От времето, когато Олаф срещна за първи път триликата Сулис, беше минало много, много време. Седем зими бяха покривали пътя със сняг. Седем лета Олаф и Ванда спяха под открито небе. Животът им се беше слял в едно. Придвижването към земята на слепия пророк ставаше бавно и мъчително. Конете умираха и за да си купят други, двамата трябваше да продават кожите на редки животни. Много рядко хора и товари се придвижваха от място на място. В горите живееха диви горски хора, които най-често убиваха пътниците, за да вземат вещите им. Един нож се разменяше за здрава жена. И все по-малко хората си спомняха за пътя към звездите, защото най-важно бе да оцелеят. А всеки, който доживееше до 40 години се приемаше за мъдрец...
      Ванда също се беше изменила много за това време. По ръцете й нямаше гривни и почти не показваше своите умения. Беше се превърнала в жилава, смръщена жена, а косата й стигаше почти до коленете. Затворена и мрачна, тя яздеше след Олаф. Дори не мърмореше както обикновено.
      Конете се движеха сред огромни борови дървета. Животните нервно потръпваха и изпръхтяваха от време на време.
      – Мисля, че вече приближаваме... – опита се да завърже разговор Олаф, но спътницата му не отговори.

      Дългият нос на Олаф не изглеждаше така неестествен. Лицето му – вече доста огрубяло, беше обрасло с гъста червеникава брада. Обонянието, обаче беше се запазило. Той се обърна по посока на вятъра и пое дълбоко въздух. Долови мирис на кон, на пот и още нещо – непознато, но не и опасно.
      – След нас язди някой.
      – Ами ще язди! Няма да върви пеша през тези пущинаци! И да знаеш, че пак си объркал посоката! Казах ти! Не сме на юг!
      – Не съм объркал нищо!
      – Аз съм израснала по тези места...
      – Минавала си...
      – Живяла съм.
      – Не си живяла тук.
      Това, че Ванда проговори веднага върна доброто настроение на Олаф. Мълчанието й беше по-неприятно от мърморенето.
      – Да не спорим...
      – Не споря!
      И точно тогава зад гърба им се появи конник. Беше едър мъж, странен на вид и с пронизващ поглед. Той заговори на непознат език и ръката му съвсем естествено се озова на дръжката на меча, затъкнат в калъф на селото.
      – Не ти разбирам, човече – каза Олаф и показа с ръце, че не е заплаха за минаващия.
      – Аз пък ти разбирам. И ще ти отговоря – Ванда бързо избъбри думите на същия странен език и лицето й се разкриви в измъчена усмивка. Младата жена заплака и протегна ръце към непознатия.
      – Кои сте? – попита отново Хорк, защото странният ездач беше именно той.
      – Нещастници от север! Трябва да се срещнем със слепия гадател. Имаме да му предадем нещо важно. Помогни ни. Объркахме пътя.
      – И аз пътувам натам. Ще яздим заедно.
      – Какво става? За какво си говорите? – Олаф беше напрегнат и нервен. Това, че не разбираше думите много го тормозеше.
      – Не се бъркай! Опитвам да оправя, каквото ти обърка!
      Хорк спря спора им с ръка и направи знак да го следват. Отбиха конете от утъпкания път и скоро излязоха на друг, който водеше към поселище. Димът от къщите се виждаше. Скоро щеше да се стъмни. Хорк пришпори коня си.
      Малко преди да пристъпят в земите на поселището ездачите спряха.
      Обичайното ниско каменно ограждение показваше, че оттук започва земята на племето. Извън тази граница стояха само гробниците на мъртвите царе.
      – Ще преспим тук, а утре ще влезем в града – каза Хорк и скочи от коня си.
      – Ще преспим тук – преведе Ванда и направо се смъкна от седлото. Краката й бяха изтръпнали от умора.
      – Тук е много голо – Олаф се оглеждаше и душеше въздуха.
      – Тук е достатъчно видно място, за да знаят, че не сме врагове – Хорк продължи мисълта си на глас, а Ванда само кимна в знак на съгласие.
      – Трябва да намерим нещо за ядене – Дългоносия показа на Хорк лъка си и му даде знак, че се насочва към гората.
      Пазителя го спря с ръка. Извади от торбата си месо и отряза от него по едно голямо парче за всеки.
