В това последователно еднообразие е колосалният размах и несметното богатство на Съединените щати.
У американците няма разминаване между думи и дела.
Тази величествена еднотипност придава на фирмата „Атлантик и Пасифик“ дори известни черти на безсмъртие.
Ах, какъв страшен живот водят милиони американски хора в борба за своето крехко електрическо щастие!
Иля Илф, Евгений Петров, „Едноетажна Америка“²

         Когато подхваща американските си сюжети, Светослав Минков се опитва да уточни мястото: “[Това] се случи някъде в Съединените щати. Ако се не лъжа – в Милуоки. Или в Чикаго. Или във Вашингтон. Да, да: във Вашингтон.” Следва, разбира се, неслучилата се и едва ли някога предстояща да се случи история за водородния господин и кислородното момиче.
         Сюжетите на Алек Попов сноват в една много по-малка Америка – тази на метрополията³, развеждани около Резервоара в Сентръл Парк и до Рузвелт Айланд; с отскачане до кампус във Филаделфия и престой в бензиностанция, появила се след издаването на автомобилната карта (и сигурно преди българите, емигрирали там, да се сдобият и те с GPS Navy в колите си)⁴. Тази Америка е обезсилящо многолюдна, с градове джунгли⁵ - и пусти пътища. Нейната визитка според корицата на романа “Черната кутия” е непромененият план на Манхатън с Форд тъндърбърд, широката четвъртита кола от ерата на евтиния бензин, и марката за въздушна поща от ерата преди електронните съобщения.
         Ню Йорк е дестинация, в която Светослав-Минковите сюжети не попадат, нито пък той самият го навестява. Но пък днешната проза на Алек Попов показва организирания емигрантски десант и окопаването в офисите на Уол Стрийт, както на нашенци, дипломирани МВА, така и на румънци с малки имена на граф Дракула⁶. В сюжетите на Светослав Минков идват пратки от Америка: Алек Попов експортира нови заселници и стипендианти в земите на ирокезите; експортира ги впрочем с наивните им намерения за интересен и материално подсигурен живот, за успех и за любов, с все привързаността им към кюфтетата и чистосърдечието (стипендиантите стигат само до ядене на американски консерви от спагети). Посрещат ги пак българи, преселелили се в по-ранно и благодатно време. Въобще, попадаш там, а там вече е населено с нашенци и таксиджиите псуват съвсем разбираемо⁷. В Манхатън слушането на бг чалга и пиенето на “Загорка” е куул⁸.
         Същевременно в новите сюжети още по-упорито избират дестинация от Америка към България. В разказите на Светослав Минков от Америка пристигат: първо журналистически новини (за открития и витамини); един човек с червени копчета; рецептата (или технология) за благоденствие, пренесена с мичиганската дъвка на Хераклит Галилеев (“Лунатин!... Лунатин!... Лунатин!...”⁹), и накрая черната кутия с праха на чичото, леля в случая от Америка¹⁰. Според новите сюжети идва консултант на приватизационна сделка, който трайно засяда сред пернишкия пролетариат и консултира стачния му комитет с трансфер на опита от финансовия пазар с опции. Пернишкият пролетариат се оказва постмодерен – както гласи характеристиката на шопа: “Той е по своему постмодерен – не тачи авторитета, презира йерархията, гаври се с политическите идеали от всякаква боя. Живее в периферията на големия град и се храни от нуждите и излишъците му. Шопът пръв се е научил да слага киселото зеле в пластмасов бидон, присмивайки се на традицията, и по този начин, без да разбира, е създал първата инсталация в България. Така че може да му се вярва. Неговото непоклатимо убеждение е, че каквото и да прави, където и да се скита, човек рано или късно свършва под кривата круша. Дали пък това не е някаква метафора за дървото, на което се е обесил Юда?”¹¹. Консултантът се наслаждава на завръщане към прединдустриалното (с отстрелянете пернати от работниците, превърнали се в постиндустриални ловци), обаче намира смъртта си с едно доста банално натравяне с алкохол менте, домашно производство. Казват, че такъв алкохол докарвал главоболие, но сигурно на консултантите не им понася и ги проваля в диаболистични срещи със смъртта. За този пратеник на Уол стрийт, запознат с най-успешните финансови схеми, срещата с пернишкия пролетариат е катализатор за една нова политикономия на експлоатацията, в която продаваш за пари своето време. Но както издава името му, той е пратеник и на англоезичната литература: нарича се Леополд (като Блум) и Курц (като Джоузеф-Конрадовия търговски агент на слонова кост и полковника на Брандо). Местната екзотика е разиграна с поставянето му в електрокарче “в сърцето на” празно хале.
