Васил Кинов е автор на повече от седемнайсет книги, но това не му е попречило да сътвори поредния лош роман в съвременната българска литература. Това е текст хибрид, съчетал в себе си множество езици по възможно най-неподходящия начин. Започва като автобиографичен роман, със спомени за детството, прекарано в родното село, някъде около град Троян, но изведнъж се изражда в криминале. Докато пътува с колата си, главният герой попада на пребит човек. Решава да направи едно добро дело и го спасява като го закарва в болницата. Непознатият, обаче се оказва наемен убиец, твърдо решен да се отблагодари. Но как може един наемен убиец да се отблагодари, освен като премахне от този свят един-двама от враговете на своя спасител. Тази идея е, кумай, единственото ценно нещо в произведението. Оттук нататък започва серия от неуместности. От криминале, романът се изражда в любовна история, която заема доста страници. Тук ние наблюдаваме драмата на един застаряващ реститут, който вместо да дава парите си за бизнес или изкуство, ги харчи като разгулничи с млади момиченца. В един момент обаче, старият развратник се влюбва в прекрасната Анита. Тя заболява от киста и не може да има деца. Любовните сцени са най-неубедителни. Липсва какъвто и да било психологизъм. Старият ерген се държи с младата красавица така сякаш тя е бездушен предмет. Прави се на духовит, но всъщност ръси вулгаризми, недостойни за позицията, която се опитва да си присвои. Когато се разхождат някъде из троянските гори, героите се страхуват да не бъдат погнати от някой "загорял овчар". Има и друг проблем. Кинов смята, че може да превърне в предмет на разказване дори онова, което гледа по телевизията или чете в сутрешния вестник. Езикът на разказвачът гъмжи от банални народни мъдрости, които се превръщат в ключ за хода на сюжетирането. Без да иска Васил Кинов е открил един нов жанр - чиклит за пенсионери.

---

Васил Кинов, „Часът на демоните“, ИК „Колибри“, С., 2005;
135 стр., 5 лв.;
ISBN 954-529-352-7