От корицата на книгата „Силата на публичната реч“¹ ни гледат две красиви, приветливи и одухотворени лица. Всъщност Надежда Сталянова и Елена Крейчова са добре познати на българската (не само научна) аудитория. Изследователките на властта и силата на публичната реч имат силно присъствие в публичното пространство и оказават безспорно (и властно) въздействие върху начина, по който се мисли и възприема интерпретацията на езиковите стратегии в съвременната комуникационна среда. Може би за българската общественост доц.Надежда Сталянова е по-популярна. Често коментира и анализира социолингвистични въпроси в различни медии (в много от случаите с друго добре познато лице - на доц. Владислав Миланов). И двамата са авторитетни преподаватели в СУ „Св. Климент Охридски“. Елена Крейчова е не по-малко известно име с впечатляваща научна биография (Тя е преподавател в Катедрата по славистика в Масариковия университет в чешкия град Бърно. Води часовете по практически български език и чете лекции по черковнославянски език, по теоретична граматика на южнославянските езици, историческа граматика на славянските езици, теория на превода и българска литература и култура. Освен това е лектор и в Университета „Коменски” в Братислава, Словакия, където преподава старобългарски език и славнителна граматика на славянските езици. Завършила е „Славянска филология“ и „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и е защитила докторска дисертация в Масариковия университет в Бърно), но е сравнително по-непозната за българската общественост, защото основната й работа е като преподавател в престижни университети в Чехия и Словакия. Двете съавторки са ерудирани, задълбочени и аналитични учени, които по някакъв едва ли не „магически“ начин винаги успяват да обединят сериозната, „тежка“ и сложна теория с прагматично вглеждане в конкретни актуални теми, да осъвременят и „раздвижат“ академичното достолепие с атрактивни примери от ежедневието, които са важни за обществеността и често са в центъра на публичното внимание. Дейността им е от голямо значение за очертаването на модела, чрез който абстрактната наука „оживява“, разчупва строгите научни формули (заради които понякога изглежда недостъпна, да не кажем почти ненужна) и навлиза в проблемни полета от обществения живот тук-и-сега, като го поглежда от зрителната оптика на интелектуалното, но не схоластично аналитично мислене. Това всъщност е пример за най-добрия начин, по който строгата наука (без да се снизява и да губи нищо от високото си равнище) въздейства, оформя контурите на модела, по който се структурира общественото говорене в най-широк смисъл.
         В течение на повече от десетилетие Надежда Сталянова и Елена Крейчова посвещават научните си интереси на публичната реч в нейните многообразни прояви. Специално внимание в трудовете им е отделено на изследването на политическата и журналистическата реч. Техните публикации винаги са носели духа на новаторството. Самото анализиране на политическата реч от подстъпите на лингвистичната наука е безспорен принос.
         В последните няколко години Центърът за изследване на политическата и журналистическата реч (чиито основатели са доц. Надежда Сталянова и доц. Владислав Миланов) наблюдава отблизо примерите на езикова агресия в публичното пространство. Някои от основните обобщения и изводи се представят периодично на конференции, в десетки публикации, както и в монографични трудове. Въпреки всичко българското общество сякаш все още не съумява да дешифрира кодовете на лингвистична агресия и да реагира превантивно срещу възможното й разширяване и трансформиране в други, по-опасни видове агресия. Затова е важно резултатите от изследванията да бъдат оповестявани не само на специализини научни форуми, но и да бъдат представяни в медиите и съответните институции. В този ред на мисли няма нищо по-логично и похвално от това такъв смислен и стойностен труд като „Силата на политическата реч“ да бъде публикуван на английски език. Така потенциалният кръг читатели би могъл да се разшири доста извън обсега само на българското обществено пространство.
         Всъщност появата на английски на този впечатляващ труд е и едно от наистина „пионерските“ достойнства на книгата. (И това не е никак озадачаващо, още повече като се има предвид, че една от проявите на високата образованост на съавторките е и тяхната полиглотична компетентност). Едва ли бих могла да изброя, дори и в режим на бегло маркиране, всички онези качества, заради които текстът на книгата за „Силата на политическата реч“ се чете с удоволствие и дава усещане за интелектуално обогатяване.