         Така ако съберем тези образи в единна схема на литературно-критическа интерпретация, то стават осезаеми “триковете” на Алек-Поповата проза да съчетава най-баналните скучновати гегове на всекидневието ни с постмодерните дилеми, завихрени около неразрешимите пропадания на финансовата логика на днешния свят¹². “Суфистикираното”¹³ постиндустриално и безпросветното безхаберие са се оплели като кучешки каишки. Колкото смях напушва, толкова по-кухо откънтява, след като констатираш, че единствено стабилни остават хонорарите за консултантите, които доникъде не са я докарали с консултацията, освен до поредния си добър пърформанс.
         Тъкмо от това удоволствие в съчетаването на двата полюса – на Манхатън и пернишката приватизация – прозата на Алек Попов изгражда образите на модерния свят, в който Америка не е полюс. “Тук” и “там” са съединени в утопията на една доста намирисваща фекално-просветна симбиоза (срв. «Метаболитните хора», в: Митология на прехода, 2006), а чичото преживява с рента от Америка (“Честните ръце на чичо”). Нашенецът усеща нещо deja vu в черната корпоративна хроника на Америка¹⁴. Както консулатантът Курц, така и Алвин Трут¹⁵ или мистър Самюел навестяват България: единият за да сключва рамкови споразумения и да попадне в бутафорен сюжет за изнудване (надлежно платено от финансовата му институция), другият – за да “разпуска”, убивайки младо момиче (“Ловен сезон”). Америка в образа на Бритни Спиърс навестява сънищата и води диалози с тук-съзнанието¹⁶. Прелетява и спира на път за Одеса. Говорят си на езика simi, който не разбираш, но е със същата дълбинна структура, каквато Чомски постулира според рационалистичния блян за единосъщието на всички езици. В това единно пространство на споделените дълбинни граматики на човешките езици Ню Йорк и Карелия са само точки, също както пернишкия завод, Будапещенските мостове или Тауър Бридж (и барът The Stunt)¹⁷. Бритни пък е посланицата на универсалния, всепонятен и достъпен език на масовата култура. Но пък на повърхността съвсем непонятни са структурите. Разбират се колкото Алековите пътешественици на път за Чикаго с местните американци или Гьончо-Белевите мисионери на конгреса на славянските комитети в Ню Йорк¹⁸. Ако можем да прескочим от генеративната граматика към прозата, сюжетите на Алек Попов показват света като едно цяло, оплетено от движението на хора, повтарящи се схеми на поведение и тези, които никой не взема насериозно. Или с други думи: “Изглежда универсалните кодове за комуникация още не са гаранция за смисъл”¹⁹. Предусетено от Светослав-Минковата проза медийно господство на едното е станало факт и ако прозата на Алек Попов все пак закарфичва някои точки от картата, то е само да гръмне по-оглушително балонът на безсмислието на особеното им предназначение. В Ню Йорк новата перспективна позиция е разводач на кучета²⁰, а пътят на кариерата води към шеметните висоти на градски омбудсман на животните. Името на длъжността не идва от говорения в Америка език, пардон – добрата стара Европа, от скандинавските й страни. Всъщност знаците на европейското като отправна точка на тази проза са много настойчиви, впрочем в Алековия пътепис «До Чикаго и назад» (1894) – също. Тъкмо в Тауър Бридж се съхранява отмерващият времето безстрастен часовник, безразличен към шумотевицата на случващото се векове наред.
