Беше преди двадесет лета... Спомняше си малко от детството. Много пътуваха. Местеха се от място на място и тя помнеше, че другите хора ги гонеха с камъни. Мъжете и жените от нейния род бяха с черни, къдрави коси, кожата беше по-тъмна, телата – сухи и жилави и това, което помнеше най-ясно, беше, че дрехите бяха пъстри. Сякаш посипани с шарени мъниста...
      Велма беше от изчезнал род. Нейните хора вече ги нямаше на тази земя. Беше останала последна...
      Помнеше каменен град, помнеше градските стени с крилати лъвове по тях и пазарът за роби. Там я купи една висока жена, с бяла кожа и много остър нос...
      Животът на Велма беше преминал в изпитания. Домът, в който попадна, беше почти до реката. Високи, каменни стени го пазеха от прииждащите води. Имаше голяма градина с много палми и ухаещи храсти, но господарката на този дом страдаше от някаква коварна болест. Не можеше да понася светлина. Слуги и роби гонеха птиците, за да не вдигат шум. В този дом се шепнеше и всички ходеха на пръсти.
      Високата жена се казваше Каяли и управляваше женската половина от дома. Само тя можеше да влиза в стаите на господарката. Щом доведе Велма, нареди да я изкъпят и да я прегледа лекар. Едва тогава я хвана за ръка и я заведе в забранените стаи. Промъкваха се между тънки, памучни завеси и на детето му се струваше, че отиват в друг свят. Най-накрая Каяли изправи Велма пред огромно легло, поставено върху четири крилати лъва. На него лежеше дребна жена с неестествено бяло лице, кърваво червени устни и зелени очи, очертани с черна линия.
      Детето гледаше жената и си мислеше, че това е Ищар, която ще се изправи от вечния си сън и ще я унищожи с поглед. Беше много изплашено.
      – Сложи ръцете си на челото на господарката! – нареди Каяли.
      Велма само поклати глава и се дръпна назад.
      Остроносата я хвана и я сложи на леглото зад главата на спящата жена. Постави ръцете й върху челото и ги притисна. Велма се разплака безгласно, защото очакваше да се случи нещо лошо.
      Времето минаваше, а жената не отваряше очи.
      – Това е. Ще се срасна с главата на спящата богиня и когато се събуди, ще ме изяде – мислеше детето и му ставаше все по-мъчно. Беше и гладно.
      И когато сълзите пресъхнаха, жената отвори очи. Тя започна да говори много бързо на Каяли, а остроносата плачеше и се смееше едновременно. Отговаряше също бързо. Грабна Велма, целуна я звучно по устата и я изнесе от стаята. Поеха я слугини, заведоха я в огромно помещение за приготвяне на храна и започнаха да я тъпчат с неща, каквито Велма нямаше представа, че съществуват.
      После всичко се разви много бързо. Къщата се оживи. Всички говореха силно и често се смееха, само от време на време Каяли я хващаше и отново притискаше ръцете й към главата на Нофертари – така се казваше господарката. Започнаха да я учат да говори като тях. Дори един от робите й показа как да пише името си върху глинена плочка.
      Велма се успокои и страховете й се стопиха. Все по-рядко си спомняше за хората с шарените дрехи. И разбра нещо за себе си. Тя можеше да отнема болката от другите само като постави ръце на болното място. Разбра, че това са можели всички от нейния род и че било дар от боговете. Не разбра защо ги гонеха отвсякъде, но това вече нямаше особено значение. Велма беше дете и пред нея се виждаше едно радостно детство. Всичко в този дом й беше позволено.
      Докато един ден се събуди от ужасени писъци. Те се разнасяха отвсякъде. От улиците, от домовете.
      Велма се промъкна в градината. Слугите тичаха в различни посоки, всеки носеше нещо, оставяше го, взимаше друго. Никой не обърна внимание на детето. Велма се спусна по стъпалата към реката и тогава видя нещо страховито. Градът гореше.
