Хорк отново беше на път. Той имаше някакъв план, но не беше уверен, че това е правилният начин на действие. Преди да пристъпи към изпълнението искаше да се посъветва с Теризий.
      Гадателя отдавна не скиташе по тракийските земи. Вече беше прекалено стар. Беше се усамотил в една пещера и живееше странния живот на отшелниците. Хората от околните поселища идваха да му оставят храна и дрехи. Понякога чакаха със седмици Гадателя да се появи на входа на пещерата. Всеки искаше да му се каже бъдещето... Всеки идваше с някаква своя болка.
      Самото място беше странно. От земята бликаха топли извори и миришеше лошо на развалени яйца. Водата лекуваше болести по кожата и косата.
      Хорк трябваше да прекоси цялата тракийска земя, за да стигне до планината Родопа, където Теризий се беше отдал на размишление и аскетизъм.
      Пазителя обичаше да язди. Това за него бе време за наблюдение и обмисляне. Време за спомени...
      Помнеше много ясно детството си. Помнеше баща си... Силен и жилест мъж. Обичаше храната и виното. Не го разреждаше. Пазителите на Картата имаха някои особени привилегии. Където и да отседнеха – посрещаха ги добре. Каквото и да попитаха – всички бяха длъжни да отговарят. Дори царете. Защото Картата беше всичко за траките.
      Те винаги бяха готови да тръгнат... към звездите...
      Историята се предаваше от поколение на поколение. Беше проста и ясна. Преди много време от небето слезли хора на звездни коне. И не могли да си тръгнат. Всички измрели. Останал само един конник. За да не се загуби по пътя за обратно, той го нарисувал върху кожата на златен овен. Провесил я на сухо дърво, близо до портите към звездите. А пред портите поставил хиляди глинени воини да пазят. Всеки тракийски цар пазел картата като очите си, докато един ден се появил Черния конник и я откраднал. Бил толкова бърз, че изчезнал преди очите на пазачите да мигнат. След него останали само следи по пътя...
      От този ден по земите на траките започнали беди и нещастия. Битки и набези. Докато един слепец не казал, че Картата ще бъде намерена от своя Пазител. А той трябва да бъде най-съобразителният и наблюдателен човек, за да може да открие следите на Черния Конник, да ги проследи и да открие Картата. Тя трябва отново да се върне в земите на траките. И така се появили пазителите – четящите знаци.
      Хорк обичаше тази история. Искаше да я разказва на сина си. Искаше синът му да е следващият Пазител, но това не зависеше от него. Мислите на Хорк препускаха като подгонени коне. Пред очите му се мяркаха познати лица, преживени дни... толкова спомени...
      Помнеше съвсем ясно четиринадесетата година от живота си. Трябваше да излезе от женските помещения и да заеме мястото си сред мъжете. Изпитът беше прост. Яхнал кон, трябваше да прескочи огромен огън. Пламъците се издигаха към небето. Мъжете прибавяха все повече и повече насмолени дървета. Конете се дърпаха изплашени и цвилеха. Десет момчета трябваше да преминат изпитанието. Никой не искаше да е пръв. Изчакваха се. И тогава Хорк затвори очи, потупа коня по шията и го пришпори. Животното сякаш разбра. Тръгна право към горящия ад. Жените удряха ритмично по кожи, опънати върху кръгли рамки от дърво и припяваха. Беше химн в чест на Епона.
      Точно пред кладата Хорк се изправи на гърба на коня. Животното рязко спря, влудено от пламъците. Момчето подскочи високо нагоре и напред и прелетя над кладата.
      Мъжете изреваха доволни. Никой не очакваше такъв ход. Хорк беше победител и гордо премина на страната на мъжете. Тогавашният вожд му подаде лък и го потупа по гърба. Това беше най-високото оказване на чест сред гетите.
      На следващия ден баща му го поведе към дома на вожда. Сега там живееше Галадрос... Всеки нов племенен цар се настаняваше в този дом с цялото си семейство. Царете се сменяха често. Домът оставаше...
      Дадоха им вино и оставиха пред Хорк малка кутийка от дърво и метал.
      – Отвори я! – нареди баща му.
      Хорк огледа предмета. Той беше съвсем гладък от всички страни. Дори не си личеше къде са сглобките на капака. Беше лъснат до блясък.
