В навечерието на своята петнадесета годишнина „Литературен вестник“ се явява едновременно като дете и старец. Оказа се че за закъсняло-ускорения темп на българската култура са достатъчни само пет години за смяната на литературния контекст, а петнадесет години са достатъчни, за де се превърнеш в старец. И ние може би сме изправени пред следния парадокс, възможен само в българската култура - в навечерието на своята петнадесета годишнина „Литературен вестник" трябва да се защитава от самия себе си, да се брани от собствените си основания.
         Вестникът успя да просъществува в едни много тежки условия. След четиридесет и пет години стагнация, духът на българина се отприщи в страстни развлечения, религиозни секти и политиканщина, без да съзнава, че на другата страна на полюса, в която той залитна стои, всъщност, банановата република. След четиридесет и пет години духовно развращаване и интелектуален слугинаж, българската интелигенция все още не може да преодолее робския си комплекс, да се еманципира от удобния пашкул, в който беше грижливо приспивана и да начертае ясни пътища за културата ни. А ние се намираме пред прага на Европа! През годините на посттоталитарната епоха „Литературен вестник" неотклонно се грижеше за наличието на българска литература. През неговите страници премина почти всичко най-значително в литературата на 90-те и началото на новото хилядолетие. Той се появи в решаващ за литературата момент и изигра важна роля за динамизирането на литературния процес като сложи край на непекъснато роящите се от 1956 г. насам „априлски" поколения. „Литературен вестник" се превърна в най-отворената и най-демократична литературна институция. Не случайно в него намериха място множество текстове, които бяха неудобни на други места в печата. Не случайно „Литературен вестник" винаги е бил трибуна на най-новото и най-актуалното в културата, съответно на най-младите творци.
         И ако в началото на 90-те години неговата задача беше да дискредитира фалшивата комунистическа идеология, в средата и края на 90-те задачата му бе да създаде условия за разнопосочност на тенденциите и проникването на свободни пазарни отношения в литературата. Но ето че през 2006 г. се налага да се грижи за ругулацията на пазарните отношения, т. е. отношенията, които до голяма степен той създаде. В този смисъл в момента „Литературен вестник" е противопоставен на самия себе си, на онова, което направи през 90-те години.
         Обикновено, когато някой има Рожден ден се отправят благопожелания. Що се отнася до бъдещето на вестника, или до онова, което той не успя да постигне, мисля че „Литературен вестник" не успя да се еманципира достатъчно от политиката. От неговите страници често лъхаше на псевдо-академизъм и снобизъм, често се появяваше перверзията, която според Т. С. Елиът не е белег за свобода, а за отсъствието на зрелост на духа. Мисля че за да продължи напред „Литературен вестник" е необходимо да се откаже от битката с призрака на комунизма, защото на литературната сцена се появи поколение, за което зловещия комунизъм е мил спомен от детството. В голяма степен е необходимо да се откаже от носталгиите по миналото и да погледне към наболелите проблеми в литературата и изобщо културата, тук и сега. От „Литературен вестник" тръгнаха множество литературни тенденции, които обогатиха литературния пейзаж и това е един от неговите съществени приноси, белег за демократичност на литературния процес. Но дали прекаленото роеене няма да доведе до разпад. Според теоретиците, за да има култура е необходимо наличието на консенсус в многообразието. Не стигнахме ли до дъното на възможните разногласия и не е ли време за постигането на ново съгласие. „Литературен вестник" би могъл да се превърне в платформа за такъв консенсус. В този смисъл отправям благопожелания към вестника. Мисля, че в този кръстопътен момент той няма нужда от похвални слова, а от критичен поглед. Вярвам в неговото просъществуване.

върни се | съдържание | продължи