Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         Естетски – това е думата, с която най-кратко бих определила „Концерт за изречение. Опити върху музикално-еротическото”, последния роман на Емилия Дворянова. Той излезе преди около година и вече има натрупан архив от критически текстове и представяния, но ми се иска да предизвикам още едно връщане към него, защото продължава да бъде важен в развоя на съвременната българска литература с новото и различно писане, с прилагането на нов и различен повествователен принцип, с различното концепиране на художествения свят. С този роман Емилия Дворянова предлага на своите читатели естетски изтънчен подстъп към една от вечните теми на изкуството – темата за музиката: музиката като език, като означаемо и означаващо, като свят-вместилище на светове, за да я изведе до екзистенциално значимата за всяко мислещо същество тема за живота и неговия смисъл, за живеенето и за смелостта и силата то да се понесе, за множеството „входове” и „изходи” от него, за да ни представи живеенето като музика, т.е като висш естетизъм, като метафизична мяра, като уловима неуловимост – като висша изкустност.
         В тази творба, подозрително кратка по обем, естетската изтънченост владее всички нива на художествената структура – разказване и разказано, мисъл и слово, преживяване и действие. Тук главен герой е Музиката – Музиката като Муза, като modus Vivendi, като „Великия копнеж по другий бряг”; Музиката като наслада, като игра… ; Музиката като другото име на Непостижимото и Смъртта, разказана в 7 фантастични изречения. Един концерт за цигулка (може би от Менделсон), една цигулка – може би „Гуарнери”, може би „Амати” или пък „Страдивари”, но все пак „Маджини”, един кремав костюм (така и не се разбира на кого, но това наистина няма значение), една Шакона (може би от Д. Букстехуде, може би от Й. Пахелбел, но най-вероятно от Бах) стават причина да се отворят пролуки в паметта и спомена, да се разтегнат времето и пространството и в откритите зевове да се раздиплят светове, животи, тайни възходи и явни падения (или обратното), несподелени разочарования и споделени мечти… Тук човекът е само инструмент, през който протича магията Музика, а веднъж обгърнати от мистичната й „майа”, душите проговарят… Персонажите на романа ословесяват Музиката, изписват я, придават й словесна плът и чрез нейното преживяване откриват най-дълбоките глъбини на собствените си души. И в този процес естетизмът е навсякъде – от завладяващата красота на музиката, през виртуозността на изпълнението до естетизма на споделянето (та било то и само в тишината на черепната кутия) – това осъзнато усилие, граничещо с творчески нерв, да се намери най-точната дума, да се изрази най-вярно нюанса на чувството, да се улови най-финото трептение на струната и на … душата. Зримите образи получават безплътността на тоновете, безплътните звуци стават зрими тонове. Обсесивното търсене на „душичката” на една цигулка се превръща естествено в метафора за екзистенциално неотменното търсене на „душичката” човешка.
         Именно „разказът на душата” на Жената, на Учителя по цигулка, на Вирджиния, на Професора, на Младия ученик… съставлява „литературата” в този роман. Останалото е Музика... А романът снема и разрешава толкова старият спор кое е по-великото изкуство – музиката или литературата, звукът или словото.
         „Концерт за изречение” като „опит върху музикално-еротическото” е същинско изпитание пред читателя. На първо място, той се чете така, както се слуша концерт – изисква се абсолютно съсредоточаване и отдаване. И както концертът се слуша „наведнъж”, така и този роман се чете „наведнъж”. Няма как да се прекъсва. Няма как да се „прескача”. В относително малкия си текстови обем той раздипля в себе си светове, отваря пространства, чието прекосяване се оказва истинско пътешествие за четящия – така концентрирано, толкова привидно разнопосочно и все пак отчайващо единосъщно. Историите следват една след друга, подобно броеницата от ноти в концертна партитура. И техният „глас” увлича читателското око така, както първият звук увлича слушателското ухо. Емилия Дворянова успява без видима и натрапваща се философска умозрителност, виртуозно художнически да покаже, че наистина езикът е домът на битието, че истинското съществувание на човека е в езика и чрез езика – без значение дали той ще вземе графичния израз на музикални ноти, визуални образи или графични букви, дали ще се „вижда” или „чува”.
         Именно като такъв обаче романът е и своеобразен „лакмус” за своите читатели. Това не е роман за всеки. Той изисква от своя читател – изисква висота, изисква чувствителност, изисква отворено съзнание, изисква образованост. Емилия Дворянова е префинен разказвач. Нейните знания, опитност и усетливост водят до един естетизъм, който, не бих се поколебала да кажа, липсва на българската литература не само от последните времена, но и въобще. От друга страна, с него се къса с онази толкова ужасна „сиромахомилска” линия, заложена от създаването й, продължаваща и до днес – вменената „отговорност” (обществена), „службата и служенето”, „правдата”, следването на „колективното ниво” (по правило ниско, невежествено, елементарно). Този роман не се „заиграва” със своя читател, не прави компромис. Затова и постига целта си. Затова и не подвежда малцината, които са на неговата висота. Ако ли те са повече – значи има надежда.
         „Концерт за изречение” е „концерт” за душата и ума, за „непосилната тежест” на красотата, за тържествуващата победа на Музиката като начин на живот. Това е роман-споделяне, не сантиментално-мелодраматичен, а промислен и на места меланхолично изтънчен – красив роман за изтънчени читатели. Преживейте го.

---

   Емилия Дворянова. Концерт за изречение. Oпити върху музикално-еротическото. Изд. „Обсидиан“. София, 2008