      Хорк не опита да насилва кутийката. Държеше я в ръце и я оглеждаше внимателно. После започва нежно да я опипва с върха на пръстите си. Времето летеше. Баща му и вождът пиеха трета кана вино. Всички мълчаха. Съвсем ясно се чуваше жуженето на пчелите навън. Единственото, което Хорк се сещаше, че може да направи, беше да счупи предмета, но той беше толкова красив и изящен. Момчето не показваше чувствата си, но му се плачеше. И тъкмо когато щеше да каже, че се отказва, пръстите му напипаха много малка издатинка. Някаква неравност по метала. И без да се замисля Хорк натисна.
      – Отвори я!
      – Отвори я!
      – Отвори я!
      И така се появи следващият Пазител. Баща му беше много горд.
      Обучението на Пазителя започна още същия ден.
      Трябваше да познава всеки знак, оставен от човек или животно. Трябваше да отличава тези знаци, които са оставени нарочно от случайните. Трябваше да се научи да слуша, да търси какво се крие зад обикновените думи. Трябваше... И един ден се случи онова ужасяващо нещо. Хорк не беше подготвен.
      Бяха преспали в гората до дървото на горските божества. Всяка година в нощта на Малката луна, хората се събираха около дървото и отдаваха почести на горските обитатели. Около дървото се оставяше храна и вино. Пееха песни и се танцуваше онзи странен танц, който другите траки не умееха. Мъже и жени се въртяха около себе си докато не изпаднеха в странно състояние на опиянение. Тогава всеки можеше да види горските божества. Те притичваха между дърветата, надничаха зад храстите и ако лицата им бяха усмихнати, то гетите щяха да имат добър улов през цялата година. Но ако гледаха смръщени – това значеше, че трябва да се търсят нови ловни територии.
      В нощта преди празника Хорк и баща му останаха да спят до дървото, за да са сигурни, че никой няма да наруши неприкосновеността на мястото. Сънят бързо дойде и младият вече мъж заспа дълбоко. На сутринта баща му го нямаше до изгасналия огън, но Хорк не се притесни. Той беше сигурен, че е някъде наблизо. Започна да събира нещата и ги понесе към конете. Видя някаква кървава купчина на пътеката. Дори и тогава не помисли нищо лошо. Стори му се, че е разкъсано животно. Наведе се, за да събере остатъците и отскочи ужасен.
      Главата на баща му го гледаше с невиждащ поглед!
      Хорк започна да крещи. Не от ужас, а от безсилен гняв. Кой би убил Пазител!? Кой би си позволил да нападне Пазител?
      Час по-късно, едва дошъл на себе си, новият Пазител оглеждаше мястото около останките. Там нямаше следи. Никакви. Нито човешки, нито животински, но все пак тялото беше разкъсано. Жестоко и с някакво диво настървение. Приличаше на звяр, но двупръсто животно Хорк не познаваше...
      Този спомен много често изплуваше в съзнанието му докато яздеше. След като намери и коня си в същото състояние, Хорк не спираше да мисли за тази нова загадка.
      Да. Категорично имаше много работа. И Теризий щеше само да му бъде полезен. А и той добре познаваше елините...
      Елините бяха другата грижа на Хорк. Те бяха истински враг.

      Унесен в мислите си, Хорк не разбра кога точно го обзе напрежение и усещане за опасност. Той се отърси от нападналите го спомени и без да променя хода на коня си, внимателно се огледа. Пътят навлизаше в планината. Всичко наоколо беше съвсем спокойно на пръв поглед. Лек ветрец разклащаше листата на дърветата, но не беше предвестник на буря. В това време на годината, бурите бяха чести, започваха ненадейно и също така ненадейно спираха.
      Хорк погледна небето. Птиците се рееха високо. Скоро нямаше да вали. И все пак неприятното усещане не го напускаше. След няколко дни щеше да стигне до земите на трибалите. Те бяха съюзници и там можеше да остане докато конят му си върне силите.
      Земите на одрисите Хорк заобикаляше старателно. Макар всички да бяха траки, те непрекъснато воюваха и деляха нещо. Не бяха сговорни. Проблемите идваха пак от Конника. Всяко тракийско племе доказваше прекия си произход чрез оръжие. Ако не бяха безкрайните битки, отдавна нямаше да има по-могъщо царство от това на траките...

      Зад гърба на Хорк ясно се чуха стъпки. Той се стегна и рязко се обърна.
