Нощта се спуска бързо в планината. Винаги привечер излиза лек ветрец, който разхлажда.
      Хорк и двамата му нови спътници, се присъединиха към тълпата. Хората бяха възбудени. Всички говореха едновременно. Жените, загубили близки хора, бяха покрили главите си с черен плат. Бързаха към светилището.
      – Защо се мъкнем след тези хора? – Олаф долавяше мирис на страх и страдание.
      – Така се прави. Днес те ще изпратят знаци на своите близки... Това е важно за тях... – Ванда дъвчеше кората на някакво дърво и от нея се носеше мирис на смола.
      – А отговор получават ли? – не спираше да души въздуха Олаф.
      – Разбира се. Сам ще видиш.
      – Защо твоят мъж все недоволства? – Хорк се дразнеше от това, че всички думи на Олаф звучаха сърдито.
      – Не е недоволен. Такъв е говорът му. Техният род... Но... това е...
      – Черният Конник! – изрева Олаф, защото точно покрай него премина ездач на кон, точно като този, който беше издълбан на плочата в пещерата на Залзиус.
      – Това е бог Залмоксис. Той идва да прибере пратеника – обясни Хорк, защото видя изуменото изражение на лицето на Ванда.

      Всички жители на Запара се бяха скупчили пред входа на светилището. Мястото беше тясно и притиснато между скалите. На каменния олтар лежеше тялото на одриса. А десетина воини, строени в две редици, бяха изправили копията си към небето.
      Мракът погълна последните остатъци от деня.
      Входът на светилището се освети от факли. На премигващата светлина се виждаше сянката на царя – жрец. Той сипваше в каменна чаша вино. Отпи глътка от него и излезе, понесъл чашата високо над главата си.
      Тълпата го посрещна с одобрителен вик и настъпи тишина.
      Криспус се приближи до олтара и повдигна главата на зашеметения младеж. Полека започна да налива в устата му от виното. Тялото на момчето потръпна. То преглътна. Криспус наля още от течността. Тя започна да се стича по брадичката на младежа. Тогава някой тихо и монотонно започна да повтаря:
      – Изпий го. Изпий го. Изпий го.
      Към гласа се прибави друг, още един и още... Думите започнаха да звучат като удари по опъната кожа. Звукът се засилваше все повече. Тълпата изпадна в нещо като екстаз.
      Криспус удари с жезъла си по камъка на олтара.
      Тълпата мигом се раздели на две и се отдръпна към скалите. В средата на образувалото се празно място остана една самотна фигура. Беше жена. Цялата в черно. Държеше в ръка парче бял плат, покрито с червени знаци. Съвсем бавно фигурата се завъртя около себе си. Олюля се и отново се завъртя. Ритъмът на провикванията се ускори. Жената също започна да се върти все по-бързо. Към нея се присъедини друга. Още една. И още...
      Мястото се изпълни с въртящи се фигури, които развяваха парчета бял плат с червени знаци по тях.
      В същото време, младият одрис се изправи върху олтара. Очите му светеха със странна зелена светлина.
      Воините удариха копията си в земята и събраха върховете им.
      Подвикванията се сляха в протяжен вой.
      Криспус също се качи на олтара и застана зад одриса.
      Тогава отново премина сянката на Конника.
      Хората изреваха. Младежът започна да се накланя напред и напред. Разпери широко ръце и отлепи ходилата си от камъка.
      И сякаш наистина полетя. Напред и нагоре. Издигна се и се стовари върху насочените остриета на копията.
      Тялото му остана така. Докосваше копията, но те не го пронизваха.
      Една от жените се приближи с въртене към младежа и сложи върху гърба му своето парче плат. Остриетата проникнаха в кожата на одриса. Втора от жените остави своето послание...
      Когато и последната жена сложи върху гърба му парчето плат, младият воин беше поел вече по пътя към вечността... или към звездите, или където беше тръгнал.
      Върховете на копията бяха пронизали тялото му и по дървените пръти се стичаше кръв. Посланията бяха изпратени.
      Настъпи тишина.
      Олаф гледаше втрещено. Ритъмът и въртенето го бяха замаяли и пред очите му се явяваха разноцветни кръгове. Той се олюля и падна на земята. Ванда дори не успя да го подхване. Тялото на Дългоносия се изви като дъга и от носа му бликна кръв. Той започна да говори трескаво и с удебелен глас.
      Това от своя страна направо вкамени насъбралите се хора. Някои от жените започнаха да отстъпват уплашено и после побягнаха към поселището.
      Дори Хорк се притесни и се огледа, за да разбере какво става.
      Никога досега духът на пратеник не се беше връщал в тялото на човек от друго племе.
      Самият цар-жрец не знаеше какво да прави. А Олаф говореше ли говореше.
      Първа от вцепенението излезе Ванда.
      – Той казва, че тук има един наследник на убит от глиган... жертва трябва, макар и малка, но три пъти.... и казва, че новият дом на Миртас носи нещастие, казва още...
      Това бяха истинските отговори. Нямаше съмнение. Хората се заслушаха, скупчиха се около чужденците и дори някои започнаха да задават въпроси. Пратеникът беше изпълнил успешно задачата си, макар че не намери правилното тяло.
      До зори медите пиха вино и пяха химни в чест на Залмоксис. Олаф беше на особена почит. Донесоха му много месо, дрехи, копие и пред него постепенно се образува огромна купчина дарове. А той изглеждаше някак странно и в очите му се беше появило нещо ново – тъмно, поглъщащо светлината...
      Хорк и Криспус отново се отделиха от тълпата.
      Царят дълго мълча. Играеше с ножа си, дялкаше с него една пръчка, но накрая това занимание му омръзна и той проговори.
      – Това не е било, Пазителю... Не може човек, който не е пил от билковото вино да получи отговорите... Нещо има в този чуждоземец. Кой казваш, че е той?
      – Нямам представа, Криспус. Срещнах ги по пътя си. Помолиха да пътуват с мен, защото не познават земите ни. Жената говори нашия език, но както видя сам, доста странно. Мъжът не знае думите ни. А говорът му е като лай на вълк. Освен това забелязах, че очите му светят като на... горските божества... И сигурен съм, че не е пил от билковото вино, защото беше до мен през цялото време...
      – Този човек не е тук случайно, Хорк. Разучи всичко за него... Не можете да останете три дни както е обичаят, защото мисля, че чуждите хора носят само беди и нещастия. Ще си тръгнете утре. Коне ще ви дам от моите... А за съюза с одрисите ще помисля. За онова нещо... излъгах. И по нашите земи се появи двупръстото чудовище. Убива конете ни. Хора не е нападало, но животните доста намаляха. Не можем нищо да направим. Принасяме жертви, но полза няма. Знам, че баща ти е бил убит така.
      – И коня ми... И много хора от нашите земи.
      – Иди при Теризий, но не очаквай много. Бях миналата есен при него. Почти не говори вече. Той също знае, че елините се готвят да откраднат картата. Върви сега.

предишна глава | следваща глава