В тъмния прашен прозорец
наведена от втория етаж на къщата
се мярват очите ти старице
От тази кула в небето от този затвор
от пиедестала на преминатия си живот
неуморна
стоиш наблюдаваш претегляш
радваш се и отхвърляш без да помръднеш
с постоянството на смъртта
която всеки ден по улицата под теб
се вози в автобус 9 някъде по средата
Твърде замъглено е за да видя
дали гледаш поне с мъничко интерес
към пъплещите отдолу към това което
ги очаква на спирката и другото
което ги е отминало Едва ли
с това перде на очите различаваш
цветовете на роклята Не чуваш говора
ударите на токчетата походката бърза
всичко което се случва с мен или с друга
Старостта на думите старостта на тялото
безразличието на самотата Ставам точица
запетайка мълчание лист преобърнат
докато умът ти отлита далече а сърцето ти
с Бог разговаря
Все едно дете е загасило лампата и в тъмното
само се окуражава
върни се | продължи
|