Та слушай и не ме прекъсвай!
„Алкохол“, с. 236

         Романът “Лудост”, спечелил номинации, читателски и критически отзиви, фейсбук мобилизация и навярно търговско разпространение, окръгля текста Калин Терзийски. Дали е блокбастър оставяме на преценката на търговските отдели към книжарниците. Романът доразказва подробности от житейското изпитание, довело до алкохолното пристрастяване на аз-персонажа – и до предхождащия роман “Алкохол”. Окръгля цикъла на зрелите години. Епизодите във втория роман са загатнати още в първия, например Мартин Карбовски ще идва в болницата в Курило („Алкохол“, с. 162-180); аз-персонажът се кани да пише разказ за нова година, прекарана с двама луди убийци в лечебното заведение в Курило (с. 247), което пък е епизод в “Лудост” (за съжаление, гостуване на Карбовки в заведението липсва, дали е правен такъв репортаж, се питам – съпоставката с романа би била интересна). В “Алкохол” идеята за гореспоменатия разказ идва на запой в Офиса (има се предвид Офиса – с главна буква – на Мартин Карбовски) и среща с редактор на лайфстайл списание, където може да се пише. После при сутрешното осеверясване идва равносметката за безпаричието и нуждата нещата да се променят (“Просто имах сутрешен нелеп ентусиазъм да продължа да живея”, с. 251), и началото на писането, преплетено със сомнамбулен разговор (по телефона? по скайпа?) с призваната врачка и манипулаторка от Ново село Марта Павлова, при който се изплъзва небрежният компромат, запращащ приятеля Мартин Карбовски под прожекторите на медийното изобличение и гражданското негодувание. Следва епичното преодоляване на алкохолната зависимост със силата на волята и устискването на всякакви попълзновение на съдбовността (като вменяване на вина) или на най-малкото съпротивление. Абстиненцията е преодоляна, изиграна в съзнанието на аз-персонажа като победа на китайците в края на Втората световна война, затова казахме “епично”. Внимание – тази сила на волята се разгръща пред родителите и после пред любимата Ив (Ивана, Иванко). Започва писането – свидетелство за силата на волята, писането вече на нова сметка и в проза, а не като поетически изблик, писане, което опира до “Лудост”, засега.          
         С механиката на това писане сме запознати от уводните думи на Деяна Драгоева към “Алкохол” – то идва след едно непоносимо едва изтърпяно говорене. Писането е цената за изтърпените многодуми и пароксизми. Уводните думи на Деяна Драгоева не завършват с експертно психиатрично или литературно-критическо заключение, а с препратка към философията на живота: “човешко, твърде човешко” би било да прехвърлиш вината на другите, не на себе си, както автора на “Алкохол”. Иначе в “Алкохол”, както в “Лудост” многократно с вина е натоварено времето ни:          
         “Алкохол”:          
         с. 193: “Може би аз, превъплътен в злия гений Мартин, правех така, че да се откъсвам все повече от живота и да ставам жертва на ужасното, грозно, безпътно и пълно с пошлост време?” (коварно внушава Марта на аз-персонажа)

         с. 230: „Не, не бях мъченик на алкохола. Бях мъченик на лошото, безбожно, малоумно и покварено време.”          
         с. 278: - Може би светът сега е прекалено грозен? [...]          
         - Да, Калинка – продължи вдъхновено Батю. – Светът сега е грозен и без надежда, и без вяра.          
         С оплакване от мизерията започва и романът “Лудост”. Препращаме към с. 9, тъй като цитатът би бил твърде дълъг, за да се предаде цялата стилистична игра в описанието на “първобитното осигуряване на кървава плячка за дома” през тази “бедна година” (срв. коментарът на с. 57; тормозът на мизерията, не бедността, на с. 127-128).          
         Да вмениш вина – на другите, на времето, на себе си или на международното положение, според вица, всъщност е човешкият жест, защото ако се доверим на презиращия твърде човешкото Ницше, няма морални феномени, има морални оценки. А през моралните оценки “Лудост” разказва за вината, довела до зависимост от алкохола в “Алкохол”, където виждаме също преодоляването както на алкохолната зависимост, така и на чувството за вина (завършващ епизод е разчистването на сметките с гадателката Марта – въплъщение на вината – ананке, призрачен скайпов аналог на античната трагедийност). “Лудост” е още по-опасно отстъпление: там са дадени четири епиграфа все от “Тъй рече Заратустра”, докато се проследява генезисът на чувството за вина (и на пропиването).          
