Сумракът вървеше по земята като дива котка по мъх. Безшумно и дебнещо. От време на време просветваше закъснял лъч между листата на дърветата и бързо се скриваше в сенките. Гората около селището на Черния Конник оредяваше и откриваше с нежелание пред очите на приближаващите каменист хълм. Хълмът приличаше на свит, дълбоко спящ дракон. Каменните криле бяха отпуснати и прибрани, а върху тях – огромна скала. Точно копие на драконова глава. От притворената паст не бълваше дим и огън. Тя беше обикновен вход за пещера.
      И разбира се, пещерата беше студена и влажна. По стените пълзеше бръшлян и повет. Някъде, тихо, капки вода отмерваха времето. Подът беше застлан със светъл пясък, по който нямаше и следа от човешки крак. Въпреки това, в издълбан като трон сив камък, седеше мъж. Черно, дълго наметало обвиваше тялото му, а качулката беше спусната ниско над очите. Мъжът спеше или поне така изглеждаше. В страни от трона висеше във въздуха гранитна плоча.
      Нямаше уловка, не беше и капан. Плочата просто висеше и леко потрепваше от въздушното течение в пещерата. Беше изписана със странни знаци и още по-странни рисунки. В средата се виждаше конник, в краката му лежеше пронизан с копие лъв, а едно момче, облегнато на тояга, ги наблюдаваше и това беше всичко познато, което човек можеше да види на нея. Останалите знаци бяха неразбираеми.
      Чу се лениво изпръхтяване на кон, мъжът с черното наметало отметна качулката и се изправи рязко. Долната част на лицето му беше пожълтяла, оголена кост, която на всичко отгоре, сякаш не беше негова. Очите му светеха в жълто. Мъжът не беше приятен за гледане. Можеше да се каже дори, че беше смразяващ.
      В пещерата се втурна момче. Червенокосо, зеленооко, с дълъг, остър нос и много лунички по кожата. Краката му бяха увити в кожи. Беше облечено с риза от груба вълна и носеше наметало от вълча кожа. На кръста на момчето висеше нож. Дръжката беше от глигански зъб – жълт и разяден. На шията на момчето подрънкваха мечешки нокти и зъби.
      – Олаф, казано ти е да не ме безпокоиш, когато съм тук! – изхриптя мъжът с черното наметало.
      – Знам, но е важно. Дошли са скитници за празника на Победата. Молят да опънат палатките си. Могат стотици чудеса! Единият гълта огън... – момчето едва си поемаше дъх.
      – Да си вървят! Веднага! Празникът е свещен и няма място за скитници по нашите земи!
      – Моля те, Залзиус! Моля те! – сплете пръсти момчето, което нарекоха Олаф.
      – Излез веднага! Нямаш още работа в светилището!... или вече бързаш да заемеш мястото ми?
      Гласът на Залзиус прозвуча като грак на гарван. Челюстта му изтрака и жълтите пламъчета потекоха от очите му по чистия пясък. Пясъкът започна да се топи. Олаф наведе глава и тръгна към изхода на пещерата. Не беше изплашен. Просто беше разочарован.
      В същия миг каменната плоча се разклати видимо и се спусна рязко надолу. Сякаш някой прерязваше невидимата нишка, на която висеше. Камъкът всеки миг щеше да се сгромоляса и да се разбие в пода.
      – Добре! Да останат! – изрева Залзиус без да откъсва очи от плочата.
      Щом произнесе думите, лицето на момчето светна щастливо, дългият му нос се размърда във въздуха, а плочата се върна на предишната си височина.
      Залзиус пое шумно въздух. Олаф вече беше изхвърчал от пещерата и не видя омразата, която пропълзя по следите от стъпките му, проточи се като змия след него и се върна от входа на пещерата обратно при Залзиус.
      Да. Момчето оставяше следи от стъпки по пясъка. Това видимо успокои мъжът с жълтите очи. Той пое дълбоко въздух и пълзящата омраза се върна назад със съскане, скри се под черното наметало, приюти се в сърцето му и задряма в очакване на нейния час.
      – Часът на омразата наближава – изсъска Залзиус.
      Той се изправи, вдигна ръце нагоре и се понесе около трона. Краката му сякаш не докосваха земята. По пода песъчинките дори не се разместиха. Залзиус седна отново на трона и спусна качулката пред очите си.
      Настъпи покой. Поне така изглеждаше. В покоя юмрукът на жълтоокия се стовари върху каменния подлакътник на трона. Не се чу звук. Скалата се пропука. Съвсем тихо.