         Изследването има фундаментален смисъл и това определя интердисциплинарния му характер.
         Езиковата агресия и речта на омразата (които са основен тематичен възел в първата част) са анализирани от позициите не само на лингвистиката, но и на психологията, философията, социологията, религията, икономиката - въобще широк спектър от антропоцентрични и социални науки. През комбинацията от методи (на семантичния анализ, контент анализа, статистическата лингвистика) се разглеждат както теоретични, така и практически аспекти (в това число журналистически, политически, даже и юридически) - и тази многопластовост в голяма степен обуславя мощното въздействие на монографията.
         При запознаването ми с книгата на първо място бях респектирана от прецизността, задълбочеността и стремежа за многоаспектно обяснение на разискваните проблеми. Например в първа глава („Агресия и вербална агресия. Агресия, агресивност, агресивно поведение“) тематиката е разположена в контекста на широк обхват от перспективи - философска, политическа, религиозна. Текстът разглежда сложната същност на агресията, като я представя не само откъм подразбиращата се негативна страна, но отбелязва и позитивните й аспекти - например възприемането й като проява на самоотстояване, увереност, инициативност, сила, мощ. Всички тези са аргументирани ясно, логично и с избистрена конструкция. Подплатени са с впечатляващ преглед на теоретични източници. Използваната библиография е авторитетна и внушителна откъм брой заглавия и обхват на използваните езици. (Констатацията се отнася за всички части на изследването.) Специално за първа глава бих отбелязала и това, че тя се чете с интерес (освен всичко друго, но и) защото неусетно изяснява въпроси, с които се сблъсква всеки индивид - например това, че агресията не е само проява на липса на самоконтрол, лошо възпитание или на неправилна преценка на ситуацията. Агресивното поведение в определен аспект е свързано с накърняване на човешкото достойнство, с прекомерно подценяване на достиженията на обекта на агресията, с омаловажаване, с непростимо навлизане в личния периметър, което води често до тежки психологически сътресения и трудно преодолими травми. Тя атакува физическата и менталната цялост на „жертвата“, нанася й материални и духовни щети, унижава, обижда, препречва пътя към реализация на житейските й цели и в крайна сметка я разрушава. Агресията е свързана не само с нарушаване на конвенционалните форми на речавия етикет, но и (даже повече) с подигравателно или унизително поведение, което провокира страх, фрустрация, както и с нанасянето на психологическа болка, на морална вреда, на уязвяване честта и достойнството. Монографията е посочила както лингвистичните аспекти на агресивното поведения, така и поведенческите проявления, разгледани в общия контекст на ценноостната система; посочени са и специфичните прояви на вербалната агресия в медийните полета и в политическите дебати. Подчертано е, че агресията се свързва с нарушаване на социалните правила, с разпространяването на клевети, слухове, заплахи, враждебни забележки и пр., с използването на грубости, вулгарности, със съзнатена употреба на думи, които саботират интелигентната комуникативна ситуация.
         Сложната динамика при проследяването на всеобхватността на агресията води до разграничаване между агресия и агресивност.