      – Бягай! – за първи път Велма чу гласът. Той идваше от нея самата, но беше чужд глас – Бягай! Тичай надолу по реката! Тичай!
      И тя се затича.
      Криеше се в тръстиките, тичаше и пак се криеше.
      После я прибраха едни роби, отново я продадоха, новите господари я качиха на лодка. Спираха от остров на остров. От лодката изваждаха сушени фурми в мед и някакви хора купуваха делвите. Всичко беше като сън. Странно и непознато. Велма не разбираше езика на тези хора. Трябваше да повтаря някакви думи....
      Изглеждаше, че това няма да има край.
      И тогава, на едно от пристанищата, Велма се срещна със слепия Теризий. Старецът беше останал без момче – водач. Седеше под едно дърво и около него се бяха събрали много хора. Всички задаваха тихо някакви въпроси. Мълчаха и търпеливо чакаха за отговор. Плащаха на слепеца с храна, която оставяха с уважение до краката му.
      Велма приближи и се загледа в странните лица на тези мъже и жени. Те бяха с матова кожа и черни, къдрави коси. Изглеждаха й познати. Чувстваше ги близки. Не разбираше езика им, но сякаш знаеше какво говорят.
      Старецът каза нещо.
      Мъжете и жените се отдръпнаха. Образува се пътека, която водеше право към Велма. Тя усети десетки погледи, приковани към нея. Стана й страшно и понечи да побегне. Тогава я спря гласът на слепеца.
      – Ти си избраната.
      Велма остана на мястото си като вкаменена. Тя разбираше думите!
      – Ела и седни до мен – каза тихо Теризий.
      Момичето се подчини.

      Слепият гадател дори не я откупи от търговците. Когато дойдоха да си я вземат, той само прошепна някакви думи и господарят й си тръгна без да се обърне.
      Години по-късно Велма разбра, че когато някой от бродещите гадатели си избере водач, дори и престъпник да е, освобождават го от всичко и го пускат. Ако някой не спазеше това правило, настигаше го проклятието на Каменния конник. Каквото и да означаваше това, звучеше страшно. Нямаше желаещи да изпитат на гърба си тежестта на проклятието.
      Така започна скитническия живот на Велма.
      Много скоро започна да разбира езика на тези хора.
      Слепецът я научи да събира билки и да ги суши. Научи я да чува гласовете на душите. Научи я да разбира себе си.
      Той знаеше за дарбата й. Позволяваше й да слага ръце върху болните тела на хората, които идваха при него за съвет.
      А всички тези хора идваха при Теризий, за да говорят с мъртвите си предци. Всеки искаше закрила. Особени хора бяха траките. Не се грижеха толкова за живите, колкото за душите на мъртвите. Те смятаха, че истинският живот е след смъртта. Важно беше тя да е геройска и достойна. Това беше наистина от значение за тях.
      Велма отново се чувстваше закриляна и спокойна.
      Земята на траките беше красива. Имаше зима и тя за първи път видя сняг. Имаше много гори. Селищата бяха пръснати през един ден път едно от друго.
      Теризий разказваше странни истории и всички го слушаха с отворени усти. Траките обичаха такива разкази. Кимаха с глави и потвърждаваха всяка дума на гадателя, сякаш са били там. Той говореше за пътя към звездите. За звездната карта и за глинените войни, които чакат пред Вратата на Времето. Историите нямаха край...
      Всичко има край. Един ден Теризий каза, че трябва да се разделят, защото Велма вече не е дете. Тя започна да го моли, лежеше в краката му, спря да се храни, но слепият гадател беше непреклонен.
      Той взе едно момче от Пела и остави Велма в къщата на хората.
      – Взех син, връщам дъщеря – каза Теризий и си тръгна, а хората му благодариха дълго и го изпратиха с цяла кожена торба храна.
