Въздухът бе натежал от жуженето на пчели и хеликоптери...
„Прекрасният нов свят“, Олдъс Хъксли

... Ако вярваме на вашия стар Раджа - каза Уил, - литературата е несъвместима наред с климата ви и с много други местни черти – несъвместима е с човешката почтеност, с философската истина, с здравомислието на индивида и една благоприлична социална система, несъвместима с всичко друго освен с дуализма, престъпната сомнамбулност, невъзможното стремление и ненужната виновност.
„Остров“, Олдъс Хъксли¹

         Всяка теза в литературната критика малко или много идва в резултат на избора да се говори за едно и да се премълчава за друго. Или просто не е довидяла другото. Същото важи впрочем за всяка теза, и то навярно не само при хуманитарните науки. Кое ще откроим като проблем или приоритет на изследване, как ще пренаредим фактите, които аргументират изводите ни? Собствено изводите вече са били формулирани в изходните постановки на изследването, иначе казано, знаем какво да търсим, преди да сме започнали обследването. Предвидили сме кои аргументи ще употребим в потвърждение или за оборване. Но само с цената на такава предварително известена едностранчивост, първо, изпълняваме нормата както за убедителна критика, така за разбираема научна разработка; и второ, можем да поставим акцент върху собствената си позиция.

         И тъй, ако се върнем към критиката, рецензиите или общите обзори (или неспоменаващите имена общи преценки, пък били те и критични като „Царят е гол“ на Силвия Чолева от бр.5 2010 в ЛИК) отбелязват качествата на един или друг текст, но куртоазно ще са подминали онова, което въобще липсва. Тъкмо тези липси обаче се „набиват в очи” в съпоставка с други чуждоезикови автори и текстове.
         За първата и най-всеобщо споделена у нас липса – на Нобелов лауреат сред българските автори – можем да намерим обяснение в стечението на случайностите около превеждането и преждевременната смърт на подходящите за честта автори. Йордан Ефтимов, отбелязал тези подробности, привлича вниманието върху онова, което издава тази липса: липсата на автори интелектуалци, обсъждащи актуални проблеми и ангажирани с политически обобщения, и очевидно на контекст, в който да се дискутират становища. ²

         Без Нобелова награда остава и Олдъс Хъксли, а не ще и дума, ангажираността на този автор интелектуалец е ясно посочена и в познатите на български “Имението Кроум”, “Контрапукт” (1928, б. прев. „Народна култура“, 1990) и твърде коментираният „Прекрасният нов свят“ (1932, б.прев. Варна, Г.Бакалов, библ. Фантастика, 1990) – фикционализация на интелектуалните страхове от неизбежния развой на консуматорското и тоталното общество, на „човека-маса“. През 1932 г. на тази награда се радва Джон Голсуорти, следващата година – Иван Бунин.
         В това измерение на социалната конструкция и критика го цитира медийно скандалният Мишел Уелбек, чийто романи могат да бъдат прочетени и като есета по критика на модерната културна парадигма (дали ще го споходи награда, след като последният му роман „Картата и територията“ е сред номинациите за Гонкур тази есен, ще стане ясно много скоро, на 8 ноември)³. Автор, който поне изглежда неподходящ да заеме позицията на интелектуалеца, независимо от цитираните имена и идеи, дали заради склонността му да проецира кризата на индивида в секс-акробатика⁴? Или заради заядливостта?
         Очевидно това да си ангажиран също някак трябва да бъде дисциплинирано и съобразено с подходящи рамкиращи наградата ангажименти към интелектуалността.

         Ето че има една обща черта в това да останеш неприет в семейството на отличените независимо от това, че литературният текст желае да стане обобщение на духовете и да произвежда идеи, че изразява колективни поведения или утопии, дори напротив – ангажираността настройва към предпазливост. Иначе казано, някои автори показват такъв жилав нихилизъм, такава несговорчивост да постигнат разбирателство с широко споделяната литературна благовъзпитаност. Като Елин-Пелинови герои тези литературни текстове държат на своята несводимост и отделеност.
         Но невключването в официалните листи може да означава както неприемане, така просто непознаване на позицията, защото такава липсва.
         Е добре, ако липсата на Нобелов лауреат сред българските автори очевидно зависи от извънлитературни съображения, то вътре в литературните текстове липсва както панорамната широта и премерената зрялост, така и радикалното усъмняване във видимостите на света наоколо. Около наличното/липсващото измерение на съвременността новата българска литература се оказва доста далеч от извънбългарските образци.

