Спомене ли се латиноамериканската литература, в съзнанието на съвременния читател изникват две понятия с поразяващ маркетингов ефект - "магически реализъм" и "чудна реалност". Както всички клишета, от много употреба те, обаче, са избледнели, очертанията им са неясни, съдържанието им размито, а употребата им е несъзнателна, повече ехо от нещо, загнездило се дълбоко в паметта -прочетено някъде, казано от някого; но какво точно?

          По-ерудираният читател ще прибегне до обяснение на клишето с друго клише: самата действителност на американския континент е "магическа". Това - ще каже - твърдят дори първооткривателите в своите писания.
          Докъде се простира истината и откъде започва заблудата?
         Литературната история по традиция говори за културния шок, преживян от европейците при срещата с Новия свят. Америка ("западните Индии",¹ както дълго време наричат своите владения испанците) се появява на европейския културен хоризонт вследствие на поредица от грешки и недоразумения (географски, теологически и др.). Непознатото, неочакваното и различното са толкова много, че под техния референциален натиск малко са грамотните откриватели и завоеватели, които са устояли на изкушението да редуват оръжието с перото. Историята и литературата в Америка се раждат в един и същи момент и страдат от едни и същи недъзи, защото "орисниците, които присъстват при раждането са въображението, легендата и литературата".²
          "Хрониките от Индиите",³ преодолявайки ограниченията на езика, който възникнал за да бъде израз на действителността в Стария свят, описват, регистрират, "инвентаризират" нещата от новите земи в подробности и със завидна отговорност, но често погледът на импровизираните историографи долавя безбройни фантастични присъствия.
          Това е лесно обяснимо, ако се вземат под внимание понятийната система, интерпретативните възможности и изразните средства на хората на границата между Средновековието и Ренесанса.
          Неминуемо литературата⁴ "застава" между наблюдаваната действителност и невярващия поглед на новопристигналите европейци, превръща се в "сито", което подбира, отсява информацията, търси да отъждестви видяното с нещо "познато", пък макар и било то само плод на хилядолетната фантазия на средиземноморската цивилизация.
          Става нещо подобно на случващото се във втората част на сервантесовия роман⁵: Дон Кихот и Санчо пристигат привечер, по здрач, край село Тобосо в търсене на Дулсинея. Санчо показва на своя господар груба селянка, яхнала магаре. Това е дамата на сърцето на Рицаря на Печалния Образ. Потресен, Дон Кихот пада на колене, защото е "разбрал", че неговата любима е омагъосана.
          От мига на откриването на новите земи, всички усилия на завоеватели, хронисти, историци и евангелизатори биват насочени към намирането на "истинската" Дулсинея, към премахване на загрозяващата магия. Всеки следващ подвиг на завоевателите се извършва в търсене на Земния рай, на Ел Дорадо, на страната на канелата, кралствата на отец Йоан или на Белия крал, на извора на живота, града на цезарите, сребърната планина и на какво ли не още. Казано накратко, всички търсят една Америка, достойна за сравнение с мечтанията на Европа.
          Но непознатото буди и изконни страхове. Мислят, че са съзрели хора с кози крака, с опашка, с едно око на челото или дори без глава; смятат, че са се срещнали със сирени и амазонки; вярват, че са видели ходещи листа, жаби, с размерите на колиба, дървета с животински нрав, цветя, превръщащи се в пеперуди, животни с човешки лица...
          Колективното въображение на завоевателите⁶ пренася на американска територия градове и подвизи от рицарските романи, каталози по фантастична зоология и ботаника, забравени митове и легенди. Вместо да бъдат развенчани, при допира с новата действителност те се актуализират; вместо да изчезнат, се трансформират и хиперболизират. Класическият мит се слива с новата утопия. "Америка не може да бъде разбрана - казва кубинският писател Хосе Лесама Лима⁷ - ако забравим, че сме глава от историята на европейските утопии".
          Континентът се превръща във "развъдник на образи",⁸ от които черпи не само испаноезичната, но и цялата западноевропейска култура.⁹
          Този богат легендарен и митологичен материал, обаче, не превръща хрониките в романи или проторомани. Съвременният читател може да открие в тяхната многопластовост онази информация, която го интересува и да изпита естетическа наслада от много от изпълнените с "въображение" пасажи, но не бива да забравяме, че с понятието въображение като пред- и след- лингвистичен медиатор между човека и природата, литературата си служи от Романтизма насам, а за хронистите то е било напълно чуждо. Те най-вероятно биха го приели в схоластическия му смисъл.
