен с карфица в сърцето. Читателят умирал на деветата страница при думите, които гласят: Verbum caro factum est (Словото стана плът). Контролният екземпляр давал възможност да се улови мигът, когато настъпвала смъртта, ако се четял успоредно с отровния. В този контролен екземпляр имало бележка: "Ако се събудите и не ви боли нищо, знайте, че вие не сте между живите."
          От делата за наследство на семейство Дорфмер, живяло през XVIII век, се вижда, че "златният" (отровният) екземпляр на речника се предавал от коляно на коляно в това пруско семейство: най-големият син получавал половината книга, другите деца по четвъртита или по-малко, според броя им. На всеки дял от книгата отговаряли и останалите дялове от наследството на Дорфмер: градини, ливади, ниви, къщи и езера или добитък, и дълго време смъртта на хората не е била свързана с четенето на книгата. Когато веднъж ударил мор по добитъка и настанала суша, някой казал на членовете на семейството, че всяка книга, също като всяка девойка, може да се превърне в самовила, че нейният дух може да броди  по света, да нечестиви и погубва всичко около себе си. Затова в ключалката на книгата трябвало да се сложи малък дървен кръст, от онези, които се слагат в устата на девойки, станали самовили, за да не излиза духът да тормози света и членовете не семейството. Така постъпили и с Хазарски речник: сложили кръст в ключалката като в уста, но бедата сега се развилняла още повече отпреди, членовете на семейството започнали да се задушават насън и да умират. Тогава отишли при свещеника, разказали му какво става и той дошъл, махнал кръста от книгата и морът начаса престанал. Казал им още: "Внимавайте в бъдеще да не слагате кръст в ключалката като този път, докато духът пребивава извън книгата. Защото поради страх от кръста не смее да се върне и прави беди и пакости." Така била заключена позлатената ключалка и Хазарският речник останал десетилетия неизползуван на полицата. Нощем от тази полица се чувал необикновен шум, който идвал от Даубманусовия речник, а някои бележки в дневници от онова време, направени в Лвов, разказват, че в Даубманусовия лексикон бил вграден пясъчен часовник, направен от някой си Нешама, познавач на Зохар, изкусен в умението да говори и пише едновременно. Този Нешама твърдял, че в собствената си ръка разпознал съгласна "хе" от староеврейския си език, а в буквата "вау" - своята мъжка душа. Часовникът, който вградил в корицата на книгата, бил невидим, но при пълна тишина можело да се чуе как изтича пясъкът по време на четене. Щом престанел да изтича пясъкът, книгата трябвало да се обърне и четенето да се продължи по обратния ред, оттам към началото, и тогава се откривал нейният таен смисъл. Други бележки обаче казват, че равините не одобрявали вниманието, което техният сънародник посветил на Хазарския речник, и книгата периодично била подлагана на нападките на учени люде от еврейска среда. При това равините нямали съмнения относно достоверността на еврейските източници на речника, но не могли да приемат доводите на останалите източници. Накрая трябва да се каже, че Lexicon Cosri нямал късмет и в Испания, където в мавърските ислямски среди осъдили "сребърния екземпляр", той бил подложен на забрана - да не се чете 800 години; и този срок не е изтекъл, та забраната още е в сила. Тази постъпка може да се обясни с факта, че по това време в Испания все още е имало семейства с потекло от хазарското царство. Записано е, че тези "последни хазари" имали един необикновен навик. Гледали на всяка цена да наругаят и прокълнат онези, с които влизали в спор, докато те спят, и при това внимавали да не ги пробудят с псувните и клетвите си. Изглежда, са смятали, че така проклятието действува по-силно, а клетвата стига врага по-бръзо, когато спи, отколкото когато е буден.