      На пътя, зад него имаше жена. Беше млада и яздеше бяло муле. Очите й се впиваха в гърба на Пазителя. Косата й се спускаше като при елинските жени по раменете.
      – Добра среща, Пазителю – каза тихо жената.
      – Добра среща – отговори Хорк кратко и понечи да пришпори коня си.
      – Толкова ли бързаш?
      – Наистина бързам.
      – Надявах се да ме придружиш до ограждението...
      Хорк забави хода и се изравни с жената.
      – Не те познавам, а и не знам наблизо да има ограждение...
      – Аз съм дъщерята на трибалския цар – Медула.
      Пазителя би се впечатлил от красотата на младата жена при други обстоятелства, но сега всичко му подсказваше, че това е капан.
      – Щом можеш сама да яздиш по тези пътища, то сигурен съм, че сама ще можеш да стигнеш до ограждението, което търсиш, Медула – каза Хорк и пришпори жребеца.
      В същия миг от клоните на дърветата върху него се спуснаха мъже. Те го събориха от коня и го вързаха здраво. Преметнаха го през един прът и го понесоха навътре в гората.
      Хорк знаеше, че няма никакъв смисъл да се съпротивлява. Нападателите бяха много и не бяха настроени дружелюбно. Остави се в ръцете им и единственото, на което се надяваше, беше че ще разпознаят знака му на Пазител. Той беше прогорен на гърдите и се виждаше съвсем добре.
      Мъжете вървяха мълчаливо и бързо. Под стъпките им не се чуваше дори припукване на съчка. Личеше, че познават местността много добре. Никой от тях не се оглеждаше.
      – Кои сте? – попита Хорк, като предварително знаеше, че отговори няма да получи.
      – Не задавай въроси, Хорк – чу се съвсем близо гласът на Медула – Те нямат езици и не могат да ти отговорят. В теб ли е картата?
      – Не зная за какво говориш...
      – Не, Хорк, не се опитвай да печелиш време. Отговори. В теб ли е картата? Говорят, че си я открил и...
      – Няма никаква карта в мен. Можеш да провериш. Отивам при Теризий по личен въпрос... даже два лични въпроса... Медула, ако това е името ти. Не исках да минавам през земите на одрисите и затова минах оттук. С трибалите сме в мир.
      – Е, тогава се моли съдбата да е благосклонна към теб, Пазителю. Защото нашият гадател каза, че ти си взел картата.
      – Е, значи е глупак! Ако картата беше у мен, то гетите отдавна щяха да са тръгнали към звездите и Конника щеше да препуска пред племето....

      Медула не отговори, а Хорк не се обърна да я погледне. Той знаеше, че тя язди встрани, защото ясно чуваше потропването на копита.
      Гората ставаше все по-гъста. По стволовете имаше многогодишен мъх. Беше ясно, че вървят на север. Пазителя се опитваше да запомни и най-малките подробности, които можеха да му свършат работа на връщане... Отпусна се и увисна на ръцете и краката си. Остави сетивата да будуват и затвори очи. Надяваше се конят му да го следва. Животното беше обучено както и повечето коне на гетите. Траките боготворяха конете си. Тракийските конници бяха известни по цялата южна земя. Често ги наемаха за съюзници точно заради умението им бързо и ловко да нападат и да изчезват сред горите. Конете на воините се подбираха специално. Те бяха много привързани към ездача и винаги го следваха. Често се беше случвало животът на тракийски воин да зависи от коня му. Хорк имаше десетина коне. С всеки един се беше занимавал отделно и нито един нямаше да го изостави, но конски тропот не се чуваше.
      Медула измърмори нещо и мъжете, които носеха Хорк, започнаха да подтичват.
      Не след дълго свърнаха на запад и излязоха на голям път. Беше добре отъпкан. Личеше, че е търговски. Хорк не познаваше много добре земите на трибалите, но можеше да се ориентира, защото при различните траки имаше много общи неща – като пътищата и оброчищата. Беше сигурен, че наблизо ще има отклонение. И имаше.
      Групата тръгна по него и скоро стигнаха до безкрайно поле. Беше осеяно с макове, сякаш накапано с кръв.
      – Равна е земята ви – наруши тишината Хорк.
      – Но вече няма дивеч – отговори Медула – Измират животните от непозната болест. Намираме трупове на птици, на зайци... Конете ни започнаха да измират също...
