Въпреки че не срещнах в нито една класация или изказване романа на Богдан Русев „Ела при мен” като едно от събитията на 2007 г., аз продължавам да твърдя, че той е сред най-силните и зашеметяващи прозаични успехи, с които българската литература напоследък ни атакува постоянно.
      Признавам си, че прочетох книгата му с известно колебание, тъй като знаех за усилията му да пише модерна българска проза още, когато беше редактор в „Егоист”.
      Честно казано разказите му, които той събра след това в сборника „Електрочакра” не можаха напълно да ме приобщят със своя хладен и жесток техносвят. Но още тогава разбрах, че те са дело на роден писател, пишещ амбициозно, упорито и с открито демонстрирана култура, която го отличаваше от доста от посредствените и нахални графомани, изявяващи се заедно с него.
      Богдан Русев го следях най-вече защото пишеше киноревюта в „Егоист“ и държах по него да си сверявам часовника не само за новостите в целулоидния свят, но и за това как е модерно да се пише рецензия, на какъв стил държи тийнейджърската аудитория.
      По-сетне следях развитието му и в списание „Капитал лайт”, а и с изненада открих името му като преводач на Брет Истън Елис - кой не помни „Американски психар”? - и като познавач на света на Толкин, тъй като той се оказа авторът на субтитрите за „Властелина на пръстените”.
      Разбрах, че желае да се наложи и в романа, затова чаках излизането на новата му книга.
      „Ела при мен” ме спечели безапелационно.
      Написана ерудитски, с интелигентен хумор, нагарчаща самоирония и дива носталгия по отминалото десетилетие, „Ела при мен” се оказа и роман-равносметка за едно поколение, за мястото му в България, за амбициите и мечтите му, които то преследва със самосъзнниоето, че трябва да си получи своето не само защото не е емигрирало, а и тъй като мръзна по барикадите през зимата на 1997 г. и даде приноса си за необходимите болезнени реформи, без които страната ни нямаше да е това, което е сега.
      Богдан Русев бяга от линейното повествование.Той предпочита калейдоскопично-новелистичния подход, накълцания сюжет, темпоралните екскурзии, така, както ги лансира митичният Тарантино, обилно гарнирани с болезнени откровения и самопризнания, които рязко го отличават от доста от прехвалените имена в днешната българска белетристика.
      Русев на моменти е толкова личен и автобиографичен, че чак се чудя необходимо ли е подобно саморазголване и допускане до автономния му вътрешен свят, изпълнен с много четене на актуални англоезични автори, с пронизваща техномузика, безкрайни купони и партита, с дрога, мацки и алкохол и търсене на житейски ориентир, който отвежда главния герой на повествованието в Германия, за да разбере веднага, че мястото му не е там, а в България и за да проумее, че ако и да има интимна връзка с перфектната красавица Божана, жената на живота му се казва Дена.
      Или както чистосърдечно си признава пред своя приятел Чарли:”Обичам Дена.Винаги ще обичам Дена.Искам да си я върна.Нищо друго не искам.Разбираш ли?Нищо друго няма значение.”
      И това наистина е яко, както би се изцепил всеки неизкушен хлапак, дочел последната страница на Богдан-Русевия роман.
      Който всъщност започва с поход към морето, към Бургас и трудовите му хора и приключва с прозрението на Богдан-остновният герой на сюжета, че обича единствено и само Дена.
      Романът „Ела при мен” е ценен за мен не само със сполучливо възстановената незабравима атсфера ва 90-те години, когато повечето от младите хора на страната ни, лутайки се и грешейки, търсеха своя път в живота.
      Страшно харесвам втората новела от книгата „Ода за моето семейство”-при това не само заради безхитростното и болезнено честно пресъздаване родовата хроника на самия Русев и митарствата му между Сливен, Велико Търново и София.
      Именно търновските му страници ме хванаха за гърлото, с веселите игри на баща му и чичо му, със студентските години на тате Борислав, запознанството му с неговата съпруга, описана като светица и угаснала като истинска страдалка, покосена в неравна борба с рака, с достолепната осанка на журналиста дядо Александър Русев.
      Има три покъртителни сцени в тази новела, които трудно се забравят.Смъртта на майката, на приятеля Стефан и срещата с пияния баща във вестникарската будка.
      Написани искерно и непосредствено, в ракурса на високата драма, те издават класата на талантливия прозаик, способен да предизвика нужната емоция както с атмосферата, така и с образната си специфика.
      Особено се натрапва срещата с некролога на Стефан, когато Богдан едновременно помъдрява и преждевременно пораства, разбирайки че никога повече няма да се върне в Търново...
      Длъжен съм да отбележа още нещо, за да съм откровен и коректен като автора на романа.
      В недалечното минало-от края на 80-те до средата на 90-те години лично се познавах с баща му. И докато беше управител на единствения видеоклуб във Велико Търново, и когато по-късно разпространявмахме първите броеве на вестник „Век 21“.
      Двамата се събрахме заедно във възстановената в началото на 1990 г.Радикал-демократическа партия и след спечелените кметски избори на 20 октомври 1991 г.трябваше и съвместно да започнем работа в община Велико Търново.
      Уви, на Борислав не се усмихна късмета.Той беше пренебрегнат в последния момент.
      А несправедливостта към себе си я понесе много тежко. Скъса с политиката, започна да пие, усамоти се.
      Последният път се видяхме през лятото на 1996 г., когато правихме предварителните кандидат-президентски избори.
      Сякаш отново беше в кондиция, забравил болката от близкото минало.
      Косата и брадата му бяха посребрели, тъй като се беше разделил със съпругата си, но все още имаше дух, пишеше импресии в местния вестник „Борба”, вярваше в демокрацията и в таланта на сина си Богдан...
      Богдан Русев пое бащината щафета, утвърди се в лайфстайл иконата „Егоист”, започна да превежда и да пише оригинална проза.
      Създаде не само разкази, но и успешен роман.
      А е само на 32 години.
      Дали това не се дължи и на условията, които го формираха като писател-неповторимите, уникалните, дивите и безвъзвратно отлитащите дни на 90-те години?

      ---

      Богдан Русев, „Ела при мен“, роман, С., изд. „Обсидиан“, 2007