      Селището на Черния Конник беше озарено от огньове. Горяха седем клади, запалени в кръг. Някакво тромаво съоръжение заемаше средата на кръга. Беше нещо като бесилка, приличаше на скеле, а може просто да беше ствол, обгорял и изоставен в средата на селището. Каквото и да беше, никой не му обръщаше внимание. Всички клечаха около огньовете и гледаха като омагьосани огромните късове месо, набучени на шишове. По въглените капеше мазнина, ухаеше апетитно и цвърченето беше единственият шум, който се носеше между колибите. Не. Не беше единственият шум. Глухо тътнеха барабани и от време на време сумракът се стряскаше от пронизително провикване. Тези звуци идваха отдалеч, но не носеха заплаха.
      Олаф тичаше с всички сили точно в посока на барабанния звук. Премина през укреплението на селището и се запрепъва из храстите. Пое въздух и се закова на мястото си.
      На малка поляна, скрита между нискорасли дървета и преплетени папрати, също гореше огън. Само един. Суетяха се странни хора. Мъжете бяха с черни, къдрави коси, а жените изглеждаха като котки с човешки тела – грациозни и гъвкави. Кожата на тези хора също беше странна – тъмна и мека, нямаха косми по телата си. Дрехите им бяха пъстри. Не бяха тъкани от груба вълна. Движенията им бяха забавени като танц. Бяха окичени целите в гривни, гердани, пера, животински опашки и какво ли още не. Дори в мрака изглеждаха цветни, пробляскващи и при всяка крачка дрънкулките звънтяха веселяшки.
      До огъня седяха трима възрастни мъже и удряха с длани по опънати върху глинени гърнета кожи. От там идваше приглушения ритъм – като удари на сърце. Останалите от скитниците, защото това бяха скитници, опъваха палатки от кожи. Жените мъкнеха вода в глинени съдове, а една старица седеше в плетен кош и пронизително изпищяваше през равни промеждутъци.
      Олаф бързо обходи с поглед скитниците и се вторачи в едно момиче. То беше различно. Кожата му беше бяла, косите – гарваново черни, очите – зелени, а устните – червени като разкървавена рана. По ръцете на момичето трептяха десетки разноцветни гривни, около глезените му се виеха тънки змии от жълт метал. Нещо стегна гърлото на Олаф. Той преглътна шумно и носът му се раздвижи във въздуха като на душещо животно. Момичето жонглираше с четири топки от кожа. Премяташе ги с невероятна бързина, ловеше ги във въздуха, скриваше ги зад гърба си и ги изваждаше от дрехите си. Това си беше магическо умение. Дори Залзиус не можеше да прави такива неща. Носът на Олаф полудя от вълнение, така се бърчеше във всички посоки, сякаш щеше да се отдели от лицето всеки миг. И наистина би могъл, ако тежки стъпки не накараха момчето да се хвърли по очи на земята. Земята вибрираше.
      Към поляната приближаваше Гробаря. Олаф се надигна безшумно между папратите и раздвижи разузнавателно нос. Да, нямаше съмнение. Вонята беше нетърпима.
      Гробаря изглеждаше като дялана скала. Никога не можеше да намери място на ръцете си. Не говореше, а ръмжеше. Ходеше тромаво и ядеше месото сурово, нямаше търпение да изчака да се опече добре. По тази причина около него винаги смърдеше на хищно животно. Всички от рода на Черния Конник го отбягваха. Появата му на това място, не можеше да означава нищо добро. Щом Залзиус беше изпратил най-верния си човек тук, значи щеше да дойде и смъртта. Смъртта и Гробаря бяха неразделни. Момчето си спомни как с един удар на юмрука си огромният мъж уби див бик.
      Беше преди пет години. Племето на Черния Конник ловуваше в непознати места, защото по познатите нямаше дивеч от доста време. Залзиус вървеше напред и оставяше знакът по дърветата. Никой след това не би посмял да убие животно на тази територия. Тя вече принадлежеше на рода на Черния Конник. Изведнъж от купчина миналогодишни листа се изправи бик. Беше огромно животно с кръвясали очи и лошо настроение. Бикът наведе глава и тръгна, а след миг направо полетя към Залзиус. Преди той да помръдне, пред него застана Гробаря. Всички видяха сблъсъка между главата на животното и гърдите на воина. Чу се удар и огромното туловище се отпусна в краката на мъжа. Ръката на Гробаря също се отпусна до тялото му. Стана толкова бързо, че никой от ловците нямаше време нито да извика, нито да метне копието си. Този лов завърши бързо и успешно.