         И така, да се опитаме да влезем в този художествен свят, избирайки позицията на цитирания Ницше, тоест позицията на филолога и на иморалиста, отвъд доброто и злото (както гласи друго негово заглавие).          
         Текстът Калин Терзийски е “съшит” (намек за известната статия “Как е съшит “Шинел” на Гогол”) от биографията на Калин Терзийски (Кайо, Калинка, доктор Терзийски). А тя е забележителна. Не само заради личността му, надарена с многостранните получили признание дарби на пишещ (както поезия, така и тв сценарии) и рисуващ (от “Алкохол” научаваме защо се побоява да кандидатства в Художествената – робувайки на клишето за връзкарите. Може точно в това учебно заведение да е така, но опитът учи, че невръзкарите успяваме понякога с повече постоянство на характера, стига да сме удобни в случая и да имаме що-годе умения). Все с познанства и връзки младият лекар се е озовал в болницата “Св. Иван Рилски” в Курило – срв. точните характеристики на с. 29-30, “Лудост”). И още: в центъра на двете книги имаме аз-персонаж с интересна професия, очевидно с добра ерудиция (ако и да не знае кой е Гаврило Принцип, вж. по-долу), много наситен със срещи живот и познанства със също така забележителни хора. Житейските перипетии на тази личност, разказани в книга, дават възможност на масовия читател и филолог да надзърнат в компаниите на медийно известни личности. Иначе кой би научил “отвътре” как стоят нещата? Трябва да си девойка от Врачанско с привлекателна външност (срв. “Алкохол”, с. 181-185) или някой от самата компания. Калин Терзийски не е един от тях, той е култова фигура.          
         Наред с тази осветляваща полезност на литературния разказ за медийни личности от съвременността ни се хвърлят в очи и многобройните писателски имена, цитирани в “Алкохол”: Виктор Пасков, Любомир Левчев, Тома Марков, изброени са още “прекрасните стари хумористи” Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Митко Бежански, други “интересни типове” (?) като Станислав Стратиев, Дончо Цончев (вж. с. 219, “Алкохол”). Знаците за литературната направа и позоваването на литературни авторитети (или категоричните оценки за ТАЗИ СТАРА ЛИТЕРАТУРА) са прекалено многобройни, за да нямат принос към моделирането на писането. Във връзка с алкохола, опиянението и литературата са представени Джим Морисън, Тулуз-Лотрек, Хемингуей, Е. А. По. Споменат е и Омар Хаям (с. 90-96).          
         В “Лудост” пък отделни епизоди (разкази, циклизирани в роман?) имат литературни епиграфи: от “Моби Дик” на с. 13 и с. 221; Т. С. Елиът на с. 57; Й. В. Гьоте на с. 61 и с. 124; самият К. Терзийски – с. 115 и с. 164 (из неиздадена книга). Освен това един епиграф се пада на Мишел Фуко и “История на лудостта в класическата епоха” – с. 24 и четири на “Тъй рече Заратустра” от Фр. Ницше – с. 7, с. 107, с. 111, с. 178. Дали да характеризираме последните автори като писатели (в широките рамки на френското ecrivains) или като принадлежащи към философията, или към критиката на идеите, зависи от гледната точка. Впрочем Ницше изразява положително отношение към канонизирания Гьоте, тъй като се откроява от тълпата и е запазил инстинктите си и усета за природното. На с. 20 пък са споменати имената на Алберт Швайцер и Альоша Карамазов.          