      И тя остана в чуждия дом. Траките имаха роби, но те живееха съвсем свободно. Работеха наравно със свободните и трудът им се заплащаше с храна и подслон. Велма беше настанена в женската половина на къщата и всички се отнасяха добре с нея. До онази нощ, когато....

      Трети ден и трета нощ Велма стоеше с детето си пред вратата на светилището. Целият й живот минаваше пред очите. Велма търсеше своята грешка. Искаше да разбере с какво е разгневила боговете, че отмъщават на сина й. Притискаше малкото тяло и беше безсилна. Не можеше да отнеме треската му. Детето не излизаше от унеса. Нейните ръце спасяваха всякакви хора, но за сина й бяха безполезни.
      Пред светилището на Бендида винаги имаше много хора. Притихнали и примирени, всички чакаха спасение. Някои си тръгваха щастливи, за други – нямаше радост. Богинята се явяваше в съня на поклонниците. Ако лицето й беше усмихнато и държеше цвете в ръце, молбата на човека щеше да се сбъдне, но който я видеше в гръб – не трябваше да чака помощ от богинята.
      И тази нощ Велма не бе споходена от съня. Мислите за болестта й пречеха да заспи. Притисната отвсякъде Велма затвори очи и отвори душата си. Тя се молеше. И тогава й се яви сън наяве. Видя Хорк да препуска на кон към светилището. Дъхът й спря. Тя искаше да извика името му, но глас не излизаше. Сърцето й блъскаше лудо. Изплашена от видяното, Велма отвори очи. Хорк наистина си пробиваше път през струпаните тела. Някои роптаеха. Други го дърпаха за дрехата.
      – Не знам какво да правя – Велма чу собствения си глас и не разбра кога е произнесла думите.
      – Аз знам – каза Хорк и я изтегли от мястото й.
      Докато я влачеше и измъкваше от тълпата, Велма се опитваше да му обясни, че вече наближава нейният ред и ще може тази нощ да преспи в светилището. Хорк явно не я слушаше. Той я качи на коня, взе детето и препусна към морето.
      – Къде отиваме?
      – При един познат.

      Конят сякаш разбираше, че от него зависи живота на детето и препускаше като подивял.
      – Трябва да стигнем пещерите преди мрак.
      – Тук няма пещери – Велма се беше отпуснала и някаква странна умора се вливаше в тялото й.
      – Когато трябва, ще се появят.
      Хорк млъкна и не обели нито дума повече до края на пътя.
      Морето се беше отдръпнало навътре в себе си. Пясъкът беше набразден и по него се щураха малки раци. Виждаха се мъртви риби, но пещери нямаше. Хорк забави хода на коня и се огледа. Пусто беше докъдето стига погледът. Нещо привлече вниманието на Пазителя и той препусна в посока навътре. А там имаше път. Покрит от пясъка. На места затлачен и почти заличен, но по някоя от плочите се показваше, оголена от отлива. Хорк насочи коня по пътя. И тогава, Велма видя, че пред тях се движат двама души.
      Хорк беше сигурен, че това са хората, които му трябват.
      Да. Това беше слепият гадател и момчето – водач.
      Старецът се обърна с лице към Хорк и вдигна ръце високо.
      – Донеси детето! Жената и животното да стоят далече!
      Хорк изпълни заповедта. Приближи пеша до гадателя със сина си в ръце. Поднесе отпуснатото телце към слепеца и остави съсухрените ръце да опипат главата на сина му.
      – Не е страшно, но ще затвориш кладенеца в двора на къщата. Ще го напълниш с пръст и ще го затъпчеш! Ако не го направиш, всички от твоя дом ще измрат в треска.
      Хорк преглътна. Вода се намираше трудно.
      – А откъде ще взимаме вода?
      – Ще ти покажа нещо, но не сега. Върви си и дай на сина си да пие от това. Ще повърне и всичко ще мине. След три дни.
      Момчето – водач извади от торбата малък мях, направен от рибен мехур. Хорк взе и го огледа. Течността вътре чернееше и миришеше лошо.