      – А труповете сякаш са разкъсани от двупръст звяр с нокти като ножове? – Хорк не очакваше някой да му отговори, но тогава се случи нещо неочаквано. Мъжете, които го носеха, пуснаха товара си и се хвърлиха по очи на земята. Тихо стенеха.
      – Ставайте! Ставайте! – започна да вика Медула и да ги удря по гърбовете с камшика си – Какво направи, Пазителю!? Никога не споменавай за звяра! Сега тези глупаци ще лежат тук и ще чакат смъртта си!
      Хорк също лежеше на земята. Опита се да се изправи, но колът спъваше движенията му.
      Медула слезе от мулето и започна да рита носачите. Те се проснаха на земята като продължаваха да стенат.
      – Срежи въжетата. Ще вървя сам – каза Хорк.
      – Ще избягаш.
      – Няма да бягам. Ще те следвам.
      И двамата виждаха, че друг изход няма. Скоро щеше да се стъмни и не трябваше да остават в гората. Носачите с нищо не показваха, че ще продължат пътя.
      Медула сряза въжетата и яхна мулето си.
      – Можеш ли да вървиш бързо? – попита тя в движение.
      – Виждал съм как се прави...
      Хорк си припомни стъпките на бързоходеца и отново се опита да ги имитира. Скоро прасците му пламнаха, но наистина се движеха бързо. Гората се разреждаше и лъчите на залязващото слънце проникваха между клоните. Отминаха една поляна и се спуснаха по стръмно дере надолу към равното. В далечината наистина се виждаха заграждения. Ниска стена от обли камъни се виеше и краят й не се виждаше. Такива огради правеха медите.
      – Стигнахме заграждението – констатира Хорк.
      – Сега идва най-трудното. Трябва да пресечем през полето на Тагарта – прошепна Медула и потрепери.
      – Не знам коя е тази Тагарта.
      – По-добре е да не научиш. Вещица е. Не е от нашите места. Говорят лоши неща хората. Нощем от това място се вият зелени пламъци. Издигат се към небето, а между тях се гърчат душите на изчезнали хора... Много изчезнаха в последната година. Точно тогава Тагарта дойде от нищото и се настани на това място. Ограждението се появи за няколко нощи.
      – Ние не строим такива ограждения – Хорк с интерес наблюдаваше извивките на стената.
      – И ние не строим такива...
      – Медите имат подобни, но... камъните не са дялани...
      – И тези не са дялани – каза с някакво огорчение в гласа Медула.
      Двамата стояха в сянката на последните дървета и не пристъпваха към откритото място.
      – А това какво е? – попита Хорк и посочи едно скеле, което се издигаше високо и се виждаше ясно сред полето.
      – Казват, че строи стълба към небето... – Медула също не откъсваше очи от скелето.
      – Стълба към небето?
      – Да. Тя мисли, че е избраната. Щяла да поведе хората нагоре. Към звездите, защото тя казва, че карта няма.
      – И аз защо съм ти?
      – Лошо стана, Хорк. Хората започнаха да вярват... Много от мъжете напускат домовете си. Всички идват тук. Строят проклетата стълба и... никой повече не ги вижда...
      – И аз защо съм ти? – отново попита Хорк.
      – Трябва да дадеш Картата.
      – Медула! Искам да говоря с баща ти.
      Девойката се свлече на земята и се разплака.
      – Какво?
      – Не можеш да говориш с баща ми... той също...
      И Хорк разбра. Опасността беше истинска. Трибалите бяха останали без водач. Земята им – без защита.
      – Да вървим, Медула.
      – Къде?
      – При тази... Тагарта.
      Хорк тръгна спокойно напред и излезе сред равното поле. Медула се колебаеше, но го последва. След нея вървеше мулето. А над тях се спускаше нощта.

      Около странното скеле горяха огньове. В средата, между тях имаше оставено празно място. Мъже и жени седяха направо на земята и най-странното беше, че никой не говореше. Не се чуваха смехове. Нямаше песни. Всички седяха, загледани в огъня. Очите на хората бяха с толкова разширени зеници, че изглеждаха черни. Поглъщаха светлината, а не я отразяваха.