         Името на Керуак има особена стойност: в “Алкохол” един епизод е озаглавен “По пътя” и дава едно българско съответствие на пътуването на бийт-поколението (но аз-персонажът казва за себе си: “аз бях Хипи една година след студената война”, с. 109). Значението на тази препратка се очертава ясно от самия Терзийски в телевизионен разговор (сутрешен блок на БНТ, 30.06. 2010), в което посочва, че в “Алкохол” се е “опитал” да напише нова книга “По пътя”, в смисъл да обрисува поколението. В името на обективността и като се вземе предвид обкръжението от медийно известни личности бих уточнила, че става дума за разкриване на ЕДИН тип от съвременността ни, за ЕДНО от лицата на поколението, но не за Поколението. Както и Керуак очевидно е показал един стил на живот, едно поведение, доста различно от това на непътуващите, а без друго те са били мнозина. “Лудост” пък е под знака на въвеждащ епиграф от “Бродягите на Дхарма”. Българското пренаписване на Керуак продължава...          
         Чрез подбраните цитати за епиграфи също личи избирателното отношение, знак за определена цел и търсено внушение. Мелвил присъства с по-популярния “Моби Дик”, но не с “Бартълби”, един така коментиран текст, като се започне от Джорджо Агамбен, та до Златомир Златанов. Ще се запитаме също Ницше само с «Тъй рече Заратустра» ли присъства в авторовото полезрение? Цитираното произведение, изнесено към по-литературните жанрови форми, се радва на широк интерес.          
         Подчертано литературно е писането на Калин Терзийски и с авторефлексията към собственото писане, обговарянето му и ситуирането му в определен литературен кръг, свързайки го дори с определени издателски схеми. Цел на подобни литературни пар екселанс оценки тук е – парадоксално – да се репрезентира нежеланието за литературност на писането. Стана дума за уводните осветления на Деяна Драгоева за изплуването на “Алкохол” от устното говорене. Концептуалната рамка на “Лудост” задават завършващите есемеси, които принадлежат на извънлитературното (но очевидно не са “не-литература”). Няма как да не определим писането, за което разказва самият пишещ, като комерсиално – за “Труд” и тв предавания (в “Лудост”), за лайфстайл списания; самият аз-персонаж редактира младежка притурка на в. “Дума” (“Алкохол”). А иначе и в двете книги прицел на какво оглушително равнодушие са всекидневниците, на какво изпепеляващо презрение – лайфстайл списанията (да му мислят редакторите им: “храни куче да те лае”, ако се изразим “човешки, твърде човешки” с банална поговорка)! Тези лайфстайл издания, както впрочем лайфстайлът въобще, са добре коментирани на гърба на пазаруващия в хипермаркет Мартин Карбовски (в “Алкохол”, с. 133-136). Липсва обаче посещение на търговски център, което наричаме с американското “мол”. А презрението към читателите – измервани с цената на маратонките им (“Алкохол”, с. 246: премълчаваме обидните квалификации)! Връзката между маратонка и хартиен носител става ясна в умелата издателска схема на героинята “кака Еми” (издателката, която се появява в “Алкохол”, с. 253-255) за библиофилско издание с цена 100 лева. Можело е да се потърси поне изравняване с цената на маратонките и очилата (по 200 лева), но и така е даден реванш за писателския труд. Иначе аз-персонажът самоубийствено опровергава нуждата от стихове (съвсем в духа на сюрреалистите или на родния непукизъм), срв. “Алкохол”, с. 49.          
         Абсолютно ненужно като литературна стойност, писането обаче изиграва спасителна роля за изтръгването на аз-персонажа от алкохолната зависимост. Ако е позволено на един филолог да изказва мнение по такава тема, това изглежда близка до ума и лесно осъществима възможност за терапия. Подобен ефект може да има също четенето само по себе си или разказването на приказки.        
         Според “Алкохол” писането изглежда и единствената възможност за социална реализация на останалия изолиран мъж, завръщане към социалната роля на поет.        
         И колкото “полезно” да изглежда писането в развоя на романовото действие (и в “Алкохол”, и в “Лудост”), то не са спестени отказите от литературното му качество. Написаното слово ревниво бди над своето жизнено случване. Писането е неразличимо от “говорене” и “казване”, от (есемес) съобщаване. Ето какво гласи есемесът, изпратен от “Кайо” на с. 195 от “Алкохол”: “Майсторството в писането е по-скоро вреден навик, отколкото качество. То отклонява вниманието от смисъла.”        