      Месото беше сочно и необичайно на вкус. Ванда ядеше настървено.
      – Как го правят? – попита Олаф с пълна уста.
      – Държат месото в комините и димът от огнищата го запазва... все едно е прясно...
      – Комините? – Олаф не разбра думата.
      – Ами те имат комини. Не живеят в колиби. Строят домове. Ще видиш...
      – А как местят домовете си?
      – Не ги местят, глупако! Живеят на едно и също място.
      – А като свършат животните?
      – Отглеждат си животни. И други неща за ядене...
      Скоро и тримата заспаха, а Луната се скри зад облаците и нощта облече черната си дреха. Настъпи времето на сенките.

      След като Хорк старателно бе заобиколил земите на одрисите и беше стигнал до територията на медите, оставаха му още няколко дни път до светилището, но преди да се срещне със слепия Теризий, трябваше да предаде на Битус Криспус от Запара нещо много важно.
      Още преди да съмне Хорк беше готов за път. Той леко побутна спящата Ванда и й прошепна.
      – За три дни ще стигнете до светилището на слепия гадател. Вървете само на юг и няма да сбъркате пътя. Ще видите планина с женски форми. Там е. Към светилището има утъпкан път, който е отбелязан с червени камъни. Не може да се сбърка.
      – Чакай! Нека да вървим с теб.
      – Аз имам и друга работа. Ще ви забавя.
      – Предпочитам да те почакаме. Ти си Пазител, нали?
      От шепота на двамата Олаф се събуди и инстинктивно извади ножа си.
      – Кажи на Руфус, да не се тревожи. Тук никой няма да ви нападне – Хорк направи знак с ръка на Олаф да се успокои и пришпори коня си.
      Ванда се разсмя.
      – Руфус! Той те нарече Руфус! – името й се стори много смешно.
      – Кой е Руфус? – попита Олаф и започна да сгъва кожата, на която беше спал.
      – Ти си Руфус! На този език, означава, че си червенокос. Намери ти име. Вече не си Олаф...

      Поселището Запара, към което яздеше Хорк, освен ниското каменно ограждение, беше едно от първите поселища построило своя собствена крепост.
      Всички сгради на медите бяха каменни. Дори домовете им приличаха на малки крепости. Бяха воинствено племе, но никога не нападаха първи. Имаха собствени закони, които доста се отличаваха от законите на другите траки.
      Денят, в който Хорк влезе в града, беше денят на присъдите.
      Малкият площад в средата на поселището беше настлан с чист пясък. На каменния трон седеше с унило изражение Битус Криспус – царят – жрец. Двама огромни мъже си проправиха път през тълпата и оставиха на пясъка една жена. Главата й беше покрита с черен плат.
      – Какво е сбъркала тази жена? – попита Криспус и огледа хората, струпани на площада.
      Някъде, сред множеството, се извиси писклив глас:
      – Тази жена на воин взе от могилата на Достос три позлатени чаши, с което го обрече на жажда по пътя към вечността.
      – Ще кажеш ли защо взе чашите на Достос, жено? – отегчено попита Битус.
      Жената смъкна черния плат от главата си. Беше възрастна и много слаба.
      – Мъжът ми беше воин. Загина като воин. Получих три кози вместо него, но те умряха от болест. Децата ми гладуват и взех чашите, които не са нужни на Достос. Моят мъж пое по пътя към вечността без чаши и съм сигурна, че ще стигне. И Достос ще стигне без чаши. Мъртвите не са нито гладни, нито жадни.
      Криспус се отърси от унилостта си и се замисли дълбоко. На малкото площадче настана тишина. Чуваше се ясно ромона на водата от общата каменна чешма.
      – Защо мъжът ти тръгна без чаша? – попита Битус Криспус.
      – Ние нямаме чаши – отсече жената – Той тръгна с кожен мехур вино и съм сигурна, че ще му е достатъчно.
      Погледът на царя – жрец отново се плъзна по лицата на хората. Някои от тях кимаха одобрително, но никой не нарушаваше мълчанието. Сред тълпата Битус видя Хорк и изведнъж лицето му се измени. Стана напрегнато. Той се намести на каменния трон и започна бързо да говори.