 

          2. Структура на речника

          Днес не е възможно да се установи как е изглеждало Даубманусовото издание на Хазарския речник от 1691 година, защото единствените останали екземпляри, отровният е "сребърният" (помощният) екземпляр, са унищожени - всеки в различен край на света. Според еидн източник "златният" екземпляр е унищожен по твърде недостоен начин. Последен негов притежател бил един старец от семейство Дорфмер, известен с това, че умеел да прецени добрата сабя по звука като камбана. Той никога не бил чел книга и казвал: "В моите очи светлината полага яйцата си както мухата - наплювците си в раната. Знае се какво може да се излюпи от това..." Мазнините вредели на стареца и той скришно от семейството си пускал всеки ден по един лист от Хазарския речник в паницата със супа да обере мазнината, а после изхвърлял омезнената хартия. Така, преди семейството му да забележи, унищожил Lexicon Cosri. Същата бележка казва, че книгата била украсена с рисунки, които старецът не искал да използува, понеже разваляли вкуса на супата. Единствено тези илюстровани страници от речника са се съхранили и днес може би биха могли да се намерят, ако сред следите по една пътека може изобщо да се открие първата следа, по която са тръгнали останалите и прокарали пътеката. Един професор по ориенталистика и археология на средновековието, д-р Исайло Сук притежавал, както се вярва, екземпляр или препис на Хазарския речник, но след неговата смърт в наследството му не се намерило нищо. Така от Даубманусовото издание на речника до нас са стигнали само откъси, както от съня остават само песъчинки в очите.
          Въз основа на тези откъси, цитирани в съчиненията, които полемизират с автора (или авторите) на Хазарския речник, достоверно се потвърждава (както вече бе споменато), че Даубманусовото издание е било своего рода хазарска енциклопедия, сборник от биографии или жития на личности, които по някакъв начин са прелетели през небето на хазарското царство като птица през стая. Vitae sanctorum и на други личности, които са участвали в хазарската полемика, в нейното записване и проучване през столетието, са съставяли основата на книгата и всичко е било разделено на три части.
          Тази структура на Даубманусовия речник, съставен от еврейски, ислямски и християнски източници за преминаването на хазарите в друга вяра, е дала основата и на това, второ издание. Въпреки непреодолимите затруднения, поради липсата на оригиналния текст на речника, лексикографът се реши да го подготви едва след като прочете следното изречение от Хазарския лексикон: "Сънят е дяволска градина и всички сънища в света са отдавна изсънувани. Сега те само се разменят със също тъй износената и овехтяла действителност, както металните пари се сменят за кредитни писма и обратно, от ръка в ръка..." В такъв свят или по-добре казано, в такава фаза на този свят наистина може да се поеме поменатото задължение.
          При това трябва да се има предвид следното. Издателят на това второ издание на Хазарския речник е съвсем наясно, че Даубманусовият материал от XVII век не е достоверен, че в много висока степен има характер на легенда, че представлява нещо като обед насън и се крепи в мрежата на заблудата на различни старинни неща. И все пак въпросният материал се предлага за преглед на читателя, защото този речник не се занимава с хазарите такива, каквито ги виждаме ние днес, а е само опит да се възстанови изгубеното Даубманусово издание. Днешните представи за хазарите впрочем са използувани само като неизбежно и необходимо допълнение на остатъците от изчезналия източник.
          Трябва също така да се напомни, че тук по понятни причини не можеше да се запазят редът и азбучната последователност на Даубманусовия речник, където са използувани три писмености и три езика - гръцки, еврейски и арабски, и където датите са дадени според три хронологии, които важат за календарите на поменатите три религиозни среди. Всички дати тук са пресметнати според един календар и е даден превод на Даубманусовия материал и на неговите статии от три езика на един-единствен, затова в източника от XVII век думите са били в друга подредба и във всеки от трите речника (староеврейски, арабски и гръцки) едно и също име се е явявало на различни места, защото в различните азбуки буквите на вървят в един и същи ред, книгите не се прелистват в една и съща посока, както главните артисти в театъра не се появяват от една и съща страна на сцената. Най-сетне, така впрочем би изглеждала тази книга и във всеки нов превод на който и да е друг език, защото неизбежно материалът от този речник за хазарите би трябвало да се групира по различен начин за всеки друг език и друга писменост, така че обясненията ще се явяват винаги на нови места, а имената ще получават всеки път нова подредба. Такива важни статии на Даубманусовото издание, каквито са за свети Кирил, за Иехуда Халеви или Юсуф Масуди и други, тук не са на същите места като в първото издание на Хазарския речник. Това, естествено, е главният недостатък на тази версия в сравнение с Даубманусовата, защото само онзи, който умее да прочете частите на една книга в истинския им ред, може наново да сътвори света. Постъпи се така, защото не е възможно да се възстанови Даубманусовия речник.
          Всички тези недостатъци не бива да се приемат като голяма загуба: читателят, който от реда на статиите би могъл да разчете скрития смисъл на книгата, отдавна е изчезнал от земята, защото днешната читателска публика смята, че въпросът за въображението е изключително от компетентността на писателя, а нея самата това нещо изобщо не я занимава. Още повече, когато става дума за речник. За такъв читател не е нужен и пясъчен часовник в книгата, който предупреждава кога трябва да се смени начинът на четене, защото днешният читател никога не си променя начина на четене.