         Но какво означава “майсторство в писането” и кой би могъл да даде неопровержим критерий за майсторство в писането? Смисълът има връзка с думите и очевидно трябва умение да откриеш особеното наместване между думи и смисъл, което само по себе си е майсторство. И все пак, какви са ресурсите на писането? На с. 217 четем: “Открих, че ако си смел, можеш да пишеш абсурдни неща и те да станат истинско изкуство, не стилистични упражнения, а честни разкази. Направих поредица от такива.” Klar und deutlich! Само че има и конкретен, както абсурдистки стил. Стил на писане, стил на мислене. Въпрос на овладяни изразни средства. Умение за стил, умение за назоваване. Писането, което виждаме в “Алкохол” и “Лудост”, владее тъкмо изчистения стил и метафоричната сила, съсредоточена в конкретното. Колкото до сюжетните му ресурси, това е собственото живеене. Първо в “Алкохол” става дума за един кръг, озвучен в медиите (в сутрешния блок на Нова телевизия с водещ журналиста Коритаров, вж. с. 43-45). “Лудост” се връща назад към предмедийното живеене и първите стъпки към медийната слава. Какво следва оттук насетне като сюжет за следващото писане? Още по-назад по биографичното време? Какво има още да се доразкаже?        
         Но защо писането, което не желае майсторство и стилистични упражнения, жадува да добие вид на книга – на шаблона за литература? Също Мартин Карбовски издава книги и прави премиери. Тези автори пренебрегват възможността за интегрална електронна публикация, която да е достъпна за читателя двойник и брат (както гласи известна препратка от модерната поезия към четящия), а не само за платежоспособни читатели с маратонки за по двеста лева.        
         И още нещо, демонстрираният отказ от “майсторство в писането” и въобще от литературна направеност не би могъл да избегне коварството на самото писане на литературен текст. Ако един текст влезе в книга и съответно в режим на литературен прочит, то всяка дума в текста става част от смисловата решетка на този текст, разкриваща, подриваща или изграждаща и въобще скрояваща какви ли не смислови отношения в съзнанието на читателя, дори когато не е обременен с литературна теория. А логично е тези въплъщения на смисъла да се получат във вид, по-различен от смисъла, който е имал предвид цитираният по-горе есемес. Книгата с напечатания вътре текст вече не е жест, израз на волята на пишещия, като писането. Книгата принадлежи на притворните читатели и на техните варианти на четене и разбиране. И ето че в това нагнетяване на вниманието към писането, което идва като изблик на желанието за нелитературност, читателят улавя израза “култово писане”. Може би култовото писане предполага само един вид смисъл, едно четене и едно разбиране от множество читатели?          
         Ако възстановим контекста, този израз се касае опосреднено до авторовото писане: “Списанието за нощен живот, в което бях писал на няколко пъти през последната година, вече не излизаше. Тя и създателят му Даниел се бяха отказали, но около рекламната агенция на кака Еми витаеше творческият дух на редакция на списание за култово писане” (“Алкохол”, с. 253). Както можем да съдим от дългия цитат, отговорността за култовото писане (за читатели с маркови маратонки) е прехвърлена на определени условия за писане в рамките на рекламна агенция. В обратен ред култово се връща към авторитета на Керуак (визуализиран и замразен в клишето на road movies).          
         Дали пък демонстрираното нежелание за майсторство на писането не издава желание за визуализиране на написаното? Проециране на личната биография върху екрана на колективното зрелище? “Алкохол”, както “Лудост” са разгърнат киносценарий, в който се възстановяват реално случили се места и лица? Или риалити литература, както би казал Ангел Игов? В бъдещия сценарий на филма почти без промяна ще влязат репликите от диалога – култови, отсечени, едновременно кратки и иносказателни. Паралелно с действието тече глас зад кадър, защото в авторовите описания има такива бляскави култови фрази, които не бива да се губят, като в “Алкохол”: “Точно след час и половина бяхме в Пловдив. По пътя мрачно бях зяпал вечерната България с нейните сиви полета от тръни. Някой в България засяваше тръни по протежение на пътищата и чрез безнадеждния им вид убиваше малките остатъци от надежда” (с. 209). В “Лудост” такива култови фрази има още повече. Тук изказът звучи по-остро, по-овладяно. Личи и натрупването на опит в писането, който се проявява в лекота на назоваването на ситуацията, като разсичане на разнородните й фактори в едно цялостно усещане, в инсайт.          