         Пълните successful stories на постиндустриалните герои емигранти и пътници в прозата на Алек Попов наподобяват светославминковски гротески: единият брат, алиас издател на детски книжки, ще се грижи за домашни любимци и казанът за домашно приготвената им храна ще подгрява любовното му щастие с драматично намерената избраница на сърцето; другият ще зареже средния ешелон на юпитата и ще си намери своята избраница в джунглата на Амазония, като в някакво завръщане при диваците на Прекрасния нов свят. Но до тази гротеска на постмодерната успешност двамата братя стигат, след като се освободят от натрапливата мисъл за черната кутия с праха на своя баща и неговата смърт.
         Прозата на Алек Попов отделя много и на бащите: бащата, установил се в Америка, математик, станал легендарен с пиенето и с неразрешимото си уравнение; бащата, или вуйчото, на любимата Даян, литератор и плагиатор, провалил академичната си кариера и пренесъл “терора на теорията” във възпитанието на клетата Даян, която разчита на защита само в призоваването на името на Сосюр²¹. Както се полага, страданията на момичето са овъзмездени, злодеят е изгорен от светкавица като в някакво сбъдване на страха на американците до времето на изобретяването на гръмоотвода през 1749 от Бенджамен Франклин, един от бащите на американската нация. Или бащата Хохав с ритуала на киселото зеле – една от любимите Алек-Попови теми с произведените в национални емблеми кисело зеле, люта чушка, домати, ракията.
         Ако в един металитературен сюжет завършим с “бащите” на самата проза, то Светослав-Минковата причудлива диаболистичност надзърта изпод режисираните по модерния хорър сюжети в “Мръсни сънища” или от новите социални или космически антиутопии.
         Също в удоволствието от екзотичните имена като Джиджилейля, дома за културно самопревъзпитаване в утопията на едно отказало се да произвежда общество (“Влак на ролкови кънки”). Или името “Кварк”, уж вкарано за удобство на повествователя да не повтаря местоимения в диалога (“Възлизане на Тауър Бридж”). В “Коледна жертва” хорърът се разразява едновременно с покупките на госпожа Пиперкова. Прозата на Алек Попов се разпуква обаче от многобройните приведени литературни имена, от помощник бензинаджията Езра Паунд (“Черната кутия”) до Фьодор Михалич (“Ниневия”), всички те посягащи с бащинска загриженост към новите литературни сюжети, като едно постоянно напомняне за вече изиграните абсурди – и надлежно забравени (напразно ще цитира Кафка като едно към едно описание на ставащото днес²²). Вече от Америка не пристигат роботи – изпращат Linking Parts, от Германия, неизвестно кой. Вместо в черни кутии прахът на американците се носи в Космоса²³. Пък и вече се изказват доста неуважително: субектът обикновено е “пич”, самата Америка е “на п... си лелина” (срв. въвеждащата реплика в “Черната кутия, с. 8, за да се опише колко далеч е Америка, откъдето е дошла вестта за смъртта на бащата математик). Тъкмо това прицелване в живите динамични цинизми и вулгаризми, така богати на смислови отсенки, се оказва нужното за окръгляне на днешния образ на възприемането ни за Америката, а в друг план – за група писатели академици да предложат Алек Попов да стане също част от почетната стража на културата в БАН, да осигурят приемственост и континуитет. Самият Минков не е бил предложен за член на Академията, бил е служител в легацията в Япония, през последните десетилетия от живота си преводач на приказките на Шехерезада, фейлетонист, коректор и редактор. В стилистичната си изрядност не е допускал сочни изрази, които приписваме на “цариградските файтонджии”. Вероятно времето на кинозвездите като Бритни е наложило и друга мяра за добрия стил. Но да се върнем към заглавието “Бритни, Чомски и аз”. Прозата на Алек Попов говори и за дебатите, за които името и радикалната позиция на Чомски са станали знакови. Доколко обаче те се повдигат в нашето пространство, е друг въпрос²⁴. Именно в тази перспектива длъжността да се грижиш за кучетата любимци или да обитаваш все по-намаляващата бразилска джунгла отеква вече не кухо, а болезнено. Синовете в тази проза имат за парола към “черната кутия” “Тук съм за малко и съм отдалече...”, на български, после на английски²⁵.
