Беше валяло. От топлата земя се вдигаше пара и миришеше хубаво. Планината беше полудяла от зелено. Някъде, в далечината, пролайваше куче и после ставаше тихо.
      Хорк обичаше тази тишина. Можеше да различи едва доловимите признаци на живот. Той пришпори коня си и подвикна окуражително. Животното дръпна уши назад и препусна. Те двамата се разбираха чудесно. Човекът и конят сякаш се бяха слели. Оставаше им само един ден път и щяха да се приберат.
      Ездата успокояваше Хорк. Това беше единственото време, в което можеше да остава сам с мислите си. Мъжът потъна в тях и притвори очи. Потръпна. Странни неща ставаха по земите на траките. Сякаш духовете бяха разгневени. Сякаш някаква зла сила се беше отприщила и... вселяваше... това беше думата, която търсеше. Нещо зло се вселяваше наоколо и обсебваше тракийските племена. Започнаха чести набези. Родовете се нападаха едни други. А одрисите увеличаваха земите си за сметка на останалите...
      Хорк отново пришпори коня. Слънцето залязваше и скоро щеше да притъмнее. Демоните напускаха потайни места и плъзваха сред хора и добитък. А Велма беше сама... Трябваше да бърза! Животното сякаш долавяше страховете на ездача и се понесе в галоп.

      Поселищата на траките бяха малки и пръснати по хълмовете. Всеки род строеше домовете си отделно от другите. Къщите се подреждаха близо една до друга и между тях се оформяха тесни лабиринти, по които придвижването ставаше много трудно.
      Когато Хорк трябваше да строи своя дом, десет дни майстори изчисляваха мястото, определяха ветровете и проучваха водите. Под дома не трябваше да има струпване на зли сили, вратата трябваше да гледа на изток, а северът и западът трябваше да са затворени, за да не влизат врагове и лоши помисли. Над огнището се оставяше отвор за духовете на предците.
      Стените се измазваха с бяла глина, светлината ставаше повече в белите стаи... Домът му липсваше. Не беше се прибирал цяла година... Детето му трябваше вече да е проходило...
      Хорк беше келт, но родът му живееше с гетите от много време. Баща му беше пазител на Картата. Намериха го мъртъв до светилището. Смъртта сама по себе си не впечатляваше, но тази беше друга. Зловеща и необяснима... Не искаше да си спомня. Сега той беше Пазител на тайната и това значеше много.