          Следва един продължителен период от около два века, в който латиноамериканската литература е ехо на модите и тенденциите в метрополията, макар да не липсват големи и самобитни творчески фигури, като Инка Гарсиласо де ла Вега¹⁰ и сор Хуана Инес де ла Крус.¹¹
          Католическата църква и инквизицията налагат в испанските владения строги мерки срещу внасянето и разпространението в Америка на всякакъв вид художествена литература, за да се избегне проникването на ереси или спомени за езичеството. Някои изследователи приписват на тази цензура късната поява на романа в Латинска Америка. Като всички забрани, и тази е преодолявана по различни пътища и се е четяло много, но грамотните испаноамериканци, макар от няколко поколения родени на континента, са се отъждествявали изцяло с европейската култура.
          Едва с извоюването на Независимостта през първите десетилетия на XIX век, започват опити за формулиране на националната идентичност. Писателите и поети романтици, макар и следващи доста буквално европейските модели, успяват да доловят и пресъздадат величието на родната природа, съзвучна винаги с титаничните и месианистки пориви на поетичния аз. Легендата отново се преплита с историята.¹²
          От този миг нататък, голяма част от литературата на американския континент - художествена, публицистична, критическа, историческа, есеистична, популярна и т.н. - бива водена от стремежа да дефинира идентичността, като необходимост от стройна структура от идеи, които да придадат кохерентност на потъналите в противоречия и междуособици нови нации, и като стремеж да се конкретизира историческата им и културна зрялост.
          Модернистите, от своите "кули от слонова кост" усвояват и присвояват световния естетически опит, доказвайки със своя наглед "анти-латиноамерикански" космполитизъм, че континентът може не само да заема достойно място в световните културни процеси, а и дори да ги изпреварва и насочва. Другият голям техен принос е, че се впускат в мътните води на съновиденията, в бездните на подсъзнанието, на психотичното, патологичното, макабреното, поставяйки основите на една изключително богата и сложна фантастична литература в Латинска Америка.
          Следващата крачка я правят през първите десетилетия на XX век писателите "регионалисти", "нативисти", "креолисти", "индихенисти", "негристи", наследници на реалистичния роман от предходното столетие, които пишат водени от справедлив социален гняв или от желание да спасят от изчезване и забрава автоктонното. Латиноамериканската критика неуморно повтаря, че техният неуспех се дължи на "европейската" им, "външна" гледна точка към специфичната за континента действителност. Наистина, съвестното подбиране и сортиране на документи, фотографското описание на обичаи, вярвания, ритуали и носии, измъченото лексикографско "фиксиране" на езиковите регионални особености на испанския език и употребата на индиански или африкански думи (които се налага да бъдат обяснявани в специални глосари на края на книжното тяло), не спомагат за постигане на желаната цел. Вездесъщият повествователен глас, линейно развиващият се сюжет, традиционните стратегии за изграждане на правдоподобие също не са истинският недостатък. Проблемът не е в "европейската", а в акултурираната гледна точка, в неразбиращият, макар и добронамерен патернализъм, в елиминирането на всичко, чуждо на позитивистичното и рационално разбиране за света.
          Първият истински успех в търсенето на една обща и оригинална категория, която да дефинира американската действителност, принадлежи на Алехо Карпентиер.¹³ В предговора на романа "Царство тук на земята" той формулира своята теория за чудната реалност.¹⁴ Съзнателно или не, писателят предлага една двойствена идея за чудната реалност¹⁵ - като същностен компонент на латиноамериканската действителност, от една страна, и като продукт на писателското виждане, от друга.
