„Пари от Хитлер“ на Радка Денемаркова излезе от печат през 2006 г. в бърненското издателство „Хост“, което днес е сред най-добрите в Чехия. Само няколко месеца по-късно книгата получи може би най-престижната награда за литература в Чехия – „Магнезия литера“. Но за изненада на публиката не бе удостоена с голямата награда, а единствено с наградата за проза. На церемонията по награждаването голямата награда „Магнезия литера“ получи чешкият превод на романа „Светец в асансьора“ от Петру Чимпоешу.
От една страна, това бе колкото признание за румънския писател, толкова и за неговия преводач с дълга и богата професионална биография, включваща десетки преводни заглавия. От друга страна, обявяването на голямата награда предизвика искрено изумление в залата. Изненадващото решение на журито на „Магнезия литера“ показа противоречивите нагласи, с които се посреща романът на Радка Денемаркова. Номинираните чешки заглавия се приемаха като достатъчно конкурентни, но въпреки това носителят на голямата награда бе определен от раздела „Преводна литература“. Изборът на най-добра книга в Чехия през пролетта на 2007 г. прави чест на журито, защото не бе проява на литературен шовинизъм. И все пак Петру Чимпоешу, въпреки доказано добрия си роман, остава в сянката на литературния вкус от последните две десетилетия. Това е време, в което румънската, една от балканските литератури, не се радва на голяма популярност в Чехия. (За съжаление културната маргинализация Балканите в Средна Европа е процес, който не подминава и българската литература.)
„Пари от Хитлер“ много бързо си спечели популярност, въодушевени почитатели и заклети критици. Отзивите за романа стигаха до широката аудитория. Днес те са вече толкова много, че скоро ще излязат от печат в отделно книжно издание. Още от самото начало можеха да се открият и в най-престижните ежедневници, въпреки пестеливите им приложения за литература, и в специализираните периодични издания, списвани от професионално посветените в литературата за изкушените от нея. С какво романът предизвика противоречиви реакции?
Сюжетът се строи върху конфликта между колективната и индивидуалната памет за исторически събития. Те се случват в първите месеци след Втората световна война в Чехословакия, тогава започва художественото време на романа.
От Чехословакия са насилствено изселени повече от два милиона и половина жители. Заминават за Германия, наречени са „судетски немци“, заради сътрудничество с нацистите през войната, лишени са от имоти, принудени са да напуснат Чехословакия за четирийсет и осем часа. Връхните дрехи на изселниците – вместо с жълти звезди, са белязани с пречупени кръстове, патриотизмът е обявен като основен мотив на кампанията. „Пари от Хитлер“ отпраща и към друга глава от националната памет – завръщането на евреите, останали живи в концентрационните лагери. Историята показва, че много малко от евреите в Чехословакия избягват влаковите композиции, потеглящи към лагерите на смъртта, завръщането им у дома е временно, за кратко, мнозина се преселват към новата си родина Израел. Всъщност романът на Денемаркова провокира колективната памет, в която травматичните места задълго остават и премълчани. Все едно дали причините за мълчанието ще се търсят в пропагандата на тоталитарната държава, или в обществения договор, според който никой не съди победителите в последната голяма война.
Паметта и историята
Историята не е надежден ключ към прочита на романа – тя остава скрита в прокраднати реплики, в привидно незначими детайли. Най-важната й роля е да легитимира говоренето за паметта. Всъщност книгата разказва двете завръщания на Гита Лаушманова.
