Денис Коробко

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Уличник (истории на софийските улици) от Васил Георгиев като линк и многоточие   Денис Коробко     There's colors on the street Red, white and blue... Neil Young   Мы простились тогда на углу всех улиц, Свято забыв, что кто-то смотрит нам вслед... Борис Гребенщиков              Лепнах тези две стихчета горе вдясно не от нездравото желание да имам мото на текста (или няколко такива), а заради повтаряемостта, характерна за прослушването на литературни произведения в музикален съпровод. Именно тази повтаряемост лежи в основата на „Уличника“ като книга. Освен къщи, кооперации, блокове, изровено или равно пътно платно, пълен с паркирали коли или изобщо липсващ тротоар, всяка улица има онова специфично нещо, което определя облика на един град, формира атмосферата му - става дума за хората, шумовете, миризмите, понякога вкуса и най-вече нейния текст.          Прочитът на уличния текст, който се състои повърхностно, но в голяма част от случаите многократно възприемане (и именно по това приличащо на слушането на песни) на всевъзможни и ориентирани към реципиента или просто ходещия по улицата субект послания. Всеки такъв субект е подложен на учудващо агресивен, все пак безобиден дискурсивен обстрел от страна на името на улицата, различни реклами, некролози, графити, кофи за боклук, настенна поезия или стремежа на някой да увековечи страстта си към „Мими от петия етаж“, да демонстрира обременеността от ранното детство, която се трасформира в пристрастие към определен футболен отбор и съответно омразата към друг, и не на последно място старото име на улицата - то се появява от време на време във вид на забравени табелки. Рецепцията на подобни текстове е чувствително затруднена поради тяхната естествена подвижност. Хората се преселват и на тяхно място идват нови - сменя се дограмата, от нея не се сваля защитното фолио - по стара традиция, идваща от времето, когато определен тип хора опаковаха дистанционното на телевизора в пликче, и освен звуците (музика, скандали, радио, телевизия, кучешки лай) към окото се насочва поредният текст. Също така променят се въплъщенията на основните мечти за собствен бизнес - отварят се и се затварят кръчмите, те стават закусвални, които се превръщат във фризьорски салони, секъндхендовете стават просто магазини, входовете също носят приход - цигари, алкохол, фурнети, ядки, чорапи.          И така, по нагласата, която създава, текстът на улицата (доколкото определен читател и склонен да види в него някаква естетическа функция) и неговият прочит могат да бъдат определени като предшественици на едно от битуванията на текста в дигиталното му случване (интернет) и характерния за това, т. нар фрагментарен прочит, елементът се издига над цялото, в резултат на което формата започва да доминира над съдържанието или, по-точно казано, в него се наблюдава приоритет на процеса над резултата.          Именно такъв резултат лежи и в основата на „Уличника”, който, от една страна, се е опитал да го фиксира като писан текст, но също така и експлоатира онова, което голяма част от субектите, минаващи по улицата, най-често не знаят - на какво или на кого въпросната улица дължи името си.          Подходът към въпросния субект (в случая вече читател) е речниково-исторически-фолклорно-ироничен (извинете за този дълъг трамвай) и като си спестя директен цитат звучи така: допускаме, че в града има ул. „Сергей Рахманинов“ (преди малко дори проверих в bgmaps, дали няма такава, че знае ли човек), авторът спонтанно предупреждава, че „Рахманинов“ не е само марка водка (такава наистина има), с което предизвиква искрена усмивка и удоволствие от общуването с човек, имащ чувство за хумор. Следва описание на улицата, най- близките й преки (както казва шофьорът на такси) и основни поанти на градската среда, които аз няма да си направя труда да измисля. После идва обща информация за лицето (или нещо друго, в зависимост от това, как се нарича улицата), която аз например ще си взема наготово:          Сергей Василиевич Рахманинов е роден на 20 март (стар стил, 1 април) 1873 година в имението Онег, Новгородска губерния, Русия. Умира на 28 март 1943 година в Бевърли Хилс, щата Калифорния, САЩ.          Проявява интерес към музиката едва на четири годишна възраст, започва да се обучава на пиано, а на девет години постъпва в клавирния отдел на Санкт-Петербургската консерватория.          Дори от това всеки литературно мислещ човек, какъвто, ако се съди по предхождащия „Уличника“ сборник разкази „Будистки плаж“, Васил Георгиев е, може да забърка каквото му се прииска.          Речниковият характер на книгата не задължава читателя да използва класически хоризонтален прочит - в точно определена последователност, а задава известна игрова нагласа, позволяваща да отвориш на произволна страница и да четеш. От друга страна, между кориците съвсем не са вмъкнати всички улици на София, дава възможност за издаването на още няколко тома, в които имената могат да се повтарят (поради подвижността на текста на улицата), което отново отвежда към дигиталния текст и интернет.          Възможно всичко това, макар и с напън, обяснява и серията „майстори на разказа“, в която излиза „Уличника“ и хвърля пясък от будистки плажове в очите на читателя. В ръцете ми са текстове, които вече са се случили (корицата го декларира) и по-простата причина, че въпросното случване по някакво стечение на обстоятелствата се е осъществило в т. нар. периодика, авторът (или редакторът) са взели решението да им бъде даден втори шанс - „за да те чуят, повтори два пъти“, както беше казал Павич. Може би е по-добре от идеята под всяко име на улицата (табелка, надпис върху стена, ограда, дърво, кофа за боклук или по каквото още се пишат) да има и информация за това, какво/ кой е причината или да се заровиш в праха на библиотеката, или да посетиш всички кръчми на нея (ако има такива). Бих написал още, но ми се ще да поровя за информация за моята улица, защото може да се появи чак в петия том на „Уличника“.              P. S. Този текст вече се е случил във вид на ревю на сайта blistermagazine.com, като първоначално съдържаше близо 1000 знака, нямам претенцията да кажа всичко за книгата и да сложа точка, просто съм се опитал да нахвърлям някои наблюдения, които не са породени от „Уличника”, но той по някакъв начин ги актуализира в съзнанието ми - превърна се в своеобразен линк. Сега дори ми хрумна, че из книгата дори можеш да се разходиш...         ---     Васил Георгиев. Уличник. Истории на софийските улици Изд. „Ciela“. София, 2010