      Под прикритието на нощта Хорк и Медула се промъкваха към странния лагер. Припълзяваха и се прикриваха сред ниските храсти. Стъпките на Хорк не се чуваха, но Медула не умееше да се промъква безшумно и това много тревожеше Пазителя. Той очакваше всеки момент някой да ги нападне. Вече се виждаха лицата на хората, насядали около най-близкия огън. Хорк спря и направи знак на девойката да остане на мястото си. После започна да пълзи напред към светлината. Колкото повече приближаваше, толкова повече ужас сковаваше тялото му. Тези странни хора... лица без изражение, хлътнали и изпити, косите на повечето бяха окапали. Хорк нямаше съмнения, че беше попаднал в свят на вещици и зли сили. Всички изглеждаха обсебени.
      Траките силно вярваха в истории за духове на мъртви предци, които се връщат, за да отмъстят или да причинят някаква вреда. Според легендите, духовете са на тези, които са загинали без достойнство и уважение. Според легендите... Нямаше време за легенди. Хорк беше сигурен, че седящите около огньовете не го виждат. Те отдавна не бяха на земята. Той направи знак на Медула. Дори тихо й подвикна.
      – Бързай! Ела!
      Девойката се затича и приклекна до него.
      – Слушай ме сега! Аз ще се промъкна навътре и ще седна до следващия огън. Ти тихо се намести до онази жена. Преди да седнеш, искам да я огледаш внимателно. Виж очите й. Виж как гледа. Искам да правиш същото.
      – Но тя ще се разпищи, ако седна до нея.
      – Тя няма да издаде и звук. Мисля, че всички тук са обсебени.
      – Да се махаме!
      – Не. Оставаме. И не се движи. Виж как са застинали всички. Стой и ти така!
      Преди да довърши думите си Хорк вече се придвижваше към следващата група хора. Съвсем бавно той се смести между двама мъже и моментално се загледа в празното място. Медула постоя известно време, но нощта и тишината я плашеха. Тя също се промъкна и седна до жената, която Хорк й беше посочил. Вторачи се в мястото и застина. Никой не отбеляза присъствието ми.
      Очите на Хорк сълзяха от дима и непрестанното взиране, но той не смееше да ги избърше. И тъкмо когато беше решил, че повече няма за какво да седи до огъня, а е по-добре да се огледа наоколо, долови някакво раздвижване. Тихо и сякаш изпод земята се понесе натраплив звук. Беше равен тон, от който сякаш тялото започваше да вибрира. Не се прекъсваше. Усилваше се все повече и повече.
      Само с периферното си зрение Хорк отбеляза, че мъжете от двете му страни поемат въздух и също започват да повтарят същия звук.
      В мрака вече съвсем ясно се чуваше странният гърлен тон. А на празното място между огньовете няколко носачи поставиха странен стол. Той беше направен от кости. Хорк присви леко очи. Костите бяха човешки. На стола седеше жена или мъж. Съществото не можеше да бъде определено. Беше сухо и изпито. Кожата – сбръчкана и кафява. Лицето беше покрито с червен воал.
      Хорк се стараеше да не помръдва, за да не привлече вниманието върху себе си и искрено се надяваше Медула също да успее да остане незабележима. Тогава из полето се понесе смразяващ шепот. Сякаш тревите повтаряха: “Тагарта. Тагарта. Тагарта.”
      Съществото, което седеше на трона, вдигна ръка и шепотът изведнъж замлъкна. Появиха се двама мъже. Носеха огромен съд, от който излизаше пара. Мирисът на треви се насити с още някакъв – сладникав и лепкав. В телата на мъжете, които седяха от двете страни на Хорк, се усети напрежение. Медният съд поставиха на бронзов триножник. Хората около огньовете станаха прави и празните им очи се впиха жадно в ръцете на един огромен мъж. Той държеше кратуна с посребрен ръб. Започна някакъв странен ритуал – мъже и жени се редяха, за да отпият глътка от течността.
      Отпиваха и отново сядаха на местата си. Хорк знаеше, че сега е моментът да се махнат, но от друга страна беше сигурен, че едно погрешно движение ще обрече и двамата с Медула на смърт. Когато дойде ред на групата към която се бе присъединил, Пазителя старателно повтаряше действията на вървящите пред него. Бяха излезли на празното място в средата и тълпата хора се виеше в тънка нишка. Хората леко се поклащаха. Хорк също пристъпяше от крак на крак като се опитваше да спазва ритъма. Вече беше съвсем близо до Огромния, когато се разнесе дрезгав крясък.
      – Бург! Бург! – викаше съществото и сочеше с кокалест пръст в посока на Хорк.