         Стават ли и “Алкохол”, и “Лудост” за черно-бяло кино, или по-добре ще стоят на 3D?          
         Писането на Калин Терзийски държи да е нелитературно, да не е четиво, а да се стовари върху читателя. Воля за писане, казано популярно. Но Ницше би възкликнал: “Напротив! Напротив, приятели! И по дяволите, кой ви кара да говорите популярно!” (оставяме любопитните да търсят цитата в “Отвъд доброто и злото”). Класически тип немодерно експазионистично писане, ревниво пазещо житейската си породеност. Условностите на изказа не го спъват, то директно свързва аз-изживяването със словесната форма. Или завладяващо писане, от гледна точка на рецептивистиката: силен аз-персонаж, драматични страсти на ръба на възможността за живеене, предизвикателства към установения ред. Изказът закарфичва култови фрази. Моята култова сцена е Мартин Карбовски и Тома Марков говорят (предполагам, със суперлативи) за книга на Калин Терзийски в “предаването на Коритаров в Нова телевизия”, докато самият автор ги гледа на домашния си телевизор и си мисли: “Аз бях поет, по дяволите. Даже Коритаров го знаеше” (“Алкохол”, с. 45). Странното е, че реплика на Коритаров не следва, а Коритаров умее да подхвърля точната реплика – пълна със смисъл, и още какъв!          
         “Алкохол” има бляскави попадения в лайфстайл-а, докато “Лудост” възпроизвежда очакваното за живота на един психиатър, но пък с повече амбиция за попълване на литературната романова схема за житейската кариера: след краткото проследяване на следването на героя, той започва работа в болницата в Курило, с брак и дете, както е обичайно, после разпадане на брака, замяна на времето за писане на медицинска документация с писане за вестници. Развръзката е напускането на болницата и професията на психиатър. Като жанрова структура, текстът докъм 60 страница изгражда цялостно битието на един герой, следват поредица епизоди, циклизирани в роман. Метафориката на заглавията затихва от първите “Черна кръв” или “Искърски мандарин” към делничните “Как да лекуваме” или “За какво да работим?”. Удоволствие за читателя са изсечените лаконично образи, като тичането през заблатените гробища на Курило. Терзийски умее да създава плътно обграждаща те, подушвана реалност на жеста и на мястото. Колкото за възможността да четем този роман през темата за любовта, тя е очертана в първите глави, след което съществуващата любовна връзка се упоменава като едно постигнато и неизменно статукво, което удовлетворява емоционално аз-персонажа, макар да води към разпадането на брака му.          
         Противоположното на тази реалност е книжното знание на психиатрията, срв.: “Мда. Наоколо може да има всичко – без значение: можеше да има прекрасни и изискани лекари със знания за хромозомите и мозъчната биохимия; да има библиотеки, пълни с разумни и благородни книги; да витаят идеи за албертшвайцеровски хуманизъм...” , с. 113). Швайцер – като background-а, т.е. фона за изоставеността на Курило в покрайнините на София, досъщ континент далеч от центровете на европейския хуманизъм. Но докторът в нашия случай не продължава своята мисия, той я заменя с много по-изгодното от финансова гледна точка писане за медии. И ако си припомним натрапващото се в “Лудост”, а и “Алкохол” чувство за вина, дали източникът му не е в това, което иначе словохотливият и обясняващ аз-персонаж не признава: поради отказа от самопожертване, като Алберт Швайцер или Альоша Карамазов (с. 20; по-долу аз-персонажът отделя толкова внимание за грижата си към бездомни бедняци, с. 21-22). Избира по-престижното от гледна точка на доходите. Както в “Алкохол” избира писането като решаване на своя казус – като терапия. Поне така се развива литературният персонаж.

         Дали житейските избори на този аз, както сюжетите му, предават “пътя” на едно поколение? “Алкохол” чертае маршрути между Офис и квартални кръчми. Книга “По пътя” à la bulgare. Впрочем, сигурно всяко предходно българско поколение може да посочи такава книга за себе си.          