Първото е в миналото, непосредствено след войната, когато младото момиче едва оцелява. Шестнайсетгодишната еврейка Гита се добира до родното си село Пуклице, някъде в обезлюдената Западна Чехия. И както всеки оцелял концлагерист се пита, защо именно аз, а не друг, и защо съм нарочена за еврейка, след като съм чехкиня. У дома обаче я очаква новата й идентичност – на „немската еврейка“. Родната й къща е иззета и населена с чужди хора, боящи се от нейното завръщане и непознаващи съчувствието към преживяното от нея. Посрещат я с недоумение: „А защо тогава не поиска да останеш в концлагера за еврейски семейства? Заедно с брат си. Там не сте живели лошо, гледах го в един филм.“
Второто, триумфалното завръщане трябва най-после да доведе до възмездието. Възрастната доктор Лаушманова търси реабилитация и отмъщение. Изкуплението на чуждата вина е паметникът на бащата, на семейната чест, който дъщерята иска да построи в родното си село. Възмездието обаче се оказва невъзможно, тъй като личната памет е непълна и противоречива. „Трябваше да изтрия паметта си – осъзнава Гита Лаушманова след неудачното си завръщане, да не бъркам в гнездото на осите.“ Опитът на всеки от героите се оказва недостатъчен, смисълът на чуждото действие остава неразгадан. Колкото повече научават за света, толкова по-малко го разбират.
Мъчителното търсене на света и смисъла се проектира в езика на героите. „Пари от Хитлер“ е роман за изключителната сила на думите. Когато в легендата или вълшебната приказка актантите избягват имената на свръхестественото, което превъзхожда човешките възможности, те са водени от страха да не удвоят неговата сила, да не го върнат към живот или да не го събудят. Когато Гита Лаушманова не назовава страшното място, в което хората са събрани, за да умрат масово, тя изпитва същия страх от силите на злото и тяхното превъзходство над човека. Затова Гита е „дъщеря на мъжа, разпилян от вятъра“, носи върху дрехите си „гореща, слънчева звезда“, преживяла е онова анонимно „там“, а чудото на нейното съществуване е, че се е върнала „оттам“. Така думите в езика изпълняват една от своите важни роли – да променят значенията на нещата, които означават. Затова понятията за жертва, виновник, престъпление или изкупление никога не могат да имат едно устойчиво съдържание. Втората функция на езика е неговата връзка с паметта. Думите могат не само да променят, а и да загубят значенията си. Тогава, когато се откажем да означаваме нашия социален опит, езикът е спасение от ужаса и болката. Но ако не използваме езика, започваме да забравяме.
Личната памет на младата Гита – със спомените за поруганата семейна чест, лагерът в Терезин, невъзможното завръщане у дома, е недостатъчна да я съхрани като социално същество. „Пари от Хитлер“ разказва за две завръщания, за да допълни индивидуалната памет през погледа на всички останали живи свидетели. Събитията придобиват изненадващата плътност и достоверност благодарение на колективния спомен. Защото само чрез оглеждането в другия индивидуалните спомени могат да съществуват, да станат разбираеми. Колективната памет не може да обясни всеки отделен фрагмент, запечатан в индивидуалното съзнание, но си остава единственият коректив на личната памет.
Трагичната история на едно еврейско семейство се опира върху сблъсъка на индивидуалната и колективната памет. Гита Лаушманова никога няма да научи повече от фрагментите, които се запечатват в паметта на нейните сетива, в нейния сетивен наглед. Индивидуалното състояние на съзнанието винаги е обречено на фрагментарно знание, допълвано от колективните спомени. „Далечното минало е споено, близкото се троши, настоящето напълно се разпада. От трошливите тухли на настоящето не може сама да построи стена, трябва да се притекат на помощ и други.“ Развръзката в романа се случва, когато участниците в събитията осъзнаят колко крехка може да бъде личната памет.
Дали като реплика на Гита Лаушманова, или като предизвикателство към паметта на читателите си, книгата настоява категорично за достоверност на разказа. „Никоя прилика не е случайна. Всички тези истории са се случили.“ „Пари от Хитлер“ е разтърсваща и увлекателна книга, защото не дефинира що е справедливост, а разказва как се раждат и променят нашите представи за вината, прошката, престъплението и неговото невъзможно изкупление, или с други думи – разказва вместо да назидава.
---
Радка Денемаркова. Пари от Хитлер. Изд. „МД Елиас Канети“. София, 2013 г.
|