 

          Хазарите имали строители, които дялали и поставяли огромни парчета стени от сол по пътя на ветровете. На пътя на всеки от четиридесетте хазарски вятъра (от които половината били солени, половината сладки) била зидана купчина солени камъни и когато веднъж в годината настъпвало времето за подновяване на ветровете, хората се събирали на тези места и слушали кой от строителите е съчинил най-хубавата песен. Защото ветровете в допир с грамадите, като се провирали между тях или им решели върховете, свирели винаги различна песен дотогава, докато не изчезнели всички камъни заедно със зидарите, изпрани завинаги от дъждовете, удряни от погледите на минувачите и лизани от езиците на овни и бикове.
          Такъв един зидар на музика, арабин, тръгнал с някакъв евреин и хазарин да чуе как ще свирят напролет неговите камъни. Край един храм, където хората сънували общи сънища, евреинът и хазаринът се скарали и в разпрата загинали. Арабинът, който спял по това време в храма, бил обвинен, че е убил евреина, защото се знаело, че му е съсед и че не се понасят. Така евреите поискали смъртно наказание за него. Арабинът си помислил: който се кара на три страни, няма да избяга от четвърта. Защото в хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон, евреите - на еврейския, арабите - на исляма, тоест закони, много по-широки от хазарската държава... Поради това арабинът се защищавал, като твърдял... (на това място текстът е изличен). И така мвесто смъртно наказание бил поставен да гребе на галера и успял дори да чуе музиката на камъните, преди да се разпаднат в твърда тишина, в която се разбива чело.

 