      Бург явно се казваше огромният мъж с кратуната, който гребеше от съда и даваше на всеки да отпие по глътка. Щом чу името си, Огромния бавно се обърна. Хорк беше напрегнат до краен предел. Очакваше всеки момент Тагарта да произнесе името му и да заповяда да го убият.
      – Бург! – продължаваше да крещи уродливото същество – Виждам светлини до ограждението! Ето там! Иди веднага и разбери! Край на празника! Край! Да се разотиват!
      Как успяваше да види нещо през плътния червен воал, Хорк така и не разбра. Единственото сигурно беше, че му се размина на косъм. И как след като видя светлини някъде толкова далеч, Тагарта не видя него... Но нямаше много време за мислене, защото хората около него оживяха. Чули, че няма да отпият от питието, те започнаха да роптаят. В очите им се появи някакъв блясък и нещо разумно. Стройната редица се разби и всички се втурнаха към съда с ароматната течност. Всеки протягаше ръце. Някои увиснаха на краката на Бург и му пречеха да мръдне. Това не раздразни Огромния. Той просто настъпваше телата по пътя си.
      Хорк използва суматохата и се огледа. Медула беше сред група жени, които я повлякоха напред, точно към Тагарта. С риск да бъде забелязан, Пазителя се промъкна и успя да хване девойката за ръката. Внимателно я преведе през тълпата и се опита да се измъкне по-далече от светлината на огньовете. Още няколко стъпки и щяха да бъдат далече от опасността.
      На рамото му легна ръка. Хорк усети тънки, кокалести пръсти и дъхът му секна. Знаеше кой е.
      – Не очаквах да си толкова глупав, че да дойдеш в моите земи, Пазителю – прошепна дрезгаво Тагарта в ухото му.
      – Не съм и помислял – Хорк бързо съобразяваше как и колко да говори – да навлизам в земите ти като враг. Тръгнал съм при Теризий. Не искам да минавам през земите на одрисите, затова предпочетох трибалите. Ние сме в мир... Не знаех, че тези земи вече са твои. Не знам коя си... Не си изпратила вест на Галадрос...
      – Казват, че си добър в работата си...
      – Баща ми беше добър...
      – Но си сам.
      – Не са ми нужни други.
      – Пазителя при другите траки има много хора на разположение.
      – Е, много очи и много уши никога не са излишни, но човек може и сам да се справя... с обичайните неща. От друга страна има врагове, с които един смъртен не е способен да се бори...
      Тагарта махна воала от лицето си. Това, което Хорк видя, смрази кръвта му. Лицето й беше прорязано от дълги червени белези и приличаше на разорана земя.
      – Говориш за това, нали?
      – Ти си останала жива!?
      – Кажи на момичето да не се крие. Няма да я убия – Тагарта смени темата – Елате, ще ви нахраня и ще говорим. Ти ми трябваш, Хорк от Иструс.
      Тримата вървяха в нощта през полето, а мъжете с трона подтичваха след тях.
      Тагарта и хората й живееха в землянки. Отдалеч домовете им приличаха на малки хълмове сред равното поле. Върху тях растеше трева. Вътре беше топло. Такива домове отдавна не се правеха от траките, но не бяха непознати. В тях живееха племена, които нямаха свои земи и често се местеха от място на място. Това беше причината Хорк да не забележи признаци на живот, когато огледа полето през деня.
      Землянката на Тагарта се осветяваше със светилници. Маслото миришеше приятно и димът не дразнеше очите. Донесоха им да ядат, донесоха им и вино. Медула не докосна храната, но Хорк се наяде добре и отпи от виното. Тагарта изчака да се нахрани, както се изискваше и едва тогава проговори.
      – Строя стълба към небето, Хорк.
      – Видях я.
      – Тя обаче не се държи здраво. Хората не вярват... Няма кости...
      – Зная за какво говориш, но това е старо поверие и вече никой не си го спомня дори – прекъсна я Хорк.
      – Поверието е вярно. Била съм на север и знам. Там също строят стълби към небето. Друг път няма... освен, ако някой не намери Картата! А, ти си я намерил! Дай я!

      Изведнъж, точно когато разговорът тръгваше в посока, която беше важна за Хорк, Медула скочи от мястото си и се нахвърли върху Тагарта. В тясното пространство на землянката едно убийство можеше да се извърши много бързо.
