Стоим в застиналия въздух в неподвижността и задухата
вперени замислени отдалечени
от всичко тук
От музиката от детето което бърка в чашата си
сипва много захар а захарта горчи то плюе и се задавя от възторг
но ние не следим възторга му не го разбираме
не можем радостта му да преглътнем нито плача да утешим
когато чашата се счупва бавно слиза течността
разсипва се върху детето останалите маси върху нас Подухва
прашен вятър и допреди малко овалното спокойствие
се разполовява още на парчета още няма никой
Мълчанието между нас е поносимо но неясно как
ще продължим след ставането от столовете от този
протяжен и неповторим следобед от слънцето
което се изсипва неоправдано силно за март
Как сме могли да бъдем часове наблизо а сме пропуснали
секундите раздалечаване как сме отишли
в така далечни градове една от друга
Аз още в Пловдив в кафенето до Амфитеатъра
напечените камъни излъчват там са насядали
безименни свидетели въображатели на сцени Над тях съм
погълната от репликите вторачена в актьорите и изумена
от реалността на ставащото долу
Ти в проблясващия самолет над мен висиш поглеждаш
през прозорчето оставяш вестника и бавно
си отваряш огледалото за да порозовиш устата
да бъдеш неестествено развеселена когато се разделяш
Това сме си представяли и двете в един и същ момент
докато хората край нас се нижеха познати непознати
седми час седяхме заковани на столовете с оловните крака
напълно неподвижни без да бъдем в състояние
да си отидем от прашния софийски ъгъл
една без другата
В един междинен град

върни се | продължи