         Да се прави сюрреализъм à la bulgare дава съвет Мартин Карбовски, цитиран в “Сурови мисли със странен сос” (С., Сиела, 2009): ...“един приятел, тъй нареченият Мартин Карбовски, ми каза преди три дни, тоест вчера, че трябва да пиша сюрреалистични неща, защото хората ги харесват” (тук страница не е посочена, не разполагам с книгата подръка). Е, това ако не е компромат срещу приятеля да му се приписва такова мнение, толкова далеч от реалните факти! За сюрреалистите се говори много, но чак пък толкова да се четат и да се купуват книгите им?          
         Как се основава литературен клуб à la bulgare също разказва “Алкохол” (с. 127-132). Изборът на име е знаменателен като огледален образ на избирането на име за изданието на бай Ганю – “У Бай Ганя свикано събрание” (“Бай Ганьо журналист”, в: Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин, С., БП, 1981, с. 153). В съвременния случай: “една вечер Карбовски ни беше събрал на поредното приятелско сборище” (с. 126), “Естествено, имаше и от онези нощни красавици, невинните прекрасни момичета, създадени заради едната красота. Знаех тогава, че красивите момичета са единственият и заължителен, прекрасен фон за всяко мъжко, творческо действие” (с. 127). Тогава – да, а сега знае ли го? При литературния предходник не са допуснати представителки на слабия пол (и недоволства на не-невинни феминистки). Колкото до името, срв. съвсем неподходящата за жени или за електронното издание knigi-news.com реплика на Карбовски долу на с. 128. Сред предложените имена мой фаворит е “подметнатото” от Мартин Карбовски “Гаврило Принцип”. Според Кайо нищо не ги свързва с това име – не, свързва ги желанието да си револверен изстрел, който предизвиква европейски войни. Чудесен избор, Карбовски! Сюрреалистичен и паралогичен.          
         Ницше à la bulgare, когато свръхчовешкото се изразява в преодоляване на зависимост от алкохола чрез писане. Разликата е, че Ницше е написал повечето си книги сред искрящия от слънце средиземноморски юг. Загубил разсъдъка си в Торино през 1889 г. при нелепото му и твърде човешко желание да се скара на селянин, който биел коня си (случай, упоменат в Йовкови творби – “Чифликът край границата”, разказът “При своите си”, “Приключенията на Гороломов”). Съвсем човешко и умопомрачително глупаво, и с това недостижимо.          
         А през “Лудост” се точи Искъра, река “бавна и зловеща”...          
         Възмогването е порив на Славейковата поезия: творецът преодолява физическото страдание и тленността, понесен от “гордий властен жад за и д е а л” (“Сърце на сърцата”). Така ли ще звучи позоваването на “Тъй рече Заратустра” и копнежа по “другий бряг” след 120 (литературни) години? Очевидно “доста небрежно е преподавано” (отново култова реплика, но от най-знаменития български роман с давност 120 години).          
         Лудницата à la bulgare има много общо с железния ред на Системата в “Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси (1962), споменат на с. 167 на “Алкохол”. Там също има Остри и електрошокове, които се струват ефикасни и за лекуващия в Курило психиатър (с. 40). Там редът зависи от администрацията (вж. с. 28) и санитарите (с. 71, 93-94). Иначе Курило изглежда абсолютно безистемно, освен системното пиене на лекарите. Има една обща точка в битието на питомците в двата случая: единственото място за усамотяване и на едните, и на другите изглежда тясното продълговато пространство за удовлетворяването на естествените нужди. Но американците, задържани и осчетоводени по тогавашната ревизия на Index medicus, Международната класификация на болестите, нямат влечението на нашенските към пушене, дълги разговори и клечане в предверието на това място.          