         Речевото въздействие и речевата интеракция са част от комуникативната действителност, в която се пресичат интересите на психологията на общуването, пропагандата, масовата комуникация и рекламата, на политиката и социалната сфера. Както отбелязва текстът, „търсенето на оптимални форми на ефективно взаимодействие в цивилизованото общество започва с разбирането на същността на конфликтните социално-комуникативни ситуации, в които основна роля играе езиковата агресия.“ (стр. 18) Поради това проблематиката на езиковото насилие, на вербалната агресия, на езиковата манипулация е в центъра на вниманието не само на лингвисти, но и на психолози, социолози, дори политолози, специалисти по маркетинг и реклама, етнолози. Текстът убедително аргументира концепцията, че „сигналите на речевата агресия в публичната реч могат да бъдат разглеждани както от лингвистични позиции, така и от гледна точка на лингвоидеологията и реторичния анализ. Ние разглеждаме речевата агресивност, която се проявява не само чрез езикови единици, свързани с грубо, жестоко, силово поведение (вулгарни думи, псувни, просторечие и груб жаргон), но вмного силна степен и с налагане от страна на говорещия на свое речево (или по-общо - комуникативно) поведение, отказ от диалог, неумение да се слуша събеседникът.” (стр. 19)
         Главата „Езикова агресия, език на омразата и свободата на словото“ е посветена на свободата на словото - на възможността да се изрази собственото мнение, мисли и възгледи, а също и разбирана като толерантност, способност да се допусне съществуването на различно мнение, което представлява едни от основите („крайъгълните камъни") на демократичната държава. (стр. 30) Свободата на словото се смята за една от основните характеристики на демократичното общество, едно от главните условия за развитието както на самото общество, така и на отделния човек. Тя е фактор за себереализацията на отделния човек - благодарение на нея всеки може да търси истината, да задълбочава своите знания, да обогатява опита си, да участва в обществения живот.(стр. 30) Свободата на словото е гарантирана от редица международни харти и конвенции, ратифицирани и спазвани от българското право. Въпреки че свободата на словото като изконно право е формулирана като общовалидно право, упражняването на тази свобода включва не само права, но и известни задължения.
         Тук текстът започва да борави уверено и да навлиза смело в юридическата територия. Приведени са много примери от световната съдебна практика, както и са цитирани и анализирани тектове от Европейската харта за правата на човека. Българската конституция, Конвенцията за граждански и политически права, Международната конвенция за икономическите, социалните и културните права, Хартата за основните права в Европейския съюз и др. Важно е да се отбележи, че авторите остават верни на принципите си и не се ограничават с еднопланово разглеждане на проблематиката, а са я разгърнали многослойно, посочили са евентуалнлите рискове, до които би довело прекомерното позоваване и опрадаване с принципа на свободата на словото. Отново са анализирани юридически текстове, включително и от българското законодателсто, посочени са примери от практиката на Конституционния съд на България.
         Добре са представени разнопосочните възможности за интепретация на понятието „език на омразата“, на който е посветена значителна част от тази глава.
         Частта „Общество, публичен език, медии“ с нейните подглави „Публична сфера и морал“, „Етичен кодекс и медии“, „Медии – свобода и отговорност“ е посветена на ролята на медиите за формирането на модерната публична сфера и нейната трансформация. Книгата е с ясното съзнание, че „комуникациите, действащи през последните десетилетия, вече не са просто масови, централизирани и елитарни, а все повече се индивидуализират, разнообразяват, децентрализират, демократизират публичната сфера. Чрез откритите линии на масмедиите и рязкото увеличаване на техния брой, чрез интернет форумите и блоговете публичната сфера започва да включва милиони индивиди. Същевременно се променят технологиите на влияние върху публичната сфера. Във формирането на публичната сфера се намесват социологически агенции, PR агенции, платени коментатори, агенти на влияние, корпоративни групи и единственото спасение от едностранчивостта и манипулацията на информацията се търси в плурализма, в умножаването на каналите и източниците на информация. Още от далечното минало са известни принципите на добрата и качествената журналистическа работа: коректност на информацията, цитиране на източници, разделяне на новината от коментара, гарантиране на правото на отговор, защита на децата и т.н.” (стр. 59-60) В главата се разглежда медийната саморегулация (чрез приемането на Етичен кодекс на българските медии), т. е. механизмите за гарантиране на свободата на медиите.
