Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         Философичното есе не е най-популярният жанр, особено в българската словесна традиция. На пръсти се броят имената на авторите, чиито текстове в този жанр се помнят и до днес – Спиридон Казанджиев, Янко Янев, Атанас Далчев, Петър Г. Петров.... Ако се разшири малко дефиницията, може да се прибавят и имената на Константин Гълъбов, Сирак Скитник, Кирил Кръстев, Чавдар Мутафов... Това е напълно обяснимо, защото е необходима специфична мисловна нагласа, познания, понякога дори особена упоритост да се върви по „трудния път”. Но доброто есе винаги се е „отплащало” на своя създател, както и е добавяло последния щрих на блясък на „високия” пласт в литературата. Ако перефразирам твърдението на Далчев, че и примитивните народи имат голяма литература, но само истински развитите имат литературна критика, то мога със сигурност да кажа, че „висока” литература има народ, който има добра философска и философична есеистика.
         Новата книга на Илко Димитров „Бог в Ню Йорк” е част от точно този „висок” пласт. Със своите 65 есеистични фрагменти, опити (във френския смисъл на думата) върху философията на духовното съществуване, тя предлага едно несходимо към нищо мисловно пътуване из утъпкваните, но така и неутъпкваеми пътеки на духовните пространства, конструира мисловно времена и пространства, фигури и стойности, в лъкатушенето си открива „тъмни” места, анклави на нов смисъл и с това се превръща в приключение на мисълта, удоволствието от споделянето на която, поне за мен, няма равно на себе си.
         В тях авторът създава мисловен „сюжет” и води своя читател из категориалния лабиринт на „време” и „пространство”, на „знание” и „духовна наличност”, на „аз” и „свят”, на „вяра”, Бог, „духовна практика”, на „духовно израстване” и „религиозно чувство”, на „живот” и „смърт”, „разум” и „дух”, който собствената му мисъл преброжда с осезаема лекота, прекрачвайки времена, епохи, разбирания, философски конструкции. Съгласен или не, читателят следи тази мисъл в очарованието на динамиката й, яснотата на езика, точността на формулировките, играта на съпоставките и конструирането на нови мисловни измерения на своя обект. Всъщност с тази си особеност на книгата е и предизвикателство пред четящия, но нали именно в това е смисълът на философската и философична есеистика.
         Наред с универсалните проблеми на човешкия дух, онези „вечните въпроси, които никой век не разреши”, в тази книга авторът отваря и един втори план – плана на Мястото, Модерността, на Варварството и Цивилизацията, на Мита, Реалността и Философията, на Опорите... Тук ясно личи актуалността на мисленето. И ако към първия план може би не всеки читател би се прислонил, но към този втори план не вярвам да има читател, останал неизкушен от съ-размишлението. А в тази посока книгата дава много опори за съпричастност. Тя проблематизира Мястото от гледна точка на смисъла („смислените” и „безсмислените” места), поставя под въпрос традиционната ни мисловна представа за Града, кара ни (като нейни читатели) да се замислим за конкретното място Ню Йорк не като за град, а като за културен феномен и така да осмислим през призмата на културни и философски категории местата на земното ни съществуване. Отделни фрагменти ни връщат отново към проблема варварство и цивилизация, мит и реалност, за да ни накарат да се замислим дали всъщност може да продължаваме да изричаме живеенето си с тези пред-постмодерни категории... Ако наистина към днешно време „Светът е сбор от представи, които непрекъснато опровергаваме” (фр. 44) или ако е вярно, че „Елит не съществува” (фр. 62) вече, то не е ли крайно време не просто да преизговорим, а реално да преосмислим и преорганизираме собственото си живеене, представи, дейност?! Ако живеем във „Века на Приложността” (І, фр. 61) и ако „приложност” е новата всеобемаща и всеопределяща категория на съществуването ни, то не сме ли изправени пред необходимостта да пренапишем целия ред от категории, понятия и ценности, удържали живота ни досега?! Дали не трябва да преосмислим ролята на Бог в живота си?, дали не трябва да изобразим в нова геометрична фигура отношенията си с Него? Дали не трябва да дадем нова дефиниция на Изкуството и да преподредим артефактите в него? И не трябва ли да се отнесем към „духовните техники”, изработени и наследени от миналите духовни епохи, не просто като към поредната екзотична форма на съвременен „фитнес”?! Или може би точно обратното – в духа на всепобеждаващата Приложност, старото добро „духовно” е наложително да превърнем в поредното модно фитнес-упражнение?!
         Тази книга, разсъждавайки, пита. И това е най-голямата й стойност. Провокира. Усъмнява. Привижда. Тя завършва също толкова внезапно, колкото и започва. Затова след като прочете фрагмент 65, човек неизбежно обръща страницата. Тогава следва изненадата. Вместо 66-и, в долния десен ъгъл на страницата стои текст „Читателите на тази книга са: ....” Той може да бъде прочетен наум с поне две различни интонации, от което смисълът му би бил поне в две посоки – може би на огорчение, може би на самоирония, а защо не и на закачка, а може би просто прозаичното уведомление за поне 6 случили се вече читатели... Какъвто и да е обаче, каквото и намерение да е стояло зад тази странна бележка в края (новият вариант на „спомоществувателните списъци” от ХІХ в.), аз съм убедена, че „Бог в Ню Йорк” ще има много повече от 6-ма читатели – защото Бог и Ню Йорк (каквото и да се разчита зад думите) продължават да вълнуват мислещите хора, онези, които могат да участват в онова особено съзаклятничество между умове, постигащи най-висшата реалност – тази на облечената в слово Мисъл, а българската литература в раздела философична проза има още едно запомнящо се име.

---

   Илко Димитров. Бог в Ню Йорк. Изд. „Стигмати“. София, 2010

   Свързани публикации:

   Яна Букова, „Дзен или подреждането на нишките“