          Без да подозира Бернал Диас¹⁶ е надминал подвизите на Амадис от Галия, Белианис от Гърция и Флорисмарти от Иркания. Той открил свят на монарси, короновани със зелени птичи пера, на растителност, родена при сътворението на Земята, на ястия, невкусвани дотогава, на питиета, извлечени от кактуса и палмата, и не си давал сметка, че на този свят явленията, вълнуващи човека, придобиват всяко собствен стил в развитието на едно и също събитие. "Латиноамериканецът носи в себе си наследствто от тридесет века история и въпреки наличието на някои извращения, въпреки многобройните грехове, трябва да признаем, че неговият стил се утвърждава в продължение на неговата история, макар този стил понякога да ража истински чудовища."¹⁷
          Според Карпентиер чудната реалност е онтологическата същност на континента, но не в метафизичекси смисъл, а в исторически наложен, екзистенциален план. Заедно с това е част от светогледа на авторите, които са убедени в действителното съществуване на тази онтологическа същност. За да се долови чудната реалност, е нужна специална нагласа, особено душевно и интелектуално разположение. Но то, от своя страна, се поражда от наблюдението на латиноамеракинската действителност. Карпентиер казва в споменатия предговор, превърнал се в програмен документ, разясняващ реално-чудното:

          С девствената си природа, с цялостния си облик, с онтологията си, с фаустовското присъствие на индианеца и негъра, с откровението на неотдавнашното й откриване, с плодотворните сливания на различни раси, Латинска Америка далеч не е изчерпала извора на своите митологии. Какво друго, ако не летопис на реално - чудното е историята на Латинска Америка?¹⁸
Именно в сливанията на различни раси, според Карпентиер е ключът към разбиране на реално - чудното, което е конкретен плод на /.../ най-невероятната среща между етноси, регистрирана в аналите на нашата планета - среща на индианеца, негъра, европееца с що-годе светла кожа, които ще се слеят, размесят, ще установят симбиоза на култури, на вярвания, на народни изкуства /.../

          Невероятните расови смесици, едновременното съжителството на различни исторически и културни етапи,¹⁹ внушителната красота на една изключително динамична природа със смазващи размери, всичко това е в основата на чудната реалност. Дори оксиморонът, залегнал в термина, отразява оригиналната същност на феномена. Самата Латинска Америка е парадоксална, защото рационализмът на прагматичния европеец, изхождащ от емпиричния си опит, се е преплел неразривно с анимистично-магическото светоусещане на индианеца и негъра, които живеят тясно свързани с дълбокия пулс на природата. Европеецът, който неслучайно е победител, от самото начало се стреми да сведе латиноамериканската действителност до разбираеми термини, за да й наложи после изгодни за неговите интереси структури. Ако преди завоюването на Америка нейната същност е била чудното, то след това става реално- чудното.
          Най-важният елемент в теорията на Карпентиер е вярата. Без нея няма усещане за чудна реалност.
          Преди всичко изживяването на чудото предполага вяра.²⁰ Ако някой не вярва в светци, няма да се излекува с техните чудеса, както и ако не носи вътре в себе си Дон Кихот, не ще проникне всецяло, тялом и духом, в света на Амадис от Галия и или Тирант Белия."²¹
          Вярата, разбирана като необходим елемент за пораждане на чудното, е в основата на другата тенденция²² в латиноамериканския "нов роман"²³ - магическия реализъм.²⁴
          Писателите, които се придържат към този метод, изследват колективното съзнание и подсъзнание на латиноамериканците и най-вече на по-непросветените социални слоеве, които възприемат естествено напълно фантастични явления и вярвания, които за тях са реални и "видими", защото вярата ги "материализира".
          Повествователят се идентифицира с магическия светоглед, с което се подсилва реалистичният ефект. Този литературен похват се изпълва със значима гносеологическа стойност, сходен e по същество с реалистичния, но е отворен за народното въображение. Магическият реализъм набляга на пред-логическото и субективно усещане за света.
          Докато при формулировката и литературното третиране на латиноамериканската история и общество, които предлага Карпентиер, идеята за една континентална общност, видяна в спецификата й и в която се обръща особено внимание на появата на необичайното, неповторимото, противоречивото, има здрава основа в едно научно и учудващо логичено мислене. При чудната реалност повествователят запазва известен неутралитет, а героите са тези, които реагират по различен начин. Класическият пример е епизодът от "Царство тук на земята" с изгарянето на кладата на Макандал. Черният революционер, за когото хората от неговата раса вярват, че има ликантропични възможности и умее да се превръща в различни животни, успява да се отвърже и се опитва да избяга. Палачите го хващат и връщат в пламъците. Гледната точка на повествованието е подвижна - белите хора виждат един мъртвец, но черните ликуват и вярват, че героят им е възкръснал.