      Сега Гробаря идваше към лагера на скитниците. Това означаваше, че Залзиус е променил решението си. Олаф знаеше, че някой ще умре тази нощ. Прикри се сред папратовите листа и притаи дъх. Гробаря тромаво тъпчеше храстите. Беше се насочил по някаква негова си права линия и не се отклоняваше от нея, каквото и да застанеше на пътя му. Просто го стъпкваше. Стигна до старата жена, която седеше в плетения си кош и надвисна над нея.
      – Ти ли водиш тези хора? – гласът на Гробаря заглуши глинените барабани.
      – Аз ги водя – отговори старицата, без да повдигне глава.
      – Тогава ги отведи оттук – изръмжа спокойно огромният мъж.
      – Само ще преспим и утре си тръгваме. Хората са изморени. Трябва им почивка. – Водачката чоплеше с пръчка в земята. Дълбаеше дупчица.
      – Отведи ги – повтори Гробаря и сви дланите си. Ръцете му се раздвижиха около тялото.
      – Разрешиха ни да останем – спокойно каза старицата.
      – Вече не ви разрешават – бавно произнесе думите мъжът.
      Водачката не помръдна. Ръцете на Гробаря се свиха и отпуснаха няколко пъти. Не издържаха. Той посегна и сграбчи Водачката. Извади я от коша и я вдигна във въздуха. Краката на старата скитница бяха сгърчени, изсъхнали и изкривени, а ходилата й бяха премазани и осакатени. Тя не изглеждаше изплашена, нито се съпротивляваше. Скитниците се събраха около двамата, но не показваха с нищо, че ще се намесят. Гледаха. Някои скръстиха ръце на гърдите си и спокойно стояха. Тримата с барабаните продължаваха да удрят ритмично, само момичето спря да жонглира и се затича към Гробаря. Мургавите мъже го сграбчиха и задържаха. Беше ясно, че никой не трябва да се бърка в спора.
      – Тръгни си с добро, защото никога не знам какво мога да направя, когато се ядосам – прогърмя настойчиво гласът на Гробаря.
      – Това е много лошо за теб. Аз винаги знам какво мога да направя, когато съм ядосана – не му остана длъжна старицата.
      Думите й звучаха заплашително, въпреки смешното положение, в което се намираше, но воинът не обърна внимание. Издигна я още по-високо. Лицето й достигна неговото. Двамата се гледаха очи в очи. Очите на Водачката угаснаха и започнаха да всмукват светлината. Гробаря започна да премигва. Някак неохотно започна да отпуска ръце надолу. Още по-неохотно започна да прикляка, сякаш краката му отказваха да стоят прави. Преди тежкото тяло да се сгромоляса на земята, скитниците поеха Водачката от ръцете му. Гробаря се свлече. Той беше заспал... или беше умрял, или няма значение какво му се беше случило. Просто не помръдваше. Докато старата жена се наместваше спокойно в коша си и покриваше осакатените си крака с шарен шал, Олаф изскочи измежду листата на папратите и се развика в лицето на старицата.
      – Бързайте! Отивайте си! Вие убихте Пазителя на Залзиус. Чака ви мъчителна смърт! Бягайте! Преди да са дошли да го търсят...
      – Успокой се, момче. Малък си още за толкова страхове. Страховете погубват хората – гласът на Водачката звучеше по съвсем друг начин. Беше мек и нежен, сякаш майка говореше на детето си. – Не е убит този голям мъж. Само спи. Ще се събуди след няколко часа. А ти иди да доведеш повече хора. Ще видите магии и чудеса. Ние искаме само храна и една спокойна нощ. Утре си тръгваме.
      Олаф се обърка. Стоеше нерешително и се двоумеше какво да прави. Момичето с трепкащите гривни го гледаше присмехулно. Без да отмества очи от трептящия му нос, то завъртя топките във въздуха, улови ги, дъхна върху една от тях и тя пламна. Момичето изправи пръст и огнената топка бясно се завъртя на върха му.
      – Как се казваш? – попита момичето и дъхна върху друга топка. Лумна син пламък.
      – Олаф. Олаф от рода на Черния Конник.
      – Аз съм Ванда. Ванда от племето на свободните скитници. Искаш ли да ти кажа съдбата?
      – Не!