         Текстът представя накратко историята на създаването на етичния кодекс на българските журналисти, като отстоява тезата, че въпросите за етиката и медиите и за етиката в медиите са изключително актуални и за тях постоянно в обществото се водят дебати, затова и монографията посвещава на тях изследователското си внимание, с ясната уговорка, че не е въможно този въпрос да бъде представен в пълнота и изчерпателност. Съвременното информационно общество се дефинира като общество с качествено нова структура, организация и обществени отношения, основани на глобалния достъп и използване на информационни и комуникационни мрежи и услуги - без национални, географски или други ограничения за обмен на информация. Монографията обръща специално внимание на виртуалното пространство и онлайн обществото, които имат свои правила и код на поведение, които се формират и утвърждават през последните години, което само по себе си е естествен резултат от развитието на технологиите и не може да бъде категоризирано като негативно явление. Проблемът настъпва в момента, в който взаимоотношенията онлайн, базирани на тези нови, виртуални правила, доведат до етически спорове и дори рефлектират в реалния живот, тъй като установените етически форми в реалността са в конфликт с виртуалното пространство и още повече - познатите ни решения са неприложими онлайн. (вж например стр. 65-75) „Най-големите предизвикателства, с които медийната индустрия в днешно време трябва да се справя, е приемане на становището, че новината е процес, а не някакъв продукт и че медиите трябва да отидат при хората, а не хората при медиите. Потребителите са тези, които активно участват в създаването, обмена и обсъждането на съдържанията.“ (стр. 75)
         На същите проблемни ядра като в предишните глави е посветен и текстът в частта „Интернет свободата и речта на омразата онлайн“ с акцент върху въпросите къде е границата между свободата на словото и речта на омразата в кибер пространството и на ролята на Интернет като медиум в разнообразието на гледни точки, базисно за плуралистичното общество.
         Главата „Изразяване на личното мнение онлайн - свобода или ограничения“ разглежда начините, по които се регулират агресивността и езика на омразата в публичната медийна реч. Тук вниманието е съсредоточено върху механизмите, които онлайн медиите прилагат, с цел ограничаване на вербалната агресия от страна на читателите и потребителите на медийните онлайн продукти. Това се постига чрез политиката на онлайн медиите, която е оповестена публично. Поставен е въпросът за отговорността – в каква степен са отговорни авторите на коментари под публикациите и в каква – авторите на статии, администраторите на сайтове и пр. Изследователският интерес е насочен към въпроса дали в българската онлайн медийна среда съществуват ясно определени политики на отделните медии, ако да - как са експлицирани те, какви принципи следват, как са изразени и постулирани, какво е съотношението между медии, които прилагат ограничителни мерки спрямо агресията, езика на омразата и вербално недопустимото поведение на своите потребители спрямо такива медии, които не поставят подобни ограничения и, макар и косвено, дават свобода на вербалната агресия.
         За целта на анализа текстът се съсредоточава върху най-популярните български онлайн информационни агенции и портали, както и онлайн изданията на български вестници (ежедневници и седмичници) - „Труд“, „24 часа“, „Дневник“, „Дума“, „168 часа“, „Сега“, „Капитал“, „Банкер“, информационни портали dir.bg, dnes.bg, standartnews.com, focus-net.net, blitz.bg, mediapool.bg и др. И тук текстът е написан така, че говори за много прецизно отношение, задълбоченост, серизно количество (и качество) вложен труд, умно систематизиране, перфектна ориентация в публичната ситуация. Авторките на първо място разглеждат въпроса кои страници, агенции и портали дават възможност за писане на коментар под техни публикации. На второ място анализират случаите, в които писането на коментари е разрешено.
         След обстойно запознаване с разликите в детайлите, в крайна сметка се лансира обобщението, че в разгледаните сайтове винаги има текстове като част от общите условия за ползване, в които категорично е заявено, че език на омразата не се толерира.
         Главата разглежда и една по-особена страна от правото за писане на коментари в интернет, а именно в контекста на решение на Европейския съд в Люксембург, според което авторът на коментара под статиите носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. Едновременно любопитен и поучителен е този аспект на медийна политика във връзка с делото „Делфи“ срещу Естония (Delfi AS vs. Estonia, преписка № 64569/09), в което за пръв път в европейската съдебна практика обект на дело е коментар под статия в онлайн издание. Според решението по това дело онлайн изданието „Делфи“ е признато за отговорно за публикуваните обидни и заплашителни коментари под една от статиите. Главата се занимава и още един случай от европейската съдебна практика, който се противопоставя на случая „Делфи“. Очевидно е, че авторките са добре запознати с международната практика, представят интересни факти (непознати за широката общественост) и ги анализират обстойно и интригуващо.