          В замяна на това, магическият реализъм се ражда, когато повествователят, а също и героите, възприема чудното, изключителното, свръхестественото, като нещо нормално, битово, всекидневно. Гарсия Маркес²⁵ споделя за своя метод на работа в "Сто години самота":

          Трябваше да се уча 20 години и да напиша четири книги, за да открия, че решнието е в самия източник на проблема. Всичко трябваше да се разкаже простичко, както го правят нашите баби, т. е. с невъзмутим тон и олимпийско спокойствие, което не нарушават ако ще светът да се срути отгоре им, без да се съмняват нито за миг в истинността на разказаното.²⁶

          Ако има разлика между чудната реалност и магическиския реализъм, то тя е именно в опозицията логично/ пред-логично мислене. Съвпадението е в това, че няма радикално откъсване, нито срив с действителността, а става дума за релативизиране на позитивистичния подход, за обогатяване на възможностите за тълкуване.
          Вървейки по стъпките на Хорхе Луис Борхес²⁷ авторите на "новия роман", водени от дълбоки убеждения, активно си служат с мита. Митичното съзнание, което се гради основно на интуицията, а не на разума, е в същността на литературата, най-вече поради своя характер на символ, което позволява достигането до най-дълбоките пластове на действителността. Митът е носител на различни значения, много често противоположни, но никога взаимноизключващи се. От плуривалентния характер на мита, от старите значения се генерират нови или казано с други думи: единството израз-съдържание преминава в ново съдържание. Учението на Леви Строс за мита подсказва на латиноамериканците, че тяхната специфика може да стане "преводима" и разбираема за всички култури, благодарение на съвпаденията на митологичните функции. Човекът е един и същ в търсенето на самия себе си, както и в разбирането на другостта.
          При "новия роман" често се губи сюжетът, за да изпъкне емоцията. Не е толкова важно какво се случва (често не става нищо), а как се случва. Характерно е разтегленото изречение, продължителното време - толкова дълго, че то се анулира или го чувстваме като циклично. Това е времето на мита - не преходното, а същностното, произлизащо от хилядолетната интуиция за абсолютна хармония.
          "Новият роман" се връща към извора на романа, към общия ствол - епическата поема. Незачитането на традиционния сюжет позволява свободното асоцииране на идеи според метафоричния им или лирически заряд. Разливат се жанровите очертания. Езикът, силно конотативен, се доближава до този на поезията. Връща се към "магическите" си функции: за примитивния човек, който е приемник на безкрайни послания, които божествата му предават чрез всеки един от елементите в природата, знакът е нещото. Не го "споменава", а го актуализира. Думата е заклинание. Думата е действие.²⁸
          Испаноамериканският писател не се отказва от постиженията на съвременната му цивилизация. Ако някога се е считало, че науката се движи напред, отстранявайки поезията, фантазията, то през 60 - 80-те години, никой вече не мисли така. Това са пътища и пространства, които нито се отъждествяват, нито се унищожават взаимно, а са паралелни и допълващи се. Древната магия се настанява сред стъклото и стоманобетона и е митология при Гарсия Маркес и Хуан Рулфо,²⁹ преосмислена история при Карпентиер, Карлос Фунтес³⁰ и Марио Варгас Льоса,³¹ размисъл при Октавио Пас³² и Ернесто Сабато,³³ метафизика при Борхес, поезия при Мигел Анхел Астуриас³⁴ и Хосе Лесама Лима. Творецът се облагодетелствува от цивилизацията, но без да се отказва от извечната фантазия, а магическото присъства в повествования с многопластова, поливалентна, плуралистична стилистика. Тази магическа литература не избягва действителността, а я универсализира.
          Писателите от разглеждания от нас етап виждат в утвърждаването на своята култура един вид културна деколонизация. Богатството, за което преди пет века Европа си мечтаеше да открие отвъд океана, наистина съществува, но не толкова под формата на злато, сребро, скъпоценни камъни, подправки, нито дори свръхизобилни селскостопански реколти.³⁵ Америка е, преди всичко, една културна проекция, еклектично пространство, където се смесват големите раси, където съжителстват всички поредни етапи на модерността, както и древните и нови традиции на множествеността, която сме били и сме.