      Олаф хукна обратно към селището, но чу ясно как зад гърба му пламна още една топка и го настигна едно безразлично:
      – Страхливец.
      “Не съм страхливец, но не мога да седя и да обяснявам на всяка скитница кой съм и какъв съм!” – помисли си обиден Олаф и мина през укрепленията обратно в селището.
      Там вече мъжете – войни ревяха бойни песни и тъпчеха в устите си печено месо, а жените седяха настрана и плетяха някакъв странен кош от метални обръчи, кожени ивици и ракитови клони.
      – На поляната има скитници! Залзиус разреши! Дишат огън, гълтат ножове и могат още много странни неща! Има и магьосници! Можем да ги гледаме! Искат само храна и вино! – Олаф викаше с всичка сила, за да заглуши прегракналите гласове на мъжете.
      Новината доста бавно стигна до пируващите. Повечето от тях нямаха желание да станат от местата си, но жените зарязаха сложното си занимание и се затичаха към поляната. Магьосниците бяха нещо, което всеки искаше да види. Те можеха да лекуват, да разхубавяват, те знаеха всички тайни между хората и охотно ги споделяха. Магьосниците не бяха за изтърване!
      След време празникът се премести в лагера на скитниците и наистина заприлича на празник. Огънят гореше и осветяваше равната поляна. Хората на Черния Конник носеха месо и вино. Оставяха храната на определено място и се нареждаха да гледат. Зеленооките мъже танцуваха с ножове и факли. На един пън се беше изправил един от скитниците. Поемаше въздух и издишаше срещу горяща главня. Блъвваше огън. Ако мъжът не беше дребен, щеше да прилича на разгневен дракон. Около друг се бяха събрали почти всички мъже от рода на Черния Конник. Гледаха с увиснали усти. Мъжът беше развил от кръста си дълга ивица плат и я удряше в земята. След три удара тя оживя и се изплъзна между пръстите му. Изшумоля в тревата и изчезна. Зяпачите се разпръснаха, а жените се разпищяха. Лентата се беше превърнала в дълга, пъстра змия, която със съскане пропълзя между храстите. Скитникът се смееше. Извади от косата си малка дървена свирка, изсвири, и всички видяха лентата спокойно да си виси на един клон. След това мъжът се преметна във въздуха и, когато стъпи на краката си, вече имаше вълча глава. Преметна се още веднъж и пред зяпачите се изправи кон с човешка глава. Насъбралите се отдръпнаха. Някой ахна. Ритъмът от глинените барабани ставаше все по-бърз и по-бърз.
      Олаф стоеше пред дървеното скеле, на което Ванда показваше уменията си с огнените топки. Тя жонглираше и не изпускаше от поглед публиката си. Щом усети, че на насъбралите се започна да им омръзва, прибра три, а четвъртата целуна шумно. Топката изчезна. Ванда слезе от скелето и бръкна в дрехата на един мъж. Извади топката и я показа на останалите. Вече не беше топка. Беше малък колкото ябълка човешки череп, озъбен в ужасяваща гримаса. Косите бяха оредели, някои от зъбите липсваха. Очите бяха отворени широко и който ги погледнеше веднъж, не можеше да откъсне поглед от тях. Те светеха студено. Този, от чиято риза беше измъкнат черепа, избяга.
      Носът на Олаф отново се беше развълнувал. Той шаваше в посока на момичето и попиваше всяка миризма, която се излъчваше от него.
      Единствено Водачката не се виждаше на поляната. На нейното място се бяха скупчили жените от селището на Черния Конник. От тълпата се измъкна една. Плачеше и бършеше носа си с ръка. Другите я огледаха със съжаление, но то трая миг. После всички прилепиха съзаклятнически глави и притаиха дъх. Слушаха. На земята, в плетения си кош седеше старата скитница и говореше. Пред нея се виеше тънка струйка дим и плетеше сложни фигури. Димът извираше направо от издълбаната дупчица в земята. Нямаше съчки, нямаше въглени. Само пръст. Пръстта димеше. Водачката шепнеше. Жените не смееха да дишат, за да не изтърват някоя дума.
      – Сред вас има много кръв. Много сенки викат. Мъртвите вървят по петите ви. Децата ви мрат...
      Водачката прекъсна думите си точно в средата. Вдигна очи от дима и се загледа в мрака. Останалите поеха дъх.
      – Има ли спасение? – чу се шепот от тълпата.
      – Спасение?! – старицата се наведе към дима – Спасение има само за будните.