      – Не е ли отровно?
      – Само отрова може да убие отровата.
      – При пещерите ли отиваш?
      – Където съм тръгнал, ще стигна. А ти си върви по твоя път.
      – Искам да ти дам това.
      Хорк извади от дрехата си малка раковина, обкована със златен кант и я подаде на стареца. Той я опипа и я върна.
      – Това не ми върши работа. Не се яде, не се пие.
      – Ще ти оставя храна и дрехи до светилището на Богинята.
      – Имам храна и дрехи. Раздавам от тях.
      – Как да ти върна за доброто?
      – Ти знаеш. Когато намериш каквото ми трябва, сам ще се сетиш. Върви.

      Хорк се обърна и тръгна към коня. Велма беше заспала на седлото. Хорк пое пътя към града. Дори не се огледа. Беше сигурен, че слепецът и момчето вече не са тук.
      А Велма беше се отпуснала на гърдите му и сънуваше усмихната жена с венец на главата, която й махаше с ръка.

      Трите дни отминаха като сън. Слугите затрупаха кладенеца. Имаше още двама с треска. Те също пиха от черната смрад на слепеца. Синът му наистина повърна и още вечерта кротко си играеше на пода.
      Велма поднасяше вечеря и остана права докато Хорк се хранеше. Едва когато той свърши и потопи ръце в съда с вода, тя попита:
      – Кой беше този човек?
      – Сама видя. Гадател.
      – Не. Този не беше гадател. Не беше сляп.
      Хорк се обърна рязко към жената.
      – Сляп беше.
      – Не. Този виждаше по-добре от теб и мен.
      – Откъде знаеш?
      – Била съм водач. Момчето не виждаше. То се спъваше и опипваше пътя с тоягата. Тези неща се усещат.
      – Но ти беше много далече.
      – За истината няма разстояние. Какво ти каза?
      – Нищо... Че детето ще се оправи.
      – Е, както решиш.
      Хорк можеше да има още жени. Но не искаше други. Тази жена беше всичко за него. Беше я намерил в нощта на Дионисиус. Тя беше жертвата и смъртта я настигаше. Той видя само ужаса в очите й, чуваше тежкото й дишане. Знаеше, че няма да издържи дълго и ще падне. Беше сигурен, че ще я разкъсат жените и мъжете от рода. Така трябваше да стане. И тогава реши, че ще се намеси. Промъкна се след нея, настигна я лесно и запуши устата й с ръка. Извлече я от пътеката и се скри с нея в близкото блато.
      Побеснели и опиянени от виното мъже и жени тичаха около тях с факли. Телата им бяха надрани. Кървяха, но те не усещаха нищо. Във виното винаги се смесваше макова отвара. Хората полудяваха, а богът беше щастлив. Цялата нощ вино и кръв се смесваха и попиваха в земята. Празникът на Дионисиус продължаваше три нощи. Целта беше една – земята да се оплоди с кръв и вино, за да ражда буйни воини и здрави жени. Непосветените бяха жертвените животни. Те тичаха подгонени от общата лудост, падаха изтощени и тогава ги разкъсваха. Впиваха зъби в плътта им, деряха и късаха парчета от кожата... В името на бога. С това Хорк не можа да свикне, въпреки че беше роден и израсъл сред траките. Дионисиус щеше да изкара годината с една жертва по-малко. Обичаше Велма от онзи миг в блатото и това нямаше да се промени.
      – Ще ходим ли на вечерното говорене? – попита Хорк, сякаш нищо не беше станало.
      – Ако ти искаш.
      – Може да се чуят вести.
      – Може ли да остана при детето?
      – Да. Ще отида сам. И, Велма, Трябва да помислим за име. Синът ни изживя първото си изпитание и оцеля.
      – Той винаги е имал име, Хорк. Не харесвам тукашните обичаи. Дадох му името още когато се роди. Наричам го Хатон.

предишна глава | следваща глава