Теризий беше слаб, висок мъж и никой не знаеше на колко години е. Сякаш винаги е бил. Той имаше специално отношение към Хорк и никога не се обръщаше с гръб към него. Теризий беше отгледал Велма и нямаше да навреди на мъжа, с който тя споделяше живота си. Сега, обаче го смущаваше присъствието на другите двама души. Жената му беше съвсем ясна – тя беше от изчезналия род на пророците, но мъжът с нея миришеше на нещо диво и непознато. Някаква особена сила го обвиваше и не пропускаше сетивата на Теризий да надникнат в душата му.
      Слепият гадател стоеше с гръб към гостите си.
      – Хорк, тези хора не са от нашите земи – дрезгаво каза Теризий.
      – Не са. Идват отдалече. Искат да те питат нещо.
      – Преди те да ме питат, аз искам да отговорят на моите въпроси. Разбираш ли езика им?
      – Аз знам езика – Ванда пристъпи една крачка напред, но спря, сякаш отблъсната от невидима сила.
      – Добре. Тогава кажи откъде сте и кой е родът ви?
      – Аз съм от племето на свободните хора... Последна останах. Другите са свободни и мъртви. А мъжът е от рода на Черния конник. И там не останаха много живи. Искаме картата.
      – И аз искам Картата, но не е при мен – в гласа на Теризий се долавяше някаква насмешка – А родът на Черния конник отдавна не съществува. Ние, траките сме издънки, остатъци и след нас няма други.
      Изведнъж Олаф се намеси в разговора и бързо започна да реди своите странни думи. Даже дъх не поемаше.
      – Какво казва спътникът ти?
      – Казва, че много приличаш на техният водач – Залзиус и още казва, че е сигурен, че знаеш за пещерата на дракона. Моят спътник още те моли да направиш няколко стъпки. Той мисли, че не оставяш следи по пясъка...
      Теризий се разсмя преди да чуе края на изречението, но смехът му беше някак насила. Обърна се рязко и празните кухини на очите му, сякаш се впиха в Олаф.
      – Залзиус!? Залзиус не съществува. Мъртъв е отдавна. И доказателство за това е моята слепота. Преди много години, в честен двубой го убих, но той успя да изгори очите ми. Аз оставям следи по пясъка и зная за пещерата на Дракона, но и ти знай – това е измама. Всичко там е измама. А истината е в Картата. Всички търсят нея.
      – Не продължавай, Теризий! Има някои неща, които трябва да говорим насаме! – Хорк не можа да се въздържи и прекъсна откровенията на гадателя.
      – Не ме прекъсвай, Хорк! Този човек знае много повече, отколкото трябва! Той познава Залзиус! Крадецът и измамникът! Творецът на злото! Този, който руши Пътя! – с всяка следваща дума Теризий се вбесяваше повече и повече. Беше се разтреперил от гняв.
      Ванда стоеше с отворена уста и не разбираше с какво думите на Олаф бяха предизвикали тази буря у гадателя.
      Теризий нервно сновеше напред-назад и наистина по пясъка на пода на пещерата му оставаха следи. Това много разочарова Олаф, който си беше наумил, че Теризий и Залзиус са един и същи човек.
      Гадателят взе шепа сух прах от една полица и го хвърли в огъня, който гореше в средата на светилището му. Присветнаха искри и тънка струя дим се издигна нагоре.
      – Когато бикът от метал разоре земята и металните хора поникнат, когато огнедишаща змия се простре в краката на човек и моли за пощада, тогава картата с начертан на нея път, ще се появи сред хората, но ще бъде продадена за жито и месо. Не може да имаш, това, което не ти принадлежи!
      Теризий отново се обърна с лице към Олаф.
      – Това искаше да чуеш, чужденецо. Чу го. Върви си сега! – гадателят отново се обърна с гръб и присъстващите разбраха, че разговорът е свършил.
      И тримата тръгнаха да излизат.
      – Ти остани, Хорк – рязко заповяда гадателят.
      Светилището на Теризий беше естествена пещера, която допълнително бяха разширили. В дъното имаше отвор – вход на тунел, който водеше навътре и надолу. Говореше се, че стига до недрата на земята. Говореше се още, че там обитават духовете, с които Теризий общуваше.
      Гадателят се беше заселил в това светилище преди няколко години. Беше спрял да обикаля земите на траките и беше подбрал мястото по някакви свои представи. Искаше да се откъсне от хората, но това се оказа невъзможно. Дори и в това диво място успяваха да го намерят. Всеки искаше отговори на своите въпроси. Имаше хора, които седяха пред пещерата му дни и нощи. Чакаха търпеливо, само и само да успеят за миг да го зърнат.
      Ако чуждоземците не бяха с Хорк, Теризий нямаше да ги приеме. Сега, след срещата, той не съжаляваше, че ги беше допуснал в светилището. Каквото и да беше казал, то беше по-малко, в сравнение с това, което бе научил.
      Гадателят знаеше, че младият човек и жената с него не лъжат. И когато Хорк започна да му разказва, че е открил глинени плочки със знаци по тях, които описват местоположението на Картата, Теризий го прекъсна спокойно.
      – Сигурно е така, Хорк. Мисля, че всички търсят Картата, защото не знаят истинското й предназначение. Елините смятат, че който я притежава, ще стане господар на света. На запад, откъдето са тези двама души, също я търсят. Но там е Залзиус. Не съм успял да го убия. Той иска Картата, за да притежава власт над душите. Залзиус е самото зло. Бях много млад когато се срещнахме. Бях войн... И виж сега...
      – Ще намерят ли елините Картата, Теризий? И друго трябва да те питам: Съюз или война с одрисите? И още нещо... лично... Онова двупръсто нещо...
      Теризий сграбчи ръката на Хорк и силно я стисна. Това беше знак за мълчание и Хорк се подчини.
      Двамата излязоха от светилището и тръгнаха между огромните борове. Пътеката, по която вървяха беше „видна” само за Теризий. Той се ориентираше безгрешно по звуците и мирисите на гората.
      Когато се отдалечиха на доста голямо разстояние от пещерата, гадателят спря Хорк с ръка.
      – Тук трябва да има два камъка. Заведи ме.
      Хорк се огледа и намери, това, което Теризий търсеше. Поведе старецът към мястото.
      – Виждаш ли нещо странно в тези камъни, Хорк? – попита гадателят.
      – Да. Това е невъзможно!
      – Така е само на пръв поглед. Искам да доведеш тук чужденеца. Той също трябва да ги види. За него това е много важно и ще реши съдбата му. За теб също е важно, защото отиваш на странно място. Там всичко, което видиш, ще ти се струва невъзможно, но помни едно – измама за очите. Измама за очите са странните неща. И винаги търси! Истината е на явно място, но трябва да гледаш не с очите си, а със сърцето...
      – Така говореше един друг... слепец...
      – Слепците могат да виждат със сърцата си, Хорк. Доверявай се на слепия и няма да сбъркаш... Пътят няма да е лесен...
      – Но аз не отивам никъде, Теризий! Дойдох за отговори, които Галадрос искаше от теб. Връщам се при рода си.
      – Така си мислиш! Ще се прибереш при семейството си едва след три години.
      – А, не! Никъде не отивам!
      – Хорк, не е беда, че хората ще открият Картата. Беда е, че ще я унищожат! Трябва да я спасим! Трябва да я скрием, защото ще дойде време и тя ще е много необходима! Това е твоята работа преди да поемеш по пътя си....
      – Ще умра млад? – Хорк мислеше за сина си.
      – О, не! Но трябва да свикнеш с мисълта, че не принадлежиш на себе си. А за двупръстото нещо... сам ще разбереш. Скоро. И запомни! На юг и само на юг можеш да намериш отговорите...
      Точно когато Теризий поемаше дъх, за да продължи, откъм светилището се чуха неистови писъци.
      – Започна се – каза Теризий и тръгна обратно между боровете – Тичай, Хорк! Отвлякоха я!