      – Какво говориш!? Ние не спим, а децата ни умират непрекъснато. Родът ни е прокълнат – чу се друг глас.
      – Не пийте от зелената отвара... – жените се разпищяха и разпръснаха преди Водачката да завърши думите си.
      Димът от земята се източи право нагоре и дори полъхващият вятър не го разколеба. Старицата седеше сама в плетения си кош. Празникът помрачня и угасна. Угасна огънят в средата на поляната, секна туптенето на глинените барабани, нещо мрачно се спусна между палатките на скитниците и сякаш ги погълна. Мургавите хора се стопиха из папратите.
      Олаф се отърси от омаята си и се огледа. Скитниците сякаш се бяха разтворили във въздуха.
      Момчето раздвижи нос. Търсеше мириса на Ванда, но от всички посоки срещу него настъпваха изпарения на топли конски тела. Олаф си тръгна последен от поляната.
      Празникът в селището на Черния Конник също беше към края си. Мъжете допиваха виното до огньовете, а жените се бяха прибрали в колибите. Беше ред на кучетата да пируват. Те ръфаха кости и вътрешности и ръмжаха едно на друго.
      Тежките стъпки на Гробаря неуверено прокънтяха. Той беше изтървал всички празници за този ден.
      Стана студено. От мрака изплува сянката на Залзиус. Увит в черната си мантия жълтоокия приличаше на спящ прилеп. Той така безшумно се движеше между телата на войните, че дори кучетата не го усетиха. В едната си ръка Залзиус държеше чаша от зеленикав метал. Той разбуждаше някой от пияните мъже, поглеждаше го в очите и воинът сякаш се вкаменяваше на мига. Отпиваше от чашата, изправяше се на крака и тръгваше към пещерата на Дракона.
      На поляната, където се бяха разположили скитниците, безшумно кипеше работа. Мъжете събираха нещата си в пълна тъмнина. Товареха конете.
      След няколко вдишвания, в гората не се чуваше нищо. Не се чуваше нито пръхтенето на животните, нито конски тропот. Ванда и нейните магически топки бяха изчезнали. Керванът със скитниците се сля с мрака и се изгуби между дърветата по някакъв невидим за обикновените хората път.
      Олаф се вмъкна в глинената си колиба. Това беше неговото скривалище. Това беше неговия дом. Беше я направил сам и много се гордееше, защото тя не падна нито от силните ветрове, нито от поройните дъждове. Приличаше на кошер на диви пчели. Беше настлал мъх по целия под и можеше да легне където реши.
      Заспа натъжен и обиден. Можеше да му каже нещо за сбогом. Така я харесваше. Тя беше съвсем различна. Ванда... какво име само!
      Свит сред топлите треви, Олаф се опитваше сънува, но някакво лошо усещане го държеше за гърлото и не му даваше възможност да преглъща. След като се въртя достатъчно дълго и омачка пода на колибата си, момчето реши да не се мъчи повече и излезе навън. Беше започнало да се разсъмва. Воините от рода на Черния Конник тъпчеха телата на пленниците в странния кош, изплетен от жените. Кошът се препълни. Воините го затегнаха с още метални обръчи и го издигнаха на странното приспособление, което наистина беше нещо като бесилка с огромна кука вместо въжена примка. Всичко се вършеше мълчешком и с много точни движения. Сякаш беше репетирано десетки пъти. Сякаш беше извършвано стотици пъти. И мъжете и жените от рода на Черния Конник изглеждаха странно. Очите им не мигаха. Сякаш не бяха на този свят.
      Олаф се повъртя около войните и си тръгна. Беше му доскучало. Знаеше ритуала. Не го харесваше, но той беше толкова древен колкото и самият Черен Конник. Беше неизбежен.
      След всяка битка се повтаряше едно и също. Всички пленени пиеха от отварата на Залзиус и се вцепеняваха. Телата им се натъпкваха в плетен кош и се предаваха на огъня. Трябваше да изгорят живи, за да се пречисти рода на Конника от кръвта на победените. Момчето мислеше, че това е напълно излишно, но никой не би го изслушал.