      – Може би наистина не е нужно да се слагат толкова неща. Не може всичко да се мъкне по пътя към вечността, но такива са обичаите ни и ние няма да ги нарушаваме. Щом е казано три чаши, значи ще са три чаши. Аз също мисля, че и един мех е достатъчен, но това няма значение. Взела си нещо, което не е твое. Наказанието е едно. Ще умреш от жажда.
      Жената се наведе, взе черния плат и отново покри главата си.
      – Приемам – каза тя – Само децата ми нека останат при теб Битус Криспус, защото нямат друг. Ти ще им бъдеш баща и майка.
      За първи път тишината на площада беше нарушена. Хората изреваха гневно. Това се случваше за първи път. Всеки осъден можеше само да приеме решението, но не поставяше условия. Така беше от край време. От друга страна, всеки умиращ имаше право на желание, което пък никой нямаше възможност да откаже. Царят – жрец беше поставен в много сложна ситуация. Жената или беше безумно смела, или просто беше безумна.
      И пак настана тишина. Сега се чакаше решението на Криспус.
      Той дълго мълча и произнесе ясно:
      – Приемам. Доведете следващия, който е сгрешил.
      Двамата воини доведоха млад мъж и процедурата продължи както обикновено. Царят попита дали някой знае какво е сбъркал човекът. Глас отговори, че човекът е одрис, който се е промъкнал в ограждението и е следил войните. Решението беше младежът да се изпрати като пратеник при Залмоксис. Изпращането щеше да се извърши през нощта.
      Много бързо Битус Криспус завърши с раздаването на правосъдие и настойчиво се вгледа в Хорк. Направи знак с ръка и хората се отместиха. Хорк мина между тях и застана пред трона.
      – Имаш нещо да ми казваш, Пазителю? – напрежението в гласа издаваше, че Криспус не очаква добри новини от Хорк.
      – Имам, но не е за всички уши.
      – Тогава да вървим... и между другото, кои са хората с теб?
      – Не са от нашите земи. Идват при Теризий. Носят съобщение.
      – Което какво гласи?
      – Не зная Криспус. Не ми е работа да питам за чуждите тайни.
      – Налага се да научиш, Пазителю. Много хора започнаха да се движат по земите ни, а това не предвещава нищо добро.
      Хорк и Криспус вървяха бързо по тесните улички на Запара. След тях, на почетно разстояние се движеха войните, следвани от тълпа деца и жени. Всички обсъждаха невероятната смелост на осъдената.
      Хорк очакваше, че Криспус ще го приеме в дома си, но скоро отминаха къщите и продължиха все така бързо да се движат към местност с високи скали и огромни дървета.
      – Ще можем да говорим на спокойствие тук – сякаш разгадал мислите на Хорк каза царят-жрец – Светилището е място добро. Всичко виждаш, а никой не те вижда.
      И наистина. Сред скалите имаше построено малко светилище, което беше така разположено, че от входа му се виждаше цялата земя около Запара.
      Хорк и Криспус седнаха на два обли камъка.
      – Говори, Пазителю!
      – Знаеш, че ме изпраща моят цар. Галадрос иска да ти предам, че трябва да се обединим с одрисите.
      – Това вече сме го правили. Те не искат да се обединяват.
      – Но този път има причина. Елините знаят пътя към Картата и организират поход. Искат я за себе си.
      – Те не знаят предназначението й, Пазителю! За какво им е Картата.
      – Който я притежава, е силен. А ние без нея ще изчезнем. Тя е всичко, което прави племената ни непобедими. Картата трябва да остане при нас.
      – Ще помисля. Има ли друго?
      – Има. Онова нещо отново е сред нас. По-зло и по-гневно от всякога. Видях още жертви на двупръстия дух... Затова отивам при Теризий. Трябва да знаем какво е това! Има ли по твоите земи следи? Или само при нас – на север се появява?
      – При нас няма – някак много бързо отговори Криспус и още по-бързо прекрати разговора – Остани мой гост в утрешния ден. Днес ще се изпълняват наказанията. Хората ще са заети, но утре ще можем да говорим спокойно... И кажи на чужденците да не стоят пред града.
      – Ще ги взема – обеща Хорк и тръгна обратно към града.

предишна глава | следваща глава