         Главата „Думи и мисли в окови или на свобода?“ разглежда политическата коректност като начин на градене на принципи на общуване и в частност на вербално поведение. Проследена е историята на идеята още от 18 век до наши дни, през марксистко-ленинските идеи, с особен акцент на 60-те и 70-те години на 20 век и маркирането на границите на обществено приемливото вербално поведение в съвременните ни общества. Подчертано е, че всичко, което стои зад идеята „политическа коректност", далеч не се възприема еднозначно както от обществото, така и от изследователите - било то хуманитаристи най-общо, в частност социолози, политолози, езиковеди. Мненията обикновено са полярни, като се противопоставя общочовешкият принцип на поведение (вербално и общо), основан на липса на предразсъдъци и дискриминация, на ограничаването на правото на свободния изказ и дори цензурата. В текста са представени мнения на защитници на идеята на политическата коректност, както и такива на изследователи, които смятат, че тя може да се сравни дори с нацизъм. Политическата коректност има две измерения - взаимно свързани и неделими - едното се отнася до социално-обществените отношения и третирането на хората без предразсъдъци и без проява на дискриминация, а второто се свърза с езиковия израз на това отношение, с лексикалния запас и обхват на речника, който също се нарича политически коректен език.
         С ръка на сърцето признавам, че четох следващата глава с доста смесени емоции. Бях раздвоена между чувството на респект (към авторката) и между усещането, че всеки момент ще се засмея на глас (заради комичността на ситуацията). Главата „Ядем ли малки негърчета? (лингвистични експертизи по два съдебни казуса)“ разглежда практическата страна на въпроса за политическата коректност в рамките на две реални съдебни дела на Комисията за защита от дискриминация от 2016 година. Първото дело всъщност получи доста широк обществен отзвук, а се оказа, че и в двете Надежда Сталянова е била призована като вещо лице за даване на лингвистична експертиза. И двата съдебни казуса са свързани с публичния език, като от лингвистична гледна точка в тях се преплитат въпросите за семантиката, етимологията, функционирането на лексемата в контекст, езика на омразата, политическата коректност, правата на човека в зависимост от публичния език. Двата казуса са свързани с въпроси на дискриминацията, породени от две традиционни за българския език номинативни единици - наименованието на сладкиш „Негърче“ и фразеологизма „лъжа като циганин“. В тази глава са описани подробностите по двата съдебни казуса, тяхната история, въпросите към експерта, поставени от Комисията за защита от дискриминация, както и двете експертни мнения.
         Реалната съдебна практика показва, че обществото ни вече е много чувствително към тази част от лексиката, която се обвързва с т. нар. политически коректен изказ. В последните години сме свидетели на това как традиционни за българското езиково съзнание лексеми под влияние на глобални процеси придобиват нови конотации, нови значения, които могат да бъдат обществено неприемливи. От друга страна обаче не можем да пренебрегем традиционното им функциониране и живот в българския език, тяхното отразяване в лексикографските източници от различен характер. Едно специфично за българската кулинарна традиция наименование предизвиква обществени дискусии, спорове, стар и наложил се фразеологизъм дори е обект и съдебни дела, което е доказателство за факта, че семантиката на думата може да се промени в зависимост от посоката на развитие на обществените нагласи.
         При всички случаи ми се струва, че буквализирането на метафорите, неумението да се усещат значенията на думите в собствения им културен контекст е по-скоро признак на преекспониране на определени модни тенденции, които излизат извън границите на здравия разум. Доста любопитно, забавно и направо хумористично звучеше описанието на сериозността, с която се е дискутирала, поне сперед мен, пределно очевидна лингвистична ситуация. Озадачаващо е какъв сериозен интелектуален ресурс е бил необходим, за да се докаже нещо, което е подразбиращо се априори, поне според носителите на определени културни кодове, отливащи се в практиката на разговорната реч. По случая се е разразила доста солидна медийна шумотевица. Надежда Сталянова си е направила труда да посочи примери от водещи медии, в които казусът е бил отразен. Производителят на сладкиш “негърче” е бил обвинен в расизъм и дискриминация, твърди обобщеният израз на медийните заглавия. Адвокатите на обвиняемия в съдбовната баталия твърдят, че на никой здравомислещ носител на българския език няма да му хрумне, че когато си купува сладолед „Ескимо“, салата „Снежанка“, сладкиш „Пияната/жадната калугерка“, когато си похапва кекс „Шарлота“ или „Агнес“, когато си поръчва „Татарско кюфте“, става дума за нещо друго, а не за храна.
