Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         Дали като опит да се търси някакво загубено или изобщо непритежавано досега себе си, дали като игра на случайности, залепени една след друга в текст, дали като намиране на други алтернативи на самостта се реализира романът на Емануил А. Видински „Места за дишане”? Първият му роман (но не и първи опит в прозата) носи следите на по-раншния опит на автора като писател на разкази („Картографии на бягството”).
         На пръв поглед „Места за дишане” не е дотам плътен текст. Той е умишлено фрагментарен, носещ напрежението на вдишването и спокойствието на издишването. Частите на текста се закачат една за друга къде на шега, къде наистина. Или отказват да се допрат видимо. Трите части на романа са трите перспективи на историята. Всяка е различен разказ. Разказът в „Аз” не е разказът в „Тя”, а още по-малко в „Ние”. Първите две части са донякъде огледални. Ако героят в „Аз” се намира в едно състояние на равновесие в самотността, което по-късно изгубва, Милена в „Тя” от хаоса на чуждостта на собственото си съществуване успява да намери себе си и да припознае дома си като такъв. Двамата трябва да си разменят местата и да се намерят отново в заедността на „Ние”.
         И все пак... и двата разказа са разкази за самостта – за търсенето й, за пребиваването в нея, за преодоляването й. Самотата е настъпила отдавна и у двамата, тя е осъзната и срещу нея никой не се съпротивлява. Тя приема различни форми в двата разказа. Текстът дълбае в самотата на единия и на другия. Ако тя е желана и постигната в субективното преживяване на Константин в „Аз”, то при Милена в разказа „Тя”, самотата е спокойна и излизаща от субективния й свят, разстилаща се в обективизирания разказ на жената. Скритият отказ от самотата Константин моделира в образа на Милен. Текстовете на Милен Санчес са демонстрация на желанието да бъда прочетен от другите, а в самото име се провижда копнежа по някой „друг”, който е бил част от ежедневието на „аз”.

         Разказът „Аз“

         Това е текст, наситен с психологически картини, изговорени през субективното пре-живяване и пре-мисляне на своя си свят. Те изразяват или настоящето щастливо живеене в самота, или си припомнят детството, пишат текстове (Милен Санчес) за другото си „аз”, от което героя се е отказал и шизофренично не иска да припознае като себе си. Този акт е и най-успешният му опит да бъде сам. А самотата се постига не само като затвориш очи и останеш сам със себе си:
         ...Да останеш сам означава да потънеш в едно голямо нищо, да си изоставен, да си ням, да не можеш да говориш, да си загубил слух за мислите си, за усещанията си...и най-вече да си загубил усет за тялото си...
         От една страна, за да бъдеш сам, трябва да си загубил усет за тялото си, от друга – да намериш друга среда (например водата), в която да се загубиш изцяло. И двата пътя водят към смъртта, която е осъзнат образ, осъзнато постигане на бляна по самота. Но низовете от случайности, които нарушават покоя в ежедневието, стигат дотам, че героят тръгва по обратния път – към все по-живото тяло, към все по-категоричното „живеене сред”, „живеене в”. Живеене на сухо, сред въздуха, сред чуждите погледи, сред вдишванията и издишванията на света.
         Опитът на Константин е опит на изчезването – „Откакто живея в този апартамент се чувствам чист, наличен, светъл и прозрачен, защото всяко едно помещение е наситено с моя дъх.” Това е опит да изчезнеш за другите, за да те има за себе си. Егоистично вглеждане в нищото на себе си, тогава когато те има, но си прозрачен, невидим, достигнал някакво ниво на съвършенство, безтелесен, лек като въздух, съществуващ само като дъха си. Самият субект на разказването, опитвайки се да изрази чуждата наличност чрез дъха като агресия, иска да се превърне в тих, безплътен дъх.
         И когато целият свят го залива със себе си (с погледите, вдишванията и издишванията, допирите, нуждите на тялото), с чуждостта си, той се събужда с болки по цялото тяло, мръсен, потен, загубил се от себе си, със смътните спомени от плътта на Лора и Мина, от агресивното им присвояване на тялото му, което го кара да изпада в категоричността на света около него. Така той възжелава отново самотата си, изчезването си, разливането си над света като вода – прозрачна и чиста (пречистваща от конкретност):
         ...Ще си отида.
         Времето извън мен ще спре да съществува, ще се разпръсне на безброй частици...
         Просто ще си отида.

         Разказът „Тя“

         „Тя“ е „аз“ чрез другите – обективен разказ за субективните преживявания на Милена. За разлика от Константин, тя реализира света си чрез този на другите. Тя оставя света да минава спокойно през нея и около нея. Не бяга от погледи, от тълпи, по-скоро те започват да бягат от нея. Философията на „Тя” е в допира до другия (като спомен, като реалност), в дишането като спокойствие на знаещото себе си, тъжно „аз”: „Не правеше нищо. Разглеждаше хората, пъстротата им, цветовете и сенките им. Не се надяваше на нищо, нямаше планове. Просто вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше.”
         Но дори така самотата е усетена и учленена далеч по-ясно от тази на Константин. Неговата неопределена самота, носеща му щастие със (или без) себе си (точно защото е неопределена) се разлива и отказва да бъде ясна и конкретна самота. Милена в самотата си не се отказва да мисли за миналото си (макар че се сморазправя с него), за себе си, за другите. Тя се движи през различните си усещания. От чуждостта на апартамента, през разходките из София, до пътешествието из Европа тя отново стига до себе си, но това „себе си” е вече друго. Пропътувало много, допряло се до различни хора, то се връща у дома си, пропада на мястото си.
         Милена заедно със своята самост пътува и през хората, в които намира парченца от онова себе си, което отново ще сглоби и ще усети като свое. В лицето на Камен намира благородството си, у Ким и Нора намира авантюристичния си дух, а в Ида провижда спокойствието, към което се стреми, покоя, който търси отдавна. Пречистващото пътуване на Милена достига своята кулминация в Швейцария, в самотата си, която разлива над света. Тук тя „вдишваше дълбоко и не мислеше за нищо”, сякаш поглъща в себе си целия свят, прави го свой. Също като Константин тя намира своето щастие в самотата, но за разлика от него и отказа му от себе си, тя съвсем случайно „пропада отново в себе си” и от това се чувства щастлива. Милена няма нищо против и сега (в щастието си, както и в тъгата) да пропуска света през себе си, през тялото си. Тялото тук не е отречено, напротив, то е подчертано налично. През него идва осъществяването, през него идва спокойствието и щастието – „Два дни просто беше себе си, тялото си.”
         Така от неяснотата на състоянието си тя пропътува пътя до едно конкретно, живо и плътно „себе си”. Ако Константин решава, че иска да си отиде от света, да се осъществи като безплътност, безтелесност, като чист и прозрачен, собствен дъх, Милена здраво се вкопава в целия свят – точно като плът, като тяло, като допир с другите.
         Текстът решава да срещне тези два разказа в един нов разказ – „Ние”. Тук самотата се разпада, за да предизвика текстът една заедност – мигновена или вечна. „Ние” не принадлежи на тази история. Това е вече друг разказ, който се явява необходимия апендикс на този роман, който в края решава да заговори на друг език – езика на заедността. Повече не може да разказва, защото ако продължи, това вече ще е друг разказ. Така тези истории на самотата приключват с един акт на заедността – „Здравей!”

---

   Емануил А. Видински. Места за дишане. Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“. София, 2008