      В селището на Черния Конник нямаше други момчета, освен Олаф. Не, че не се раждаха. Раждаха се, но измираха още преди да навършат година. Имаше нещо прокълнато в този род и в това селище. Сегашните воини – мъже бяха пленени като деца и отгледани от жените на рода. Воините на Черния Конник запазваха само бебетата – момчета. Всички останали предаваха на огъня. Децата не се отглеждаха в селището. Живееха високо в планината и пътят до там знаеше единствено Залзиус. Олаф не можеше да си обясни защо живее сред възрастните, но не се и опитваше. Бяха му казали, че е избран и това беше достатъчно. Той знаеше и още нещо: Щеше да заеме мястото на Залзиус тогава, когато спреше да оставя следи след себе си по белия пясък в пещерата на Дракона. Тези неща вълнуваха повече воините, отколкото дългоносото момче. Самият той се интересуваше само от следите, които оставят дивите животни. Искаше да стане велик ловец. Искаше да стане велик воин.
      Олаф излезе от селището и, унесен в мечтите си, навлезе в ловната територия, за да провери капаните. Изведнъж се закова на мястото си. Имаше нещо, което го накара да се затича обратно до коша с пленниците. Имаше спомен за нещо видяно и усещане за позната миризма. Запъхтян, той клекна до провесения кош с телата и започна мъчително да се взира. Нещо се беше мярнало за миг и беше избягало от очите му. Нещо много важно.
      Воините и жените от рода на Черния Конник вече носеха дърва и ги струпваха на клада под приспособлението. Вършеха работата си механично. Това им беше задължението за този ден.
      Олаф искаше да види нещото. То го мъчеше като спомен от сън, нещо, на което изобщо не му беше тук мястото. И го видя. Сред лица, ръце и тела, сбутани, сякаш забравени, стърчаха осакатените стъпала на Водачката на скитниците. Те бяха! Не можеше да ги сбърка! Не можеше да си ги измисли! Изпотрошените и премазани кости се бяха сгърчили като юмручета. Белезите по краката й стояха избелели на местата си, но тялото беше някъде между другите отпуснати тела.
      Олаф пое шумно въздух. Изправи се, пак клекна. Не му се беше сторило. Наистина беше видял Водачката, натъпкана между пленниците в коша! Това изплува пред очите му в ловната зона! Това го принуди да се върне обратно! Подгони го още една паническа мисъл: щом старицата е сред обречените, значи и останалите скитници са вътре, което значи, че Ванда... Ванда!
      Носът на Олаф полудя. Ноздрите се разширяваха и се мъчеха да доловят и най-слаб мирис от зеленоокото момиче. Миришеше на дим, на страх, на сурови дърва, на примирение, на отварата, причиняваща вцепенение, на смърт... Олаф беше напрегнал обонянието си до краен предел, беше се превърнал в душещо животно, но колкото и да беше съсредоточен в търсенето на познат мирис, не пропусна да долови тихо подрънкване на гривни. Нейните гривни! Знаеше. Ванда беше там. Сред телата на пленниците. Щеше да поеме по пътя на огъня още щом последният слънчев лъч попиеше в земята! Край! Край! Край!
      Олаф се изкатери по коша и промъкна ръце между металните обръчи. Трябваше да я намери! Веднага!
      Всичко, до което се докоснеше, беше студено. Като мъртво.
      – Търсиш ли нещо, Олаф?
      Беше съскащият глас на Залзиус, който прозвуча точно зад гърба на момчето като острие на стрела, изстреляна от засада.
      – Не. Залзиус. Струва ми се, че кошът се е разплел на няколко места...
      – Лошо е да се лъже, момче – продължи да съска Залзиус и изведнъж застана на височината на момчето. Той можеше такива неща. Можеше да се издигне във въздуха, можеше да излекува рана само с едно докосване...
      – Струва ми се, че има не само пленници, а и свободни хора. – Олаф каза думите си много бързо, за да не се откаже и отново да излъже нещо.
      – Всички са пленници. Преди да станат пленници са били свободни хора. Малката скитница сигурно ще е щастлива, ако знае каква голяма чест й оказваме.
      – Не вярвам някой да се чувства щастлив малко преди да умре – опита се да каже Олаф.
      – Нямаш работа тук, момче! Отивай да си изпълняваш задълженията! – Залзиус сякаш не го чу.
      – Пусни ги, Залзиус. Те не са врагове.
      Момчето сплете пръсти и погледна мъжа с черното наметало право там, където би трябвало да бъдат очите му. Качулката беше спусната ниско над лицето на Залзиус, но той я отметна и се загледа към хълма, на който беше пещерата с форма на драконова глава. Направи го много бързо, преди Олаф да се тръшне на колене върху дървата на кладата.