         Надежда Сталянова е била призована като вещо лице, чието мнение е било особено решаващо за разплитането на случая. Било е необходимо да вложи сериозен труд, да събере данни от различни речници, енциклопедии и всякакви други източници, за да проследи етимологии, за да аргументира с примери за литературни и всекидневни употреби на горепосочените и сходни фразеологизми, да обяснява в юридически контекст явлението „полисемия“ – и като цяло – да инвестира сериозен интелектуален капацитет, за да докаже нещо, което за преобрадаващата част от здравомислещото българско население е очевидно.
         Абсурдите и парадоксите на ситуацията се проектират и в голямата душевна и професионална борба, в сериозните главоблъсканици, през които се е преминало, докато се вземе решение как точно да се преведе на английски названието „Негърче“. Както предполага всеки професионален превод, изборът на правилната дума на целевия език се е направил след старателно обмисляне и съпоставка на контекстите, в които функционира лексемата. И така, тук се е стигнало до очертаване на широка парабола, която е заскобила Еклесиаст, културно-историчеси справки, конотации на различни езици, автентичните думи за самоназоваване, използвани от Мартин Лутър Кинг (ето защо и неговият образ присъства на корицата, колажиран с части от снимка на президента Обама, а освен това е поставен в съседство с лика на момиче с особено лице – очите са будни и са широко отворени, но устата е не просто е затворена, ами направо изцяло липсва), както и всеизвестното заглавие на книгата на Агата Кристи (междувпрочем смехотворно цензурирано пак от съображения за „политическа коректност“) и пр. пр.. Вариантите, върху които се е умувало при превода, са били: nigger, negro, colored, black, African-American. Главоблъсканицата в търсене на „правилния“ превод е обхванала всичко това, „досетила“ се е даже и за етимологичната близост на думата „негър” (испано-португалският корен означава черен) и на цветовото означение на английски). Първоначалният избор на превод е паднал върху Negro child – при това със сериозни и основателни аргументи. Все пак окончателният избор при превода е бил направен в полза на „Black child“, а главата преведена като Do We Eat Little Black Children? Предполагам, за всеки случай (Разбира се, приведени са надеждни и логични аргументи). Все пак обаче усещането за застраховане остава във въздуха. Знае ли човек: дали пък на някой няма да му дойде на ума да обвини точно специалистите-лингвисти в „политическа некоректност“!?
         Тази смешно-тъжна история е своебразен мост между теоретично-сериозната и аналитично-сериозната част на изследването.
         Усещането ми е, че книгата набира все повече скорост и към края си тя представя най-силната си (поне според мен) част.