         От Тауър Бридж те отскачат до гей-бар в Сохо²⁶. Светослав-Минковите сюжети бързо прескачат само от научно откритие на научно откритие. “Маймунското подмладяване” пък завършва с обиколката на пирамидите. Бащите и “старите майстори” не владеят сленга или триковете на съспенса, но техните сюжети винаги опират до отвъдвременното, сверявайки разказите на модерното време с безстрастния Джоли Таймър. Прозата на Алек Попов знае своите граници и затова светът на синовете – по светославминковски – е бутафорен, но поуката за “драгия читател” – съвсем не е бутафорна²⁷. В черната кутия на това повествование за катастрофиралия “прекрасен нов свят” е останал и запис за тревогата, че след “Бритни” и “Чомски” трябва да намериш именно своето трето положение на “и аз”. Дешифрираме го през цитатите от Алековите пътувания преди повече от век: “понеже все трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина”, стига ни се е натрапвало “туй пусто опаки!...”. Писателят Алек Попов като че ли е намерил “различката” в писането и в Бургас.

         Към дописването на литературните разкази за Америка и все в търсенето на “различката” ще добавим продълженията на епиграфите от началото на изложението. На мястото на “Атлантик и Пасифик” от времената на Илф и Петров днес други фирми са добили “черти на безсмъртие” – и в Черната кутия” се появяват две девойки стажантки в днешната водеща компания в търговията на дребно Уол Март (с. 51). Безсмъртието на A&P се е оказало погрешно прогнозирано²⁸. Дали не трябва уточнение и към проектираното безсмъртие на Америка и на митовете за Америка? Прозата на Алек Попов се опитва да убеди тъкмо в това. Съмнително е обаче, че “страшният живот” в борба за своето крехко електрическо щастие е отминал. Само щастливостта се е диверсифицирала с интернет и шопинг удобства. Доколко се е променила другата оценка на двамата писатели от СССР от 1937 г. за тази Америка, оставяме на нашите читатели да съдят: “И все пак можем твърде много да научим от Америка. Ние правим това, обаче уроците, които вземаме от Америка, са епизодични и прекалено специални”; “Какво може да се каже за Америка, която едновременно ужасява, възхищава, извиква жалост и дава примери, достойни за подражание, за тази страна богата, бедна, талантлива и бездарна?
         Ние можем да кажем честно с ръка на сърцето: интересно е да наблюдаваме тази страна, но да живеем в нея не ни се иска.”²⁹
         Как ли другояче могат да декларират вярност към “червения паспорт” едни писатели хумористи от Одеса през 1937-а? През 2007 г. романът “Черната кутия” не обсъжда този въпрос, но определено Америка не изглежда желано място за праха след смъртта ти.

---

Бележки:

¹ Текстът е четен на 30.11.2012 г. на конференцията по повод годишнините на Светослав Минков и Борис Шивачев с наслов «Феноменът Америка в българската литература – от романа до гротеската и по-нататък». [горе]

² В: “Избрани творби”, том трети. С., НК, 1986, с. 94, 135, 158, 173. [горе]
³ Срв. пътеписните бележки «Случайни движения в Ню Йорк». В: Спътник на радикалния мислител. Есета. С. БТА, Лик, 2005. [горе]
⁴ Места в романа «Черната кутия». С., Изд. Захарий Стоянов, 2007. [горе]
⁵ Срв. “Съвременните мегаполиси имат характера по-скоро на природен феномен, отколкото на човешки проект. Градът сякаш се изпъзва от контрола на хората и започва да се разраства от само себе си, да поглъща околните селища и да привлича тълпите като магнит. Градските власти най-често са безсилни пред този процес” (“Раждането на текста от джунглата”. В: Спътник на радикалния мислител. С., БТА, Лик, 2005. [горе]