          Свикнали сме да мислим за един вечен диалог между действителността и литературата. Но той съществува само на пръв поглед, действителността всъщност е темата. А диалог единствено има между литература и литература. Латиноамериканските автори, са наследници на богата синкретична традиция, в която те не отдават предпочитание към Запада или Изтока, към белия или цветен етнически и културен елемент. Карпентиер дели пространството на "тук" (Америка) и "там" (Европа), не на "ние" и "те".
          На първо място в този диалог "новият роман" се връща към "хрониките от Индиите", не поради някакъв "културен и литературен анахронизъм",³⁶ и не само защото с тях започва историята на Латинска Америка. Хрониките са каталог, на митове и реалностите на Стария свят. В тях присъства и Америка - видяна с учуден поглед и неразбрана. Диалогът добавя към тях наслоилите се други присъствия - космогониите на индианците и негрите, възникналата после книжнина, внесена и четена нелегално или написана на континента, мъдростта и провала на Века на Просвещението, бунта на Романтизма, изискаността на Модернизма, етнографската достоверност на реалистичния роман... Писателите цитират експлицитно или имплицитно своите предшественици, тълкуват ги свободно, полемизират с тях. Не е странно, също така, че през страниците на "Сто години самота" например, преминава корабът на Виктор Юг от "Векът на Просвещението" на Карпентиер, нито че един от героите отсяда в Париж в стаята, където умира Рокамадор, синът на Ла Мага (Магьосницата) от "Игра на дама" на Хулио Кортасар.³⁷ Авторите на "новия роман" търсят културната идентичност на своя континент в обективния свят и в литературата, но това търсене е метафорично. Те знаят, че именно в процеса на "търсене" изграждат тази идентичност. Или поне идентичността на латиноамериканците от XX век.
          Кои сме ние, се питат за пореден път латиноамериканските писатели? И вече не се заблуждават, че ще намерят разковничето. Знаят, че това е въпрос, на който всяка епоха дава своите отговори, никога еднозначни. Извън момента и мястото, където си ги задаваме, те нямат стойност. Идентичността е мит; мит не за постоянното присъствие някъде, нито за вечното завръщане, а за едно начало без край.
          Планетарните промени, които стават в момента, се главоломно бързи и непредвидими. Глобализацията - поне в по-добрия й, желан вариант не би трябвало да означава загуба на идентичността. Защото идентичността е един динамичен процес, в който всяко следващо поколение допринася по нещо и никога няма да се разреши в някакъв завършен продукт.
          От средата на 80-те години младите латиноамерикански писатели постепенно започнаха да се оттърсват от смазващото влияние на големия "нов роман". Разбира се, магическия реализъм и чудната реалност започват да страдат от известна некроза. Автори като Исабел Алиенде,³⁸ Лаура Ескивел³⁹ и Луис Сепулведа,⁴⁰ вече нямат какво ново да допринесат, въпреки големия си талант.
          Настъпват нови поколения, родени след 60-тe години, на които не е лесно да се съизмерват със своите предшественици, някои от които са още живи и творят,⁴¹ дори изпреварвайки младите в търсенето на нови пътища.
          За да преминат напред те трябва, както казва испанският критик Хосе Естебан, да се стремят да отсеят "народното изящество на Гарсия Маркес от самодоволната му вербореа, метонимичната икономичност на Борхес от култеранистката му педантичност, интелектуалното отчаяние на Рулфо от песимизма му, честността на Роа Бастос от етноцентристките му кошмари, прозрачната архитектура на най-доброто от Варгас Льоса от анекдотичната елементарност, социалната сила на Неруда⁴² от мегаломанската му амбиция, градската беззащитност на началния Фуентес⁴³ от буржоазния му псевдокосмополитизъм, разговорната интимност на Бенедети⁴⁴ от потискащата всекидневност, солидарната нежност на Валиехо⁴⁵ от декламаторския патос, естетицизма на мисленето на Пас от опортюнисткия аристократизъм, и накрая, по аржентински язвителния хумор на Кортасар от европеизиращия комплекс, както и от остатъците от реторика". Няма да са първите нито последните отцеубийци в историята на литературата, но гените и геният на бащите неминуемо ще се предадат на следващите поколения.