      Когато стигнаха до светилището, на земята лежеше раненият Олаф. От рамото му стърчеше стрела, а рижавата му коса се беше слепила от кръв. Хорк приклекна до него и огледа раните му.
      – Спаси я! – каза Олаф и хвана ръката на Хорк.
      – Не ти разбирам, човече.
      – Ванда. Отвлякоха Ванда – продължаваше на настоява Олаф.
      – Ванда. Да. Ванда. Ще я намерим. Лежи сега.
      Теризий също се наведе над Олаф и започна да опипва гърдите му. Намери стрелата и внимателно натисна с пръсти около нея. Доволен явно той се изправи.
      – Извади стрелата, Хорк. Ще донеса мехлем за раната.

      Стрелата не беше от познатите на Хорк. Всеки тракийски род слагаше на острието свой знак, а тази беше белязана с нещо подобно на печат. И явно стрелата беше отровна, защото Олаф изпадна в трескаво бълнуване, а тялото му гореше и потръпваше конвулсивно.
      Докато Теризий се грижеше за ранения, Хорк проследи похитителите. Те се изгубиха някъде около стените на Запара. Това наведе Пазителя на мисълта, че Битус Криспус не е бил честен с него, но не се поколеба и отново влезе в града.
      Не го допуснаха в дома на царя – жрец, което затвърди съмненията му. Без да покаже с нищо раздразнението си, Хорк се отправи към светилището. Там Криспус изпълняваше обичайните си задължения за деня. По каменния олтар имаше прясна кръв. Хорк се огледа внимателно и с облекчение забеляза труп на овен, оставен на специална каменна ниша. Битус беше принесъл жертвено животно, а не човек.
      – Защо се връщаш? – попита нервно царят.
      – Има нещо мое тук и искам да си го взема – Хорк беше категоричен.
      – Ако ме питаш за жената, не съм заповядвал нищо. Едни мъже ми я донесоха. Не ги зная, не са от нашите... може да са елини..., купих я честно. Скоро е денят на кръглата луна и жената ми трябва.
      – Битус, не си създавай врагове. Върни, каквото е мое. Ти знаеше, че тя и спътникът й са с мен. Роби са.
      – Ти каза, че са свободни хора. Да не спорим.
      – Върни ми я и ще ти кажа какво каза Теризий – настоя вече гневно Хорк.
      – Хорк, чуй ме! Двупръстото иска човешка жертва! Жената ми трябва!
      – Не тази жена, Битус! Не тази! Пусни я иначе ще кажа, на когото трябва, че си се съюзил с елините... а както знаеш...
      – Добре. Вземи си я! С одрисите не мога да се бия, а и не искам съюз с тях!
      – Затова си сключил примирие с врага ни!
      – Да не спорим. Не са ни врагове! Вземи жената и си върви.

предишна глава | следваща глава