      Горе всичко беше спокойно. Каменния дракон спеше дълбоко. Залзиус се отпусна. Той имаше само един страх. Момчето и плочата бяха свързани по някакъв начин и всеки път, когато то се чувстваше нещастно, тя даваше явни признаци, че ще се разбие. А това не трябваше да става! Никога! Или поне докато не намерят пътя за връщане обратно... Кога щяха да се приберат у дома? Това отвратително човешко дете така дразнеше Залзиус, че би го удушил на секундата. Би му прегризал гърлото. Би...
      – Махай се, Олаф! Капризите не са равни на справедливи желания. Черния Конник иска тези жертви! Разговорът свърши!
      Разговорът наистина свърши и Олаф слезе бавно от коша. Шмугна се в колибата си и се зарови в мъха. Тази вечер щеше да умре единственото същество, което по неизвестни причини му беше много близко. И никой нямаше да направи нищо!
      „Трябва да има изход! Винаги има изход!” – повтаряше си момчето и ровеше с пръсти в глината. “Ако поискам много силно нещо, то ще се случи.” – това му беше повтаряно толкова пъти от Залзиус, че му беше омръзнало.
      Колкото и да се опитваше да поиска нещо, никога нищо не се случваше. Този път обаче думите дойдоха сами в главата му, сами се подредиха и настояваха да им обърне внимание. Той ги остави свободни, не ги прогони, дори се заслуша в тях. Какво можеше да поиска? Всички да изгорят, а Ванда да остане недокосната от огъня? Това беше смешно. Нямаше да се случи. Да стане чудо и Залзиус да се съгласи, да я извадят от коша? И това нямаше да стане. Да завали пороен дъжд точно когато палят кладата и... Да! Това можеше да стане! Можеше! Ако много силно поиска да завали дъжд, Ванда нямаше да изгори. И другите нямаше да изгорят. Трябваше да опита!
      На Олаф му стана някак нервно и напрегнато. Не го свърташе в колибата, тя го задушаваше и притискаше. Имаше чувство, че стените се свиват и свиват... Трябваше да излезе на чист въздух. Трябваше да отиде на хълма. Трябваше да влезе в пещерата. Трябваше да погледне каменната плоча със знаците.
      Защо трябваше да направи точно това момчето нямаше представа, но се подчини на усещането си и се затича към хълма.
      Пещерата беше празна. Само капките отмерваха времето по неизменния си начин – с капане. По навик Олаф се обърна и погледна след себе си. Следите му лежаха тихо на светлия пясък като печати по бял лист.
      „Няма да стана скоро Водач.” – каза си момчето разочаровано и застана пред плочата. Тя си висеше все така във нищото и леко се полюляваше от течението.
      Дългоносия се вторачи в знаците. Знаците се вторачиха в него и... нищо.
      „И този път не стана нищо. Просто не мога да разбера защо Залзиус не ме е убил още. Така ме мрази и така иска да ме няма... Какво очаква от мен? Аз нищо не мога. Не мога едни знаци да разчета!” – тъкмо си го помисли и му се стори, че вода се стече по каменната плоча и разми някои от рисунките.
      Олаф отвори широко очи и се взря в камъка. От усилие му потекоха сълзи. Очите му се напълниха с вода. Знаците сякаш се разкривиха и потекоха надолу. Не всички. Само някои. Като вадичка криволичеха между останалите и капеха по пясъка. Не попиваха в него! Оставаха и се подреждаха в нещо познато! Нещо, което Хорк разбираше – черти, точки, образи...
      КОГАТО ИСКАШ НЕЩО МНОГО СИЛНО, ПЪРВО БЪДИ ЧЕСТЕН. КОГАТО ИСКАШ НЕЩО МНОГО СИЛНО – ВИЖ КАК ИЗГЛЕЖДА!
      После всичко се върна на мястото си и дори подухна студено от входа на пещерата. Момчето побърза да излезе, защото продължаваше да се подчинява на усещанията си, а те му казваха да бяга. Да бяга! Да бяга!
      И той побягна. Без да се огледа след себе си. Това беше грешка. На излизане следа оставяше само десния му крак!
      Момчето нямаше време да стигне далеч. Усети мириса на Залзиус и се скри между каменните „люспи” на дракона. След миризмата на зло, се появи и самото то. Пелерината на Залзиус беше разперена като крила на прилеп и той сякаш влетя в пещерата. Сърцето на Олаф замря. Миг след това се чу отвратителен кикот от залата с каменната плоча. По някакъв начин страшното, което можеше да му се случи, се размина.