      Свечеряваше се и Хорк отпусна юздите. Огледа се за подходящо място. Трябваше да пренощува, а и конят да отпочине. Не се пътуваше нощем и това беше закон.
      Странни същества обитават земите на траките. Изпълзяват в тъмното, обсебват душите на пътниците. Хорк потръпна. Беше виждал обладани от горските духове. Телата им се гърчеха в странни движения, главите се мятаха безпомощно, а ръцете и краката им трепереха.
      Оставаха така до края на дните си. Единственият начин да не бъде стигнат от такова нещастие човек беше да не пътува нощем. Да спре някъде, на завет, да запали огън, защото горските същества се страхуват от огъня, и да не се движи.
      Местността вече беше позната на конника и той яздеше уверено към мястото, където щеше да нощува. Ставаше сумрачно. Нямаше много време. Някъде, напред по пътя, му се стори, че нещо се движи, но не обърна внимание. Помисли, че е сянка от летяща птица.
      Хорк сви от пътя и насочи коня към група вековни дъбове. Беше оброчище. Дори старите мъже не знаеха кой го е правил. Говореше се, че е построено от Каменния конник, но това бяха само приказки.
      Колкото повече приближаваше към дъбовете, толкова по-ясно усещаше студ. По гърба на мъжа минаха тръпки, сякаш стотици мравки бяха тръгнали на поход. Макар и оброчище, мястото беше зловещо.
      Дъбовете бяха израснали около напукана канара, а човешка ръка беше построила свод от обли, речни камъни. В свода се виждаше грубо издялана женска фигура с глава на лисица. Коя беше тя? Защо стоеше като зазидана в канарата? Какво пазеше? Никой не знаеше. Нямаше знаци. Всичко беше покрито с мъх и трева.
      Да. Мястото не беше приятно, но беше съвсем сигурно. Тук можеше да се нощува спокойно. Хорк скочи от коня и завърза животното. Свали наметката си и я просна на земята. Събра съчки и суха трева и запали огън. Гетите палеха огъня по друг начин. Сушаха вид дървесна гъба, стриваха я на прах и с тази прах посипваха сухи треви. После удряха два камъка близо до тревите и щом искра попаднеше върху прахта, пламваше огън. Начинът беше лесен и бърз, но имаше едно неудобство. Когато валеше не се получаваше. Влагата правеше дървесната прах на бучки. Замирисваше лошо и трябваше да се изхвърли.
      Хорк седна на наметката си. Беше от вълна и кози косми. Велма я беше изтъкала за него. Беше боядисала част от вълната с орехова шума. Наметката беше черна с кафяви орнаменти. Хорк винаги я носеше, за да му напомня за дома.
      Спомените отново го превзеха и той затвори очи. Искаше да види лицето на жена си и на малкия си син. Искаше да види стените на дома си. Искаше да се прибере...
      Беше се унесъл, когато го стресна вой на вълк. Не беше обичайно. През лятото вълците имаха достатъчно храна, не се събираха на глутници и не виеха. Това не беше любовен зов. Хорк протегна ръка и напипа лъка и стрелите си. Не вярваше, че животното ще го нападне, но трябваше да бъде готов.
      Нещо изпука зад гърба му. Хорк се обърна рязко. Това, което видя, така го ужаси, че един кичур от косата му побеля.
      Каменната жена, с глава на лисица го гледаше. Стоеше в нишата си и го гледаше. Очите й светеха с жълта светлина и Хорк ясно видя вертикалната зеница.
      Мъжът се вкамени от ужас. Не можеше да помръдне нито ръка, нито краката си, а искаше да избяга. Хорк нямаше представа колко време е стоял така. Не можеше да откъсне очи от очите на жената – лисица. Огънят загасваше, а той не можеше да сложи нови дърва. Вълчият вой се чуваше все по-близо. Отново изпука съчка и всичко стана обичайно.
      Хорк се вгледа в каменната фигура. Тя беше доста очукана и повредена от времето. Ветровете бяха разронили камъка. Гънките на дрехите почти не си личаха, а очите бяха затворени. Този, който беше издялал тази фигура, не искаше тя да гледа.
      Хорк се раздвижи. Беше изтръпнал и схванат. Разсъмваше се. Беше сиво и като в мъгла. Не можеше да чака повече! Мъжът скочи и се затича към коня си. Забрави да отъпче тлеещите въглени. Искаше да препусне към пътя. Да срещне човек...
      Тогава разбра, че нещо лошо ще се случи. Усети го, както животното усеща дебнещ враг.
      Конят лежеше на земята. Тялото му беше обезобразено точно така, както беше обезобразено тялото на бащата на Хорк. То беше ръфано и разкъсвано с нокти. Странното беше, че следите бяха от животно, което не съществуваше по тези земи... Всъщност Пазителя беше сигурен, че такова същество няма никъде. Никой не беше виждал белези от двупръст звяр. Ноктите на животното трябва да са били като ножове, защото не деряха кожата, а направо я режеха. Жертвите изглеждаха накълцани.
      Хорк нямаше време да огледа внимателно трупа на коня. Той хукна към пътя. Тичаше с всички сили. Беше смел мъж. Беше Пазител на звездната карта, но не можеше да излезе срещу невиждано чудовище. Просто трябваше да бяга. Наметката му остана да лежи в тревата пред каменната жена. Слънцето се показа над дърветата и освети земята. Всичко изглеждаше обичайно.

начало | следваща глава