          Пътницата има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад - за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, тя хвърля две сенки - надясно сянка и наляво сянка. В дъното на една гора, набраздена от пътеки, тя търси прочутото училище на края на далечния път, където трябва да издържи най-големия си изпит. Нейният пъп е като пъпа на пресен хляб, а пътят й е толкова дълъг, че изяжда годините. Като стига най-сетне до гората, среща двама души и ги пита за пътя. Те я гледат, облягайки се на оръжието си, и мълчат, макар да са казали, че знаят къде е училището. После единият от тях посочва: "Върви направо, на първия кръстопът завий наляво и отново наляво, тъй ще се намериш пред самото училище." Пътницата благодари, мислейки си колко е добре, че не са й прегледали пътните документи, защото тогава сигурно щели да се усъмнят в нея като  като в чужденка и да търсят скритите й намерения. Тя продължава пътя, свива по първата пътека вляво, после пак вляво; с дадените указания изобщо не е трудно да се справи, но в края на втората лява пътека вместо училище има голямо блато. И пред блатото стоят, смеейки се, двамата въоръжени мъже, които тя вече познава. Искат извинение и през смях й казват:
          - Погрешно обяснихме, трябва да тръгнеш на първия кръстопът вдясно, после пак вдясно и там е училището. Обаче ние бяхме длъжни да проверим намеренията ти и да се убедим дали наистина не знаеш пътя, или само се преструваш, че не го знаеш. Но сега е вече късно и ти не можеш днес да стигнеш до училището. А това значи никога, защото от утре училището вече няма да съществува. Прочее поради тази малка проверка твоята цел остана завинаги неосъществена, но сигурно разбираш, че беше необходимо да постъпим така заради сигурността на другите и за да  се защитим от възможните лоши намерения на пътници, които търсят училището. Но не се упреквай. Ако беше тръгнала по обратния път на този, който ти показахме, тоест ако беше вървяла вдясно вместо вляво, пак щеше да е същото, защото тогава щяхме да разберем, че ни мамиш, че всъщност знаеш пътя до училището, въпреки че питаш за него, и пак щяхме да бъдем принудени да те проверим, тъй като твоите намерения щяха явно да ни се сторят съмнителни щом ги криеш от нас. Така че всъщност до училището изобщо не може да се стигне. Прочее твоят живот не е пожертвуван напразно: той бе използван да се провери нещо на света. А това не е малко...
          Така говорели мъжете, а пътницата имала сега една-единствена утеха - паспорта си, който не била показала и за който мъжете край тресавището и представа нямали с какъв цвят е. Но всъщото време с това тя била измамила и объркала проверката им, което значи, че все пак нейният живот е бил пожертвуван напразно. Всъщност от тяхна гледна точка по един начин напразно, а от нейна гледна точка по друг. Защото какво я засягат техните проверки? И все пак във всички случаи работата стига до едно и също нещо и така целта на нейното съществуване, която вече не е пред нея, трябва неминуемо да се измести в хода на времето; и сега тя започва да си мисли, че целта не е била в училището, а някъде по пътя към училището, колкото и напразно да е било самото търсене. Това търсене в спомена й изведнъж става все по-хубаво и по-хубаво; освен това проглежда за много за много хубости по пътя и заключава, че преломът се е случил не на края на пътя, пред училището, а някъде много по-рано, в първата половина на пътуването, което изобщо нямаше да помисли, ако пътят не бе напразен. В рамките на преразпределението на спомените, в които като търговец на недвижими имоти обглежда отново цялото си наследство, тя започва да внимание на нови подробности, едва забелязани преди. Между тези подробности тя търси най-важните, като непрекъснато се насочва към все по-малко и малко на брой, докато с безмилостна преценка и все по-строг избор не стига до една единствена картина от спомените:
          Маса и на нея чаша вино, оцветено с друго вино. Месо от току-що уловен бекас, печено на камилски изпражнения. Още хранително от снощния сън на птицата. Топъл хляб с тъмното лице на баща ти и с пъпа на майка ти. И сирене от млади и стари островни овце. Край ястията на масата - свещ с капка огън на върха, до нея Божията книга и месец джумаз ал-ахир протича през нея.

 

КУ (Driopteria filix Chazarica) -

 

          вид плод от Каспийско море. Даубманус отбелязва следното за този плод: "Хазарите отглеждат един плод, който не вирее никъде по света освен при тях. Обрасъл е с нещо, което прилича на рибешки люспи или люспи на шишарка, расте на много високо стъбло и плодовете по клоните изглеждат като рибите, които кръчмарите закачват за перките живи на входа в знак, че има рибя чорба. Понякога този плод издава глас като на чинка. На вкус е твърде студен и малко солен. Есенно време, понеже е съвсем лек и има костилка, която пулсира като сърце, падайки от клоните, известно време лети, размахвайки перки, като че плува през вълните на вятъра. Децата го ловят с прашки, а и ястребите понякога се лъжат и го отнасят в клюна си, помислили, че е риба. Оттук е хазарската пословица, която гласи: "Арабите ще ни изядат, мислейки като сокола, че сме риби, а ние сме ку". Думата "ку" - името на този плод, дяволът оставил единствено в паметта на хазарската принцеса Атех, след като тя забравила своя език.
          Понякога нощем се чува глас "ку-ку!". Принцеса Атех изрича тази единствена дума, която знае, и плаче, опитвайки се да си спомни своите забравени стихове.