⁶ Нед се среща от колегите само с Влад Бергер, чиято румънска фамилия е Барбареску. [горе]
⁷ «Черната кутия», 2007, с. 61. [горе]
⁸ «Черната кутия», 2007, с. 53 и 88 и сл. Вж. описанието в «Случайни движения в Ню Йорк». [горе]
⁹ Отново и то нарочно не е указано географското съответствие на това пътуване до Америка: «В кой щат, в кой град отиде Хераклит Галилеев, в какъв научен институт изчезна той и какви занимания погълнаха неговото мравешко трудолюбие – на всички тия въпроси ние ще отговорим с дълго и упорито мълчание, тъй като животът на нашия герой в Америка е забулен в мрака на пълна неизвестност». [горе]
¹⁰ Фейлетонът «Колет от Америка» от 1948 г. е преразказан в началото на романа (с. 11). [горе]
¹¹ “Посоки в следващия век”, в: Спътник на радикалния мислител. Есета. С., БТА, Лик, 2005, с. 78. [горе]
¹² Както отбелязва Малгожата Внук в предговора към полското издание на разкази на Алек Попов: «С помощта на забавата и играта, съпоставяйки ужасното с анекдотичното, фантастичното с особеностите на нашето съвремие, ни води по пътя на въпросите за най-важните неща» (Литературен вестник, бр. 6, 20-26. 02. 2008). [горе]
¹³ Не е печатна грешка – само едно предупреждение за рисковете от неразличаването на суфизма от софистиката. Срв. цитираното издание на «Черната кутия» от 2007 г., с. 261. [горе]
¹⁴ Срв. «Черната кутия”, 2007, 85. [горе]
¹⁵ От разказа “Кръшване”/”Кръщаване” – два варианта на заглавието според съдържанието или заглавието на самия разказ в сборника “Пълен курс за напреднали” (С., Сиела, 2007). В първото издание (“Изд. Звездан, 2002) си е просто “Кръшване”. [горе]
¹⁶ «Бритни, Чомки и аз». В: Спътник на радикалния мислител. Есета. С., БТА, Лик, 2005. [горе]
¹⁷ От разказа “Възлизане на Тауър Бридж” (Пълен курс за напреднали. С., Сиела, 2007). [горе]
¹⁸ Гьончо Белев. Какво видях в Америка. Изд. БРП, 1948, с. 94, 102. Благодаря на проф. Иван Сарандев за посоченото заглавие. [горе]
¹⁹ «Бритни, Чомски и аз». Спътник на радикалния мислител. Есета. С., БТА, Лик, 2005. [горе]
²⁰ Казват, предпочитали я хора с аргистични занимания заради неангажиращото работно време, осигуряващо някакви доходи. [горе]
²¹ Бащата на структурализма като защитник на детето от насилие: “В името на Сосюр, вуйчо, не прави това с мен!!!” “Сосюр, разтресе се той от смях, какво ти отбира главата на теб от Сосюр!?” (“Черната кутия”, 2007, с. 235). [горе]
²² Срв. «Вратата на Европа». В: Спътник на радикалния мислител. Есета, 2005. [горе]
²³ Такова ще е погребението на консултанта Леополд Курц («Черната кутия»). Не става ясно какво е името на фирмата, тъй като на с. 219 в книгата се появява Inter Spase Funeral Express inc., а на с. 238 – Sapece Funeral Service. [горе]
²⁴ Впрочем, можем да четем това заглавие и самото есе като онагледяване на постмодерната всеподривност на шопа. [горе]
²⁵ Паролата за флашката на Курц с тайни за милиони (Черната кутия, с. 243). [горе]
²⁶ «Възлизане на Тауър Бридж». “Пълен курс за напреднали”. С., Сиела, 2007. [горе]
²⁷ Да си припомним знаменитото Светослав-Минково “експлициране” на разказа “Водородният господин и кислородното момиче”, което завършва така: “Аз, драги читателю, те моля да си вземеш бележка от всичко гореизложено и да имаш предвид какво става по широкия свят”. [горе]
²⁸ За името търсачката дава: The Great Atlantic & Pacific Company (GAPTQ) : Bankruptcy Week (от началото на февруари) – ако и марката да се е съхранила и след това, срв. https://www.4-traders.com/THE-GREAT-ATLANTIC-PACI-12709/news/The-Great-Atlantic-Pacific-Tea-Company-BANKRUPTCY-WEEK-AHEAD-Judge-To-Take-Up-Confirmation-Of-14004075/ [горе]
²⁹ Цит. съч., с. 396, 397. [горе]