         Най-сетне, не може да не се запитаме българско ли е изразеното отношение към литературата като за нещо друго, което не е стилистично майсторство, но е “автобиографично” и “честно”. В “Алкохол” има и насмешка – съвсем à la bulgare – към учителката по литература. Тя е уподобена ни повече, ни по-малко на маслинка в хладилник (?). Ето цитата: “Дори и маслината, която си бях обещал, все още седеше – сбръчкана като учителка по литература – в хладилника” (с. 44). Като свързана със съсловието, от женски пол, ще вметна, без ресантиман, че всички се сбръчкваме, щом прехвърлим определена възраст. Защо учителката по литература е най-добрият пример за сбръчканост, не мога да си обясня. Друго ми се струва нужно за отбелязване: че литературата не може да се учи. Може да се чете. Аз лично преподавам ИСТОРИЯ на новата българска литература, а това е съвсем различно. Който желае и може, той ще научи нещо и по литературните въпроси. Същите ние, преподаващи тази дисциплина бяхме визирани във финала на критическата реакция на Ангел Игов срещу медийното натрапване на Калин Терзийски заради насаждането на култ към определени общи места (срв. Ангел Игов. „Разтърсващо. Без натоварване.“ Култура, бр. 38 от 11 ноември 2011).          
         Питам се колцина са забелязали колко литературно скроен по български е Калин Терзийски? Защото не може да не впечатли и близостта на избраните заглавия “Алкохол” и “Лудост” с култови фрази като: “Пиянството на един народ”, “Едно поетическо безумство”, “Лудите, лудите – те да са живи”. Друг е въпросът колцина си дават сметка, че финалната фраза на същия роман “Под игото” гласи: “Тоя луд беше единствения човек, който се осмели да протестира” . В епилога на “Лудост” пък аз-персонажът очевидно си признава, че е безсилен, просто избягва: “Лудостта оставаше в миналото ми. Не бях я разбрал” (с. 233).          
         Да припомним и още една среща на литературното писане с лудостта: в търсене на сюжети Вазовият писател Кардашев от цикъла “Кардашев на лов” (1895) навестява и лудницата с надеждата там да открие въодушевяващи сюжети, там поне да види “един луд Дон Кихот”: “Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея, халосана, непостижима, но велика; един злочестник, който да се самоубие вследствие на една сърдечна трагедия, не по пазарски мотиви; един отчаян, който да даде смърт другиму – по любов или по умраза, - не да наследи парите му; един убийца с душа съдържателна, когото Шекспир с радост би зел за драмата си и Байрон – за поемата си!” (Иван Вазов, Събрани съчинения, С., БП, 1956, с. 265). В болничното заведение му разказват и за Семков, автор на “Въздушна природа”, побъркал се “в списване, съчиняване разни глупости”.  
         Това беше лесно и бързо написан текст. Доскуча ми. Не ми се препрочиташе, не ми се поправяше правопис, не ми се сверяваха използваните цитати, напълно безразлична към филологическата коректност (чак два месеца и половина след публикацията нанесох някои корекции в пунктуацията, добавих някои изядени букви и съкратих няколко думи, но едва ли текстът ми е добил изряден вид). За жанровата литература лесно се пише и това беше голямото обвинение към структуралистите, които изследват граматиката на разказа върху криминалета или приказки от хиляда и една нощ. Дали при тези романи на Калин Терзийски не става дума за “автобиографичен жанр” à la bulgare и за онова, което във “Витрина” на броя на Литературен вестник от 10. 11. 2011 е наречено “лайфстайл автори и тути кванти околотелевизионерски прози”? А Вазов, Славейков, Константинов или Йовков, споменати по-горе, към ТАЗИ СТАРА ЛИТЕРАТУРА ли се отнасят?          
         Питам се дали и кога ще се появи “Врява и безумство” à la bulgare? Може би запазването на изговореното пред Деяна Драгоева е било такъв (пропуснат обаче) шанс, срв. “по-късно, когато Кайо прочете няколко от свалените разговори, се ужаси от безформието на мисълта си, но пък ако не беше чул какво мисли, може би никога нямаше да напише това, което написа по-късно!” (“Алкохол”, с. 8).          
         Иначе няма нищо лошо (или добро, както би казал именно Ницше) да има култови автори, култови книги или филми, че и околотелевизионерски или околопсихиатрични прози. Стига да има читатели, на които носят приятни емоции. Колкото до резервите към медийното писане и афишираното желание за нелитературност, такъв вид писане съвсем не е вседостъпен. И тук се иска подадене. Тогава кой ли не ще може да пише така. Аз поне не бих се осмелила, защото знам, че не мога.

---

Калин Терзийски. „Алкохол“. Сиела, С., 2010.
Калин Терзийски. „Лудост“. Сиела, С., 2011.