---

Бележки:

¹ Христофор Колумб тръгва да търси път към Далечния изток през Атлантическия океан и дълго време не знае, че е открил нов континент. [горе]
² Duran, Manuel: "Notas sobre la imaginacion historica y la narrativa hispanoamericana" - en: Varios: Historia y ficcion en la narrativa hispanoamericana. (Coloquio de Yale). Caracas, Monte Avila, 1985. :289 [горе]
³ така за по-голямо улеснение наричаме днес огромния корпус от разнообразни и разнородни документи от времето на откриването и завладяването на Америка. [горе]
⁴ особено, ако приемем понятието в най-широкия му смисъл и включим произведенията на древните историци, книгите на пътешественици (например, Марко Поло) и географи, романсите, рицарските романи, но и устната разказвателна традиция, фантастичните и поетични легенди, митологиите. [горе]
⁵ написан век след откриването на Америка. [горе]
⁶ В интерес на истината, трябва да отбележим, че легендата и мита не винаги са използвани наивно и спонтанно, а понякога са "инструментализирани" в служба на държавнически интереси. Например, за да се противопостави на огромните претенции на наследниците на Христофор Колумб, Карл V прибягва до услугите на историографа Фернандес де Овиедо, който доказва, че Антилите са принадлежали на Испания от 1555 г. преди раждането на Христос, отъждествявайки ги с острова на Хесперидите. [горе]
⁷ Куба, 1910-1976. [горе]
⁸ според сполучливия израз на Лесама Лима. [горе]
⁹ "Утопия" на Томас Мор, "Градът на слънцето" на Томазо Кампанела, "Бурята" на Шекспир, още много художествени пространства, които автори и читатели идентифицират с Америка. [горе]
¹⁰ Перу, 1539-1616. Метис, син на испански конкистадор и инкайска принцеса, хуманист, с богата ренесансова култура. Дълго време се е смятало, че първата част от неговите Comentarios reales, посветена на империята на инките, е напълно фантастична. Благодарение на археологията днес знаем със сигурност, че Гарсиласо е разказал с детайлна точност историята, но и митологията на индианците от Андите. [горе]
¹¹ Мексико, 1648-1695. [горе]
¹² Пример за това са "Перуански традиции" на Рикардо Палма (Перу, 1910-1976) [горе]
¹³ Куба, 1904-1982 [горе]
¹⁴ Изключителното разпространение на теорията за латиноамериканската "чудна реалност" на Карпентиер кара доста критици през последните петдесет години да потърсят нейните корени и теоретична, идейна и естетическа основа. За съжаление, много от изследователите приемат, че метафората, стояща в основата на термина е някакъв продукт ad nihilo, резултат на привилегированата писателска интуиция за Латинска Америка. Но повечето от тези автори не отчитат, че самият Карпентиер формулира своята теория в опозиция с търсенията на сюреалистите. Клаус Мюлер-Берг счита, че "американската мистика" на Карпентиер е отзвук от национализма и афрокубанизма на т. нар "Групо Минориста" (основано в Хавана през 1923) - авангардистко движение на кубински интелектуалци, в което младият Карпентиер участва преди да емигрира във Франция, където активно се включва в дейността на сюреалистите. Емил Волек посочва някои сходства между карпентиеровата дефиниция за "същност" на Америка и идеята на немските експресионисти за "Wesen". Карлос Ринкон отбелязва някои наследени от романтиците елементи при формулирането на "другостта" на континента. Роберто Гонсалес Ечевериа стига до заключението, че онтологическия смисъл, който кубинският писател придава на "реално-чудното" произлиза от философията на Шпенглер. [горе]
¹⁵ "Като термин 'чудната реалност' е придобил гражданственост на испански език в литературната критика във и извън Латинска Америка, на също и на някои други езици. На български превеждаме 'чудна реалност', 'реално-чудно', 'действително-чудно', 'чудесно-действително', 'чудесно'." - Кънев, Венко: "Чудната реалност като литературен подход в творчеството на Алехо Карпентиер". Автореферат на дисертация за получаване на научна степен к.ф.н. София, Софийски Университет "Св. Климент Охридски", 1983. стр.2. [горе]
