Малката група се отдалечаваше от светилището. Между дърветата оставаше да звучи някакво подобие на песен, което Олаф дрезгаво пееше. Беше песен за походи, далечни ловни земи и победи.

      В същото време от тайнствения тунел в пещерата се подаде Теризий. Той седна на камъка, който му служеше и за легло, и кръстоса краката си. Сплете пръсти и пое дъх. Задържа го дълго. Издиша и отпусна тялото си. Теризий се отправяше към Тъмната си страна. Там бяха неговите срещи с видения и сенки, с минало и бъдеще.
      Гадателят нямаше представа за времето, но не му беше и нужно. По звуците на гората се ориентираше много добре. Знаеше, че се свечерява. Знаеше още, че едонският цар Орфеус приближава към светилището. Теризий знаеше, че е дошло времето да тласне събитията.
      И когато царят на едонците влезе в пещерата, Теризий каза:
      – Да. Ти трябва да заминеш. Ти си очите и ушите, които са нужни. Иди и виж.
      Орфеус, който се беше замислил дълбоко за нещо свое, се стресна от думите на слепия гадател.
      – Теризий, при мен дойде жена... Инона... потърси убежище от Галадрос. Тя е някак странна... и не зная как да кажа, но предлага да се съюзим с елините срещу одрисите. Аз във война не искам да влизам, но жената твърди, че одрисите са продали тайните ни знаци...
      – Иди и виж, Орфеус!
      – Къде ме пращаш?
      – В Колхида.
      – Такова място няма – тросна се царят.
      – Ще го намериш. Когато се върнеш в дома си, ще получиш известие. Приеми предложението.
      – Теризий...
      – Знам, Орфеус. Момчето не взимай със себе си. И да знаеш, че в него е твоята смърт.

      Докато двамата говореха, в тайния тунел на пещерата ставаха доста странни неща. Още с влизането на едонския цар, из лабиринтите се понесе тих звук. Топла пара започна да изпълва лабиринта от тунели. Някъде, в дъното на тесния проход, две очи просветнаха в зелено, сякаш се отвориха. А зениците бяха разположени вертикално... като на лисица.

предишна глава | начало