         Главата „Силата на езика през призмата на Холивуд и лингвистиката“ е написана с истинско вдъхновение. Тук си дават среща широтата на езиковедската подготовка, оригиналното мислене, творческият подход, евристичността в интерпретацията, дълбокото преосмисляне на екзистенциално-философското разбиране за същността на езика, сложната многослойност на представата за мисленето като предхождано и форматирано от езика, не на последно място – интересът към съвременните културни феномени и умението им да бъдат интерпретирани през оптиката на „тежката“ теория. Точно такива неща работят много ефикасно за авторитета на филологическата наука и „запалват искри“ в студентските очи и души. Тази част разглежда избрани лингвистични теории, пресъздадени в сюжета на филма „Първи контакт“ (Arrival), който е с 8 номинации за Оскар за 2016 година. Филмовият сценарий експлоатира добре позната тема - среща на човечеството с извънземни и опит да се установи контакт с тях. В "Arrival" задачата на главната героиня, лингвист и преводач, е да установи контакт с извънземните. Разбирайки очевидния факт, че извънземният език и човешкият език нямат нищо общо, героинята решава да преподаде на извънземните основите на човешкия език. В този филм Надежда Сталянова вижда съотнасянето на холивудския сценарий към теорията на Анна Вежбицка за семантичните примитиви и за семантичния език (lingua mentalis). Идеята, че езикът, на който общуваме, определя и дефинира възприемането на околния свят, пряко корелират с теорията за лингвистичната относителност на Сепир и Уорф. Интересно е, че именно тази идея в сюжета на филма предизвиква веднага ожесточени спорове както между лингвисти, така и сред непрофесионалисти за достоверността на възгледите на Сепир и Уорф, като се спори възможно ли е трансформирането на мисленето и възприятията на дадена личност в зависимост от езика, на който говори. Текстът представя реакциите на лингвисти и непрофесионалисти, обсъждащи научните основания на лингвистична теория, разисквайки сценария на фантастичен филм, търсят се реалните основания за оправдаване на фантастичен сюжет, както и допитване до специалисти реалистични ли са действията и мотивираността на героите във филма. Възприемането на реалността през призмата на езика пряко корелира и с друга лингвистична теория - тази за езиковата картина на света. Анализирането на езиковата картина на света авторката обвързва с теорията за метафората на Лейкъф и Джонсън в тяхната класическа и христоматийна публикация за концептуалната метафора „Metaphors We Live By“.
         Изследването на езика от страна на лингвистиката и на филмовата индустрия е любопитно, защото дава различни рамки и подходи към проблематиката. В крайна сметка не се дават отговори, а по-скоро се поставят въпроси от лингвистично, социално и антропологично естество: Езикът дар, инструмент или оръжие е? Кое от тези три значения, зададени от Холивуд, бихме избрали да приложим в живота си? И филмът, и лингвистиката поставят и редица философски въпроси, напр.: Ако знаем какво ще се случи с живота ни, бихме ли го изживели по същия начин? Бихме ли променили изборите си?
         Това е и целта на книгата ни, заключава мъдро към края на книгата Надежда Сталянова. Поантата звучи така: Идеята на монографията е “не да даде отговори или да предлага решения. По-скоро да маркира основни въпроси на съвременното общество, на тенденциите в развитието на езика, които чертаят и ще определят развитието на цивилизацията ни.” (стр. 178)
         Няколко думи в заключение. Когато погледнах съдържанието в началото, се почувствах леко притеснена. Опасявах се от (не)възможността хармонично да се впишат в едно цяло сериозни теоретични референции, отпратки към юридически текстове, примери от медиите, от разнородни и “несговорчиви” един към друг форуми и блогове, от съдебната практика и от холивудски филми. Колкото по-навътре навлизах в текста, водена от спокойното и уверено пътеводителство на Елена Крейчова и Надежда Сталянова, толкова повече се убеждавах, че те са били абсолютно наясно какво правят – и са се справили със задачата си майсторски, с разбиране и със замах. Все по-ясно усещах, че книгата звучи хармонично и наистина всеобхватно, най-малкото защото сложната проблематикта е обгледана от много и различни страни Непрекъснатото движение от общото и теоретичното към частното и прагматичното създава впечатление за взаимно осветляване, нюансиране и обогатяване. Конструкцията е толкова добре композирана, че имах усещането за словесен аналог на, примерно, музикална симфония.
         По този повод ще отбележа и още нещо, макар и с риска леко да отместя логическата нишка, която се оптитвам да следвам. Направи ми впечатление и това, че всяка глава започва с много умело подбрано мото, което само по себе си носи дълбока житейска мъдрост, а същевременно добре корелира с цялостния смисъл на съответната част.
         Всъщност и аз ще завърша с нещо като рецензионна поанта. Книгата „Силата на политическата реч“ звучи като инстинско антропологическо изследване. Може да послужи за добър пример по отношение на това как би могла да се развива и занапред не само лингвистиката, но и цялата многообхватна сфера на антропологията.

---

Бележки:

¹ Elena Kreytchova, Nadezhda Stalyanova, The Power of Public Speech, Sofia, Парадигма, 2017. Цитатите са по това издание, но за прегледност съм посочила конкретните страници в самия текст на рецензията. [горе]