Летящото време се фрагментаризира, разпада, лишава се от монолитност. Събитията в него съществуват на части-и-парчета. В своя проект Ирина Генова опитва да ги инкорпорира отново, да им даде цялост, да ги осмисли. Синтаксисът (в симисъл на подреждане на отделните раздели/ текстове) на книгата желае именно това усилие – текстовете са едновременно синопсис (т.е. съпоставяне, както между различните части на сборника, така и вътре в самата разделна обособеност) и тяло (единност).
         Паралелно в „Tempus fugit“ експонацията на времето се превръща в художествен обект, артефакт – нещо, което само по себе си е предмет на излагане. Корицата на книгата е обрамчена през тази идея – инсталацията “Един час” на Правдолюб Иванов (60 черно-бели фотографии, отбелязващи минутите) е белязана с тази концепция и двойно мотивирана през рефлексията на авторката: “Циферблатите и стрелките, отмерващи човешкото време е инсталацията на Правдолюб Иванов, ме привличат магнетично. Трудно ми е да кажа с какво точно – с абстрактно-естетическата чистота и сторгост, със сребристата печал по неотменно отлитащото лично време или с метафоричното пространство на прекъсването.“
         Ирина Генова избира диалектиката в знака на времето, разслояването на неговата сема, многопосочността. Текстовете й отиграват този жест – симулират прекъсване/събиране, овладяват пърформанса на възможността си за взаимно четене (поради множеството си допирни точки), което може да бъде непосредствено преподновявано. Обектите на културното визуално – от запечатаните в текстовете музейни експозиции през инсталациите в изложбените зали и виртуалното съхраняване на артефактите в Интернет, с които текстовете ни срещат, съхраняват изтичащото време (изтеклото и отново намереното време на една изложба от 2001, например), презентацията се подновява, миналото на визулания обект се разпознава повторно през погледа на четенето, отлагащо настоящността на сегашното. Книгата избира този принцип като стратегически – така тя модализира паметта, присвоявайки я като непрекъснато възобновяване на обекта. Пиането улавя ethos-ът на съвременния визуален обект парадоксално, а именно той да няма време отвъд настоящето, което обаче тече, отлита и после повторно се репродуцира. В този апект – времето лети – е своеобразен гещалт на реципрочното, при което удвояващия го акт на „сега“ (по Лиотар), превръща времевия проект на артефакта в език на прочита.
         Още едно проипомняне на Лиотар – образът на часовниците от кориците на книгата полага референции към установената мрежа не само на личното, но и на обективното време, което позволява и този близък поглед на съотнасянето между миналото и настоящето, настоян в сборника - “Tempus fugit“ е проект за припомняне на художествени събития, за улавяне на изтичащото време и набелязване на променливо пространство.“ ¹
         Книгата е поделена на четири части, които тематизират различни изследователски оптики – След прага на 1990-те, Съвременен музей/ Музей за съвременно изкуство, Отражения и отпечатъци. Близко гледане, Визуалният образ.
         Частта След прага на 1990-те е изследователски проект, който се полага на мястото на сравненията. Текстовете вътре са отразяване на различни международни конференции, дебати, били са представяни публично на международни форуми на арт критици. Те боравят с опозицията свое-чуждо като се опитват да я извадят от марката на клишето, да я превърнат в способна да се свърже с концепцията за минало и настояще на изкусвтвото(ни). Сравняването е важно за тази част и доколкото то ревизира и перифразира усещането за граница – политическа граница и граница в пркатките на изкуството (може би и граници в самите нас)...
         Вторият раздел текстове – Съвременен музей / Музей за съвременно изкуство – както пише самата авторка, „е централна тема в дебата за следисториите на изкуството“. Тази част среща проекта (идеята за съвременен музей) с практиката. Текстовете вътре са построени на принципа на примера – Музеят в Лодз, Музеят за съвременно изкуство в Букурещ, практики на бостънската изложбена актуалност и пр. В този раздел през визията си за съвременния музей/ музеят за съвременно изкуство Ирина Генова (в статията „Съвременно изкуство – ситуация/ музей“) отстоява своята позиция за мястото на художествения експонат. Тя вижда практиката на музеифициране като практика-във-времето. В този аспект съвременното изкуство за авторката е по-скоро свързано с идеята за настояща ситуация, акт, място на движението, отколкото с практиките на класическия музей, които поставят произведенията на визуалното извън времето.
         Разделът Отражения и отпечатъци. Близко гледане е може би най-личната част от книгата, доколкото вписва личния избор и поглед в методологията на четенето на подбраните визуални произведения. Фигурата на отражението/отпечатъка, първоначално графична техника, е обект на интерес доколкото се отлага в работите на множество различни автори като тенденция в техните индивидуални почерци. От своя страна, близкото гледане като критическа практика, тук ще се изкуша да цитирам едновременно прецизния и красив изказ на авторката, е “усилие за вглеждане във въздействащи работи, в образи, които създават светове, и за разгръщане на отношение с тях посредством разкази“. Сред обектите на тази перспектива на прочит можем да видим наистина запомнящи се визуални експозиции - експериментите със сапунени отливки на лицето на Надежа Олег Ляхова, кураторския проек на Мария Василева за съпоставяне между съвременни работи на артистките от група „8 март“ с творби на художнички от началото на XX век, изложбата на Милко Павлов „Имитации“, инсталация от дигитални работи върху хартия на Лъчезар Бояджиев „In/Out…, in again“ и пр.
         Визуалният образ – последната част от книгата – отново избира за точка на опора актуалността, това, което се случва понастоящем с образите. Как се променя рецепцията на зрителя с промяната на средствата за възпроизвеждане на образите и кризата (подмяна, конкуриране) на материалността, каква е разликата между експертния зрител и „user“ – а (текстът „Зрителят – промени в ситуацията. Между експертният зрител и визуалната грамотност“). Тази част напуска ригидните конвенции за изкуството и го вижда като подвижно, в екстериорността на средата. Обект на внимание тук е и градът с неговите (одомошествени или не) визии, които ни сполитат в практиките на собственото ни ежедневие („Градът като движещ се образ / Пешеходството като практика и страст“). Текстът за усещането да бъдеш в София на Ирина Генова е личен, пристрастен - промяната в пространството е и наша собствена, почеркът тук е особено сугесивен през избраната аз-гледна точка (пример: променената улична настилка в края на 70-те на XX в. (от паваж към асфалт) прави усещането на този, който стъпва, различно).
         В една от статиите в последната част („White, Male & Straight. Темата, която надхвърли проекта“) Ирина Генова казва нещо, което за мен е като есенция спрямо подбора на обозрените обекти и тенденции в книгата: „Да пиша за работи, които ме засягат – това е мой избор“. Харесва ми практика на личния поглед, дори пристрастността (в най-добрия смисъл на израза - като показване на изследователска и лична страст, като ентусиазъм) в статиите. Текстовете в „Tempus fugit“, разбира се, са концептуални, изкуствоведски, професионално написани, но най-важното е, че пазят усещането за личен почерк, което езиците на критическото писане често и успешно заличават. Отпечатъкът на авторката (подобно на концепцията на третата част текстове) тук е силен и ярък. Той хомогенизира парчетата текст – парчетата свят, придава им идентичност.

---

¹ Лиотар, Жан-Франсоа. Времето днес – В: За името и за превода (избрани статии из The Oxford Literary Review). С., 1996

_____

„Tempus fugit/Времето лети”, Ирина Генова, Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, С., 2007 г., Поредица „Зевгма”, цена: 18 лв.