Не съм живял, не ме е имало
на този, ни на онзи свят.

Г. Мицков

Чета Кавафис после имената на преводачите чета
и виждам драскотината от нокът върху всеки стих
и напластяванията и гънките върху релефа му
от техните моливи а после
плавния завършек а после как изчезват думите
трептенето накрая мрежата
Тогава осъзнавам имената пре-водачи
през реката на стиха през плътността на мисълта
са вече само съвършени имена не хора
няма ги но пак ги има
са Кавафис
Водачът им ги е превел отвъд при себе си
при грубите черти носът голям изпъкналите очни ябълки
и тяло което сякаш не би могло
да понесе на главата тежестта

Един от тях е още жив но вече твърде близо до които
с Кавафис разговарят Разпитват го за думите
за спомените от Александрия за сложността на чистия език
за невъзможността в сегашното да бъде разбран творецът
за самотата и часовете златни между 9 и 12 и половина
когато допирът забравен усещаш ясно
Един от тях е още жив
сега е мой водач през вечността на стиховете
но още колко
Разглеждам го и виждам той не е вече тук
Чета Кавафис рано сутринта
докато наоколо говорят с него сенки
докато морето от средата на земята минава през кожата ми
във вид на сол и шум докато дишам
Родос

върни се | продължи