      – Къде е баща ми? Къде е баща ми? – крещеше Медула и се опитваше да достигне шията на Тагарта.
      Хорк светкавично се намеси и успя да раздели двете жени.
      – Всъщност и аз това исках да питам. Къде е царят на трибалите? – спокойно проговори той, като едва удържаше разбеснялата се Медула.
      – Не зная. Никога не съм виждала царя на трибалите – също съвсем спокойно отговори Тагарта – При мен има много мъже и жени. Те идват доброволно. Винаги могат да си тръгнат. Досега никой не се е представил за цар.
      – А защо всички хора, които видях тази вечер, приличат на обсебени от зли духове? – продължи с въпросите си Хорк.
      Тагарта се разсмя. Кикотът кънтеше в тясната землянка и дразнеше слуха. Точно тогава Пазителя разбра, че съществото срещу него е също обсебено, но не от духове, а от нещо много по-страшно. Тагарта беше луда. Той познаваше признаците на тази болест. Познаваше пристъпите и странните проявления. Това беше болестта на боговете. Изпращаха я преди да вземат душата на човека... Тагарта продължаваше да се смее и да говори едновременно.
      – Рушат моята стълба. Денем я вдигат, нощем я рушат. Аз съм водачът. Аз съм Конника! Аз съм пътя! Дай ми тази карта! Искам да я изгоря! Намерих пътя сама! Бург! Бург! Изведете ги! Убийте ги! Тези рушат стълбата ми!
      Дори и да беше съвсем наблизо, Бург нямаше да може да се напъха в землянката – това беше ясно. Опасността беше отвън. Хорк беше сигурен, че щом излязат, върху тях ще се нахвърлят слугите на Тагарта. Медула изглеждаше спокойна, но Пазителя не смееше да я пусне.
      – Добре, Тагарта. Мисля, че можем да се разберем. Аз ще ти дам картата, но ти трябва да ни пуснеш. Тя не е в мен. Само Теризий знае къде е. Ще говоря с него и се заклевам в Конника, че ще ти я донеса.
      – И мислиш, че ти вярвам! На никого не вярвам! Бург! – Тагарта беше започнала да се задъхва. Лицето й почервеня и на челото се изду пулсираща вена. Изглеждаше не толкова грозна, колкото ужасяваща.
      Хорк хвана здраво ръката на скованата от гледката Медула и я дръпна рязко. Пред входа на землянката наистина имаше струпване на хора, но огромният Бург не се виждаше. Това вдъхна надежда на Хорк. Той бързо съобразяваше. И тогава нещо много старо и забравено изплува в съзнанието му. Пазителя се усмихна. Пусна ръката на Медула и хвана през кръста Тагарта. Тя вече изглеждаше като чудовище. Очите й бяха изпъкнали, а устата грозно зееше. Беше изпаднала в някакъв транс и цялото й тяло се беше изпънало като дъга назад.
      Хорк с лекота я изнесе навън. Тагарта беше почти безплътна.
      Изправи я пред насъбралото се множество. При вида й тези, които бяха най-отпред, изпищяха и се разбягаха. Други останаха заковани по местата си и сякаш дъхът им беше спрял.
      Хорк и Медула тичаха с всички сили през полето. Далече от огньовете, далече от странното съоръжение на Тагарта. Далече от духовете.
      Няколко пъти Пазителя изсвири с надежда, че конят му ще се появи отнякъде, но от животното нямаше следа. Нощта погълна бегълците.
      – Какво направи с тези хора? – попита задъхано Медула, когато вече опасността беше останала далеч зад тях.
      – Нищо лошо. Просто си спомних една от историите, които моята жена обича да разказва... Тя знае много страшни истории...
      – Каква е историята?
      – Историята е за една жена, която се появявала от водата. Косите й се виели като змии, а който я погледнел в очите, се вкаменявал... завинаги. Толкова била ужасна. И тогава се сетих, че никой от тези нещастни сенки не беше виждал лицето на Тагарта. Тя винаги носи червения воал. Е, това беше. Показах им лицето й и те се разбягаха.
      – Това е жестока обида за една жена – Медула тихо се смееше – Тя няма да я забрави. Сигурно ще ти отмъсти... като ти покаже и тялото си.
      Тук и двамата избухнаха в смях. И облаците сякаш се разпръснаха и звездите ги гледаха отгоре, премигваха, сякаш разбрали шегата.

предишна глава | следваща глава