¹⁶ Бернал Диас дел Кастильо (Испания, 1495-1584) е един от "импровизираните хронисти" за които говорихме. Бил е сред обикновените войници, придружавали Ернан Кортес при завоюването на Мексико. Неговата "Истинска история за завоюването на Нова Испания" (Варна, Георги Бакалов 1979) е силно повлияна от стилистиката на рицарския роман. [горе]
¹⁷ Карпентиер, Алехо: Есета (превод Людмила Петракиева), София, ИК Алиса 7, 1995. стр.164. [горе]
¹⁸ Пак там. стр. 169. [горе]
¹⁹ тема, на която Карпентир посвещава "Изгубени следи". В романът се описва едно истинско пътуване - от мегаполиса (Ню Йорк) към амазонската джунгла, но това е също така и магическо пътуване през историята назад във времето (от XX назад към Романтизма, Възраждането, Средновековието, Древността и изгубения рай). [горе]
²⁰ Курсивът е мой (Л.Т) [горе]
²¹ Пак там, стр.167. [горе]
²² Някои критици от ранга на Фернандо Алегрия и Лиус Леал не виждат съществена разлика между магическия реализъм и чудната реалност. Още повече, като се има предвид, че всеки един от авторите има свой специфичен подход и метод на работа. [горе]
²³ Не бива да се отъждествяват понятията "бум" на латиноамериканската литература и "нов роман". Първото е свързано с издателския и търговски феномен, започнат от барселонското издателство Seix Barral, с публикуването през 1968 г. на Сто години самота. Хронологическите граници на "новия латиноамерикански роман" са много по-широки, много от авторите творят доста преди "бума" .[горе]
²⁴ Терминът "магически реализм" е употребен за първи път от Франц Ро за да охарактеризира творчеството на немските пост-експресионисти. През 1923 г. испанският философ Ортега и Гасет поръчва за издаваното от него в Буенос Айрес списание "Ревиста де Оксиденте" книгата на Франц Ро Nach-Expressionismus (Magischer Realismus) като подзаглавието излиза на преден план. Самият Роо заменя термина с "нова обективност" в изданието на книгата си от 1958 г. Междувременно, обаче, той е възприет от литературните критици. Още през 1948 г., Услар Пиетри в предговора на антология на венецуелски разкази го използва без да се позове на първоизточника. [горе]
²⁵ Колумбия, 1928. Нобелова награда за литература. [горе]
²⁶ Цитиран от Martinez, Gustavo: "Lo real maravilloso o el descubrimiento de America" - Plural, Mexico D.F., N. 265, octubre 1993. :61. [горе]
²⁷ Аржентина, 1899 - 1986. [горе]
²⁸ Някои критици говорят дори за езика като "главен герой" в "новия роман". [горе]
²⁹ Мексико, 1917-1986. [горе]
³⁰ Мексико, 1928. [горе]
³¹ Перу, 1936. [горе]
³² Мексико ,1914-1998 [горе]
³³ Аржентина, 1911. [горе]
³⁴ Гватемала, 1899-1974, Нобелова награда за литература. [горе]
³⁵ за всичко това говорят - мечтаят - "хронистите от Индиите". [горе]
³⁶ Rodreguez Monegal, Emir: «Novedad y anacronismo en Cien aсos de soledad"» - Nueva narrativa hispanoamericana, T.I., enero 1971.; Gariano, Carmelo: "Lo medieval en el cosmos magico fantastico de Garcia Marquez" - Actas del XVI Congreso Internacional de Literatura Iberoamericana. Michigan State University, 1975.; Natella, Arthur: "Aspectos neomedievales de la nueva narrativa latinoamericana" - Cuadernos hispanoamericanos, n.411, septiembre 1984. [горе]
³⁷ Аржентина, - 1984 [горе]
³⁸ Чили, 1940 [горе]
³⁹ Мексико, 1950. [горе]
⁴⁰ Чили, 1949.[горе]
⁴¹ Карлос Фуентес, Гарсия Маркес, Варгас Льоса още през 80-те преосмислиха отношението си към "магическото" и към ролята му в постмодерното латиноамериканско общество. [горе]
⁴² Пабло Неруда, Чили, 1904 -1973. Нобелова награда за литература. [горе]
⁴³ Мексико, 1928. [горе]
⁴⁴ Марио Бенедети, Уругвай, 1920. [горе]
⁴⁵ Сесар Валиехо, Перу, 1893-1938. [горе]