Милош Форман изпитва пиетет към страстите, културата и обществено-политическите сблъсъци на 18 век.
      След близо четвъртвековно проучване на века на Просвещението и последвалите катаклизми, породени от Великата френска буржоазна революция и Наполеоновите войни, той може смело да се причисли към добрите познавачи на тази епоха.
      С нея е свързан най-великият филм в кариерата му „Амадеус“ (1984), а също и недооцененият му шедьовър "Валмон" (1989).
      С „Демоните на Гоя“ за трети път поема към драмите и конфликтите отпреди два века, оформяйки своеобразна трилогия в своето творческо развитие.
      Разбира се, връзките с "Валмон" са по-скоро опосредствени и много изтънели, директният контакт е търсен с постигнатото в „Амадеус“, като постановчикът отново борави с глобални метафори за сблъсъка на гения с парадоксите на неговото време, родило и жестоката Инквизиция на отец Грегорио, и отвратителнтата хамелеонщина на Лоренцо Касамарес, и лудостта на невинната Инес Билбатуа.
      Както и следва да се очаква Форман не прави традиционен биографичен филм, в който да изследва израстването на една прочута знаменитост.
      За режисьора творчеството на Гоя е само претекст, за да прокара своите внушения.
      А те са свързани с проблемите на настоящето ни, което, оказва се, твърде много прилича на онези мрачни години, изпълнени с конформизъм, комерсиализъм и борба за опазването на личното човешко достойнство.
      Освен на Милош Форман във филма осезаемо се чувства могъщото въздействие на продуцента Сол Зайнц, дал на световното кино класики като "Амадеус" (1984) и "Английският пациент" (1996).
      Двамата съмишленици залагат на безотказните внушения и модерните асоциации и по този начин тяхната творба избягва опасността да се възприеме като излязъл от нафталина музеен експонат.
      Всъщност "Демоните на Гоя" е поредното доказателство какво се постига при обединяване усилията на европейския дух и американската предприемчивост.
      Спектакълът не би бил така импозантен и въздействащ без пищната сценография на Патриция фон Бранденщейн, завладяващата музика на Варнан Бауер и безапелационната визия на Хавиер Агуиресаробе.
      Четох различни мнения за филма, включително и във форумите в Интернет.
      Учудвам се от преобладаващите негативни оценки, свързани най-често с непокритата представа на зрители и специалисти с ролята на главния герой в пресъздаваните събития.
      Честно казано, очаквах категоричен провал на Форман, компенсиран отчасти от отличната по всеобщото мнение игра на Хавиер Бардем.
      Реалността се оказа много по-различна.
      "Демоните на Гоя" не е комплексен шедьовър като "Амадеус", в него наистина има маниерност, натрапващ се субективизъм при претворяване на героите и събитията, фрагментарност-действието изведнъж прескача от 1792-93 г. към 1808 г., а след това отново се успокоява и приключва с екзекуцията на хамелеона Лоренцо Касамарес, намерил успокоение след смъртта си във всеопрощаващата любов на Инес Билбатуа, възхитителен финал, достоен за гения на Достоевски.
      Педантите ще открият несъвършенство при защитата образа на Гоя и ще дискутират удачен ли е изборът именно на Милош Форман за заснемането на тази скъпоструваща и отговорна творба...
      Това си е в реда на нещата.
      Аз лично приемам версията на Форман и съм удовлетворен от начина, по който е експонирал историята, писана от него и Жан-Клод Кариер с много любов.
      Смятам, че в неговата интерпретация образът на Гоя не се губи, а е винаги необходимият коректив на гърчовете на властта като маг на четката, но и като солиден и добродетелен човек - независимо дали става дума за нагаждачеството на инквизитора Лоренцо Касамарес, надянал маската на борец за човешка свобода, или за опита на един оперетъчен и некадърен владетел, какъвто е Карлос Четвърти, да се прави на хуманист и меценат на изкуството.
      Във филма има блестяща сцена, точен аналог на "Амадеус", в която, очаквайки височайшата присъда за своя портрет на кралица Мария Луиза, Гоя е принуден да сипе хвалебствия за дилетантските кралски композиторски напъни.
      Веднага се сетих за сервилниченето на Салиери пред император Леополд и неговите аматьорски усилия и за пореден път се възхитих на майсторските обобщения Милош Форман!
      "Демоните на Гоя" разчита основно на ефектно поднесения сюжет и прецизно подбрания и ръководен актьорски екип.
      Форман не изневерява на натюрела си да възлага възлови роли на големи професионалисти, недооценени, но получили шанс от него да създадат ярки образи, с които оставят трайна следа в нашето съзнание.
      Опитът от "Амадеус" с Том Хълси-Моцарт и Ф. Мъри Ейбрахъм-Салиери си личи при разпределението на задачите в "Демоните на Гоя".
      Хавиер Бардем блести като отвратителния нагаждач Лоренцо Касамарес, Стелан Скарсгард доказва, че освен добър характерен актьор има потенциал да носи на гърба си натежал от очаквания мегаспектакъл и в една по-същество резоньорска изява да бъде постоянно в полезрението ни.
      Натали Портман защитава безспорния си драматичен талант в двойната роля на майка и дъщеря Инес / Алисия Билбатуа, въпреки че на финала преиграва с желанието си да демонстрира лудостта и падението на своите героини.
      Като свежи петна в пъстрата и богато нюансирана палитра на историческото повествование се открояват Ранди Куейд като Карлос Четвърти, Бланка Портильо като кралица Мария Луиза, Хосе Луис Гомес като богатия и трагично загинал търговец Томас Билбатуа, Гаетано Мартинес де Ируйо като херцог Уелингтън и най-вече Мишел Лонсдейл, създал с покоряваща непосредственост сложния и противоречив образ на главния инквизитор отец Грегорио.
      "Демоните на Гоя" се появява 7 години след биографичния "Човек на луната".
      Ако и да има свои недостатъци, които не прикрих, смятам, че е амбициозен и почтено заснет филм, в който си личат "ноктите на лъва".
      Безспорно това не е най-доброто, което може да ни поднесе Милош Форман, но без да си кривим душата и да изпадаме в интелектуален тероризъм, сме длъжни да отбележим, че е след малкото стойностни филми, появили се напоследък.
      Това се отнася особено за американските заглавия, тъй като „Демоните на Гоя“ е коопродукция.
      Той е свидетелство за неизчерпаната енергия на един от киноколосите през последните 50 години, който все още не е казал своята последна дума.