Когато един слънчев лъч успя да се вмъкне през входа на пещерата и се плъзна навътре в мрака, Ванда спеше дълбоко, а Олаф мърдаше носа си насън.
      Нещо прошумоля в краката му и той отвори очи.
      Беше ден.
      До входа на пещерата седеше старица с грозно лице и тънки, сухи пръсти. Показалецът и средният й пръст бяха неестествено дълги и закривени. Пред нея имаше паница мляко и хляб, от който се вдигаше пара.
      Носът на Олаф полудя. Миризмите напълниха устата му със слюнка. Той скочи от мястото си, поклони се почтително на старицата и закова поглед в храната.
      – Гладен си, нали, Олаф? – повея гласът на Сулис, защото това беше самата тя.
      – Много съм гладен – преглътна Олаф.
      – Тогава яж, момче – въздъхна вещицата и побутна паницата към Дългоносия.
      Олаф се нахвърли на хляба, но изведнъж се сети нещо, спря и се поклони отново.
      – Дали може и спътницата ми да хапне?
      – Защо не! Нека яде, колкото иска – Трибиката явно беше в добро настроение.
      Олаф побутна Ванда. Тя не се събуди, само се обърна на другата страна.
      – Яж, Олаф. Има и за малката Ванда.
      Олаф не дочака да го канят отново. Дъвчеше бързо и отпиваше големи глътки мляко. После се задави.
      Когато отново дойде на себе си, успя да изкаже това, което му беше заседнало на гърлото.
      – Откъде знаеш имената ни?
      – Всичко знам. Аз съм горски дух. Тази гора е моя. Пещерата също е моя. Въздухът тук е мой. Пръстта, водата...
      Олаф остави хляба и се загледа в старицата.
      – Не знаехме, че сме в твоята територия. Пленници ли сме?
      – Гости – пошепна Сулис.
      Олаф не можеше да седи на мястото си. Опита се отново да събуди Ванда. Разтърси я здраво, дръпна я за краката. Момичето не отваряше очи. Спеше дълбоко. Това вече паникьоса Дългоносия и той започна да я вика по име.
      – Не викай! Ще се събуди, когато си свършим разговора – каза горската вещица и се изправи. Около нея се посипаха сухи листа и мъхове.
      Старицата излезе от пещерата и направи знак на Олаф да я последва. Той се колебаеше, но тръгна след нея.
      Сулис сякаш едва се влачеше, но разстоянието между нея и Олаф се увеличаваше с шеметна бързина. Момчето се затича, за да не изостава. Когато спряха на поляната с вековния дъб, Олаф едва дишаше.
      Триликата подраска кората на дървото и то се отвори. Без пукот, без шум – просто зейна. В черната хралупа изчезна старицата. След нея изчезна и Олаф.
      Вътре беше топло, уютно и меко. Къде беше това “вътре” Олаф нямаше представа. Подът беше настлан с мъхове и меки треви. Напомняше глинения дом на момчето, но беше много по-удобен. Сулис стоеше с гръб. Когато се обърна, Олаф изохка. Нямаше и спомен от изсъхналата старица. В „хралупата“ стоеше прекрасна жена със зелени коси и златиста кожа. Тялото й беше покрито с дреха от свежи, ухайни листа.
      – Залзиус те търси – прошумоля гласът на Сулис.
      – Точно от него бягам. Искаше да убие едни свободни скитници, а те не бяха врагове.
      – Не те търси заради скитниците – Триликата тръсна ръка и пода се покри със светъл пясък – Ходи, Олаф!
      Момчето сковано направи няколко крачки и спря.
      – Погледни зад себе си! – повя гласът на горската господарка.
      Дългоносия се обърна. Зад гърба му нямаше следи от стъпалата му. Олаф се скова на мястото си. Носът му бясно се размърда във всички посоки. Това значеше, че момчето мисли.
      Сулис поръси пясъка с някакъв прашец и в средата се образува локва. Водата беше кристално чиста и не потрепваше дори.
      – Гледай! – ветровития глас на господарката предвещаваше буря.
      Олаф се надвеси над водата. Пред очите му се появиха картини, познати и непознати. И видя! Плочата в пещерата на Дракона тъкмо се разбиваше на парчета. Видя скованите лица на ловците от племето. Видя! Стъпките след Залзиус...
      – Ще ме убие! – промълви Олаф и седна на пясъка.
      – Ако те хване – Сулис тръсна пръсти и всичко изчезна.
      Изчезна топлото убежище, поляната, храстите пред входа на пещерата. Само конят на Олаф пасеше и тихо пръхтеше под някакви скали.
      – А той няма да те хване, защото ми трябваш – продължи да подухва горската господарка. – Донеси ми Звездната карта и си свободен.
      Олаф помълча, почеса носа си, сбръчка го нагоре и изведнъж се разсмя.
      – Какво е смешното?
      – Това! Аз съм малък! Ти искаш да ти донеса Звездната карта! Аз съм малък. Залзиус каза, че първо трябва да стана велик воин, а после мога да тръгна за...
      – Аз ще ти донеса картата – Ванда клечеше на входа на пещерата и чоплеше с пръст дупка в земята.
      – Не прави това! – изпищя Сулис и полетя като лист на вятъра към пещерата.
      Ванда скочи изплашено и покри очите си с ръце. Старицата започна да тъпче дупчицата с крака и да се върти над нея. И не спря докато не я заличи съвсем.
      – Аз знам пътя до земята на Слепия пророк... – прошепна Ванда без да открива очите си.
      – И аз го знам, глупаво момиче! Но само Олаф може да вземе картата! – гласът на Сулис подплаши коня.
      – Защо точно Олаф? – не се предаваше момичето.
      – Защото така! – трясна гласът на старицата и сцепи едно изсъхнало дърво през средата.
      Олаф видя опасност. Двете щяха да се скарат всеки момент, а това не трябваше да става! Момчето пое въздух и се закашля.
      – Ами да тръгнем заедно...
      – Страхливец! – Ванда го погледна с презрение – както само тя можеше.
      – Аз не мога да напускам земята си – подухна триликата в ухото му – Ще отидеш сам.
      – И аз ще отида с него. Сам всичко ще обърка – всички гривни по ръцете на момичето дрънчаха, защото то правеше някакви странни движения.
      Не усетиха кога се стъмни. Гората потъна в тъмните си сенки, скри се между дърветата си, тревата уморено се отпусна и дори замириса на окосена...
      Беше нощ. Луната се беше издула, сякаш беше налапала всички звезди. Нямаше нито един облак, нямаше вятър, нямаше обичайните нощни звуци. Два коня вървяха един до друг по път, който само те виждаха в тъмното. На конете се поклащаха Олаф и Ванда. Олаф се беше научил да дреме докато язди. Очите на Ванда светеха в нощта като очи на горски рис.

предишна глава | следваща глава