След дълго мълчание един от силните поети на 90-те се представя пред читателя със своята нова, четвърта поред стихосбирка.
      Кое е значимото в нея? От една страна, това е книга, която много вещо „помни” някои от основните тенденции на постмодерна от 90-те на миналия век: изобилната цитатност, симулакъра и пастиша, вплитането на множество чужди гласове в „собствената” поетическа тъкан и още – изтънчената ирония, буфонадата на риторическите фигури, задъхващото се въображение на пантекстуализма, а от друга, всичките тези прийоми и похвати са стоплени от една много лична болка и тъга по загубата на човешкото в пространствата на интерперсоналното общуване и в обема на света като цяло. Всичко това, изказано през много автобиографични рефлексии и с една изтънчена, упойваща трагика на любовното чувство, която сякаш е все по-неотделима от сферата на възвишеното.

      „Човекът е пастир на битето”, сякаш казва авторът на тази книга, но не пропуска и да допълни: „Твърде често обаче той е принуден да пасе и хапливите мухи на хумора, иронията и пародийната рефлексия спрямо духа си и света”. И над всичко, и след всичко, изумителното възкресение на битието в последната от поемите – тази за поета Григор Ленков. Възкресение, което сякаш е възможно единствено по Коледа:

Снегът вали и расне като плът
по ставите на този свят забравен.
Докоснати, контурите растат,
събудените форми избуяват.

И Гриша слиза, от снега по-тих,
тъгата ни огромна, за да вземе
и – донаписал сетния си стих –
по вечните си релси да поеме.

      ---

      Ивайло Иванов. Пастирът на мухи. Изд. „Линеа принт“. Троян, 2008