      – Малък лъжец! Искал е да ме заблуди! Искал е да ми покаже, че не оставя следи след себе си! – Залзиус гръмогласно се смееше и говореше на тишината в пещерата, а това беше сигурен признак, че нещо много го е притеснило.
      Слънцето си грееше, без да обръща внимание на човешките грижи. Денят беше изпълнен до краен предел и идваше време да се намеси нощта. Хората на Черния Конник се бяха събрали пред кладата, бяха застанали в кръг около нея и тъпчеха ритмично земята като припяваха някаква особена, монотонна мелодия.
      Олаф седеше свит в колибата си, затворил очи и с всички сили се опитваше да разбере какво му беше казал камъка. Помнеше, че трябва да бъде честен. Това беше първото и може би най-важното условие, за да се изпълни желанието му. Искаше да завали дъжд. Толкова просто нещо. Нямаше нищо нечестно в желанието. Само беше невъзможно, защото по това време на годината дъждове не валяха по тези земи. Искаше да стане чудо, за да не умре Ванда. Искаше да не умре Ванда, защото... Олаф се замисли. Защо всъщност искаше Ванда да оцелее от огъня? Беше му мъчно за нея? Не. Искаше да й покаже кой е той? Не. Искаше да научи как горят кожените топки?... И изведнъж разбра. Ако Ванда умреше, щеше да умре и той. Това беше истината. Олаф се страхуваше.
      Откъм хълма на дракона отекна гръмотевица. Светкавица насече небето над селището на Черния Конник.
      Залзиус стоеше на върха на кладата. Ръцете му, издигнати право нагоре, приличаха на грабливи птичи пръсти, които сякаш искаха да откъснат парчета от въздуха. Гласът му звучеше като грак на ято гарвани, видяли плячка.
      – Когато Черния Конник убие лъва, когато Дракона изплува от извора, когато тънък лед покрие земята, тогава ще се покаже пътят. Ще се отворят Небесните Врати и глинените войни ще яхнат конете си. Родът на Черния Конник ще тръгне по пътя и ще се върне обратно в своя дом сред звездите! Тогава...
      През небето премина огнена змия. Страховит гръм заглуши думите на Залзиус. Капна капка. Нова светкавица премина през въжето, на което висеше клетката с пленниците, и се скри сред дървата на кладата. Тя припламна, разсипа се и угасна. Заваля. Клетката се стовари на земята и се разби. Изтъркаляха се освободени човешки тела. Някой въздъхна. Залзиус успя да прибере вдигнатите си ръце, прибра и наметалото си, и рязко се обърна към хълма. От устата на дремещия каменен дракон излизаше тънка струйка дим.
      Олаф не беше мръднал от мястото си в колибата. Беше стиснал очи и с цялото си същество се опитваше да си представи пороен дъжд. Беше изпаднал в някакво особено състояние, дори виждаше как водата навлиза в колибата и залива краката му. Погледна, защото наистина нещо му мокрееше. Седеше сред подгизнали мъхове, а водата преливаше през тесния отвор. Навън се чуваха гневни гласове и някой издаваше заповеди. Тичаха хора, а стъпките им шляпаха и някакъв дъжд плющеше поройно.
      Селището на Черния Конник изглеждаше пусто и изоставено. Всички бяха изчезнали в планината. Дъждът заливаше колибите. Водата настъпваше с бедствена скорост. Мястото заприличваше на езеро. Нямаше изгледи небето да спре да се излива.
      Олаф обръщаше телата разсипани върху изгасналата клада, издърпваше ръка, глава или клон. Спъна се в нещо, падна, водата го повлече надолу и той се вкопчи в някаква ръка с много тънки шарени гривни на нея.
      Намери Ванда съвсем не случайно. Намери я, защото само това искаше. Опита се да я извлече от купчината тела, но тя тежеше ужасно и сякаш не помръдваше. Водата заливаше и телата на пленниците. Скоро те щяха да бъдат потопени.
      Олаф изсвири с пръсти. В отговор изцвили кон.
      Три подгизнали и премръзнали фигури напускаха селището на Черния Конник. Земята след ловната зона на рода беше суха и напукана. По нея не беше капвала капка дъжд от седмици. Нощта се беше настанила от двете страни на пътеката и с любопитство наблюдаваше момчето, коня и провесеното върху него тяло с подрънкващи гривни по ръцете и краката.

предишна глава | следваща глава