         На първо място, преди утопичните проекти, текстовете на Хъксли са съвременни, защото казват прекалено много за онова, което е идеи и практики на съвременността, както за устойчивата социална структура. В „Контрапукт“ ще я пребродим от наследствената аристокрация (с априори безпогрешни маниери) до (априорно невъзпитаните) покрайнини на социална мизерия. Някъде в кръстоската им се ражда и утопията на естествената креативност в семейството на драматурга художник и критик Марк Рампиън, съвършено уравновесяващо пренебрежението към социалните условности с творчество и брачна хармония. Хъксли обаче демонстрира и социално-политическата си прозорливост с типа на водача на националистите Евърард Уебли. Само че заплита живота му както в една история на невъзможната любов, така и го превръща в набелязана жертва на убийство, неостанало извън сянката на литературния образец на „Престъпление и наказание“. Впрочем, още по-сложен е Родерик Споуд в повествованието на П.Г.Удхаус – един от тези, които трябва да се справят с ходовете на Бърти Устър и безупречния Джийвс. Негов прототип е отново водачът на “черните ризи” Осуалд Мозли. Контрапуктите на една историческа съвременност, която четем в различни текстове.
         Кой е контрапуктът на тази социална картина в новата (от двайсет години насам) българска литература? Ако се показват мутри, то другите социални среди са някакви ефимерни появявания в рамките на куриозитета, елементи от описанието на улиците или от странностите в човешкото поведение. Но амбиции за социално представителство? Или за лансиране на социални модели? С удоволствие българските писатели разказват истории за социалните лумпени или несретници (понякога те са интелектуалци или интелигенти), но тъкмо защото те са маргинални, някак странен, и жалостив житейски опит, без претенции да е отпечатък нито на класата, нито обратно, на някакво отделяне от масата (както поне става при несретниците на Петко Тодоров – добре познати на дипломираните български филолози). Тази единичност успешно става за разказ, както при Деян Енев или Палми Ранчев, но за роман?
         Ако е роман, той трябва да подрежда света според аз-съзнанието – и почти задължително да е в 1 л. ед.ч. (учи практиката на новото българско писане, а и не само: романите на Уелбек са все в 1 лице, единствено число). Поне обкръжението да е функция на видяното от това 1 лице. Колко и как се различава от 1-вото лице на пишещия, е доста лесно да се разбере, ако малко от малко поназнайваме клюки за този пишещ. Въобще влечението към това и азът (разказващ в романа) да стане маргиналия изглежда доста лицемерно в сравнение с жизнената успешност (постигната или поне желана) на написалия и подписалия произведението. Ако през този аз се предлага социално престижен модел, то отново престижността се подразбира от нарцисизма на образа и вън от тази единичност малко е съмнително тя да има значение за отваряне на нова перспектива пред човешкото поведение. Да не говорим, че тези модели лесно се подравняват с други отдавна лансирани в ъндърграунд културата, та едва ли разполагаме с друго освен рециклирането им или профанното им ритуализиране.
         Колкото до реални прототипи, то те се отгадават в романите на Владислав Тодоров, остава да се помисли доколко по тях се предугаждат предстоящи раздвижвания в обществената структура.

         В по-общ надполитически смисъл съвременността, както е очевидно от десетилетия за нашата действителност и поне от век и половина за цялата организирана по англо-саксонски модел цивилизация, е онази на техническия напредък. А в новата българска литература, след времената на професор Урумов никой с наука не се занимава освен вероятно в онова, което сме отделили в научно-фантастичния жанр. Впрочем, именно в библиотека Фантастика се явява пред българския читател „Прекрасният нов свят“ на О.Хъксли. А за свое изследване Уелбек е избрал именно един зловещ автор, който фигурира сред първопроходците на хорър фантастиката, от същия разред като Едгар Алън По според сведущи в бранша (H.P.Lovecraft. Contre le monde, contre la vie, 1991)⁵.
         Науката сигурно се случва в някакво неведомо времепространство, което обаче е и цивилизационен център. Най-много новите герои да ползват произведените чрез тази наука удобни съоръжения, било компютри, било микровълнови печки. Ако е позволена самонадеяността на тезата, съвременната българска литература показва ведро неведение за онова, което е научен дебат и неведоми експерименти и предложения в областта на науката и техниката, както за производните хуманитарни дебати.
         В „Контрапункт“-а на Олдъс Хъксли старият аристократ лорд Едуард и анархиста-социален бунтар Илидж (на когото добрите обноски все не му се удават) проверяват какви са регенеративните възможности на организма, като неуморно присаждат крайници на тритони. Дотам, че се усъмняваме научната ревност ли ги движи, или просто те се наслаждават на способността на живото да приема какви ли не форми. Или собствено пишещият – на абсурдността на научния експеримент? Науката е чудесен източник за абсурди, както разказите на Светослав Минков ясно показват на българския литературен критик. Само че този критик се задоволява да демистифицира науката, понеже литературният разказ му говори толкова убедително за илюзорността на научното преобразяване на света. Отбелязва се, че източници на Светослав-Минковите сюжети трябва да се търсят в съвременната преса, но се пропуска уточнението, че това не е специализираната научна преса, а научно-популярните рубрики на ежедневниците. Там е историята и за хормоналното подмладяване, предложено от д-р Воронов⁶, също за витаминозното хранене. Не ще и дума, такова запознаване със съвременната наука е твърде далеч от педантичното четене на научни съчинения, с каквото си запълва времето писателят Филип Куорлс на Олдъс Хъксли, не че това помага да даде увлекателност на книгите си, в които фикцията все изпада в претегляне на различни идеи (очевидно както е при Хъксли също). Но българският литератор не се интересува от тези детайли, важно е заклеймяването на научните претенции. Защото и с присадени жлези на шимпанзе, „огледал се Илия, и все в тия“. Или както констатира Алековият пътешественик в Новия свят: и тук е същото, въпреки блясъка на електричеството и бързината на асансъорите.
         По повод ефективността на науката за прозиране на човешкото общество не може да не вметнем и Вазовия призив: „Дайте рентгеновите лучи“, които най-сетне ще дадат вярна представа за намеренията и стойностите. Не че не се догаждаме за лицемерието и от житейския си опит. Научното откритие ще го удостовери, без да прибави нищо по-различно от социалните ни знания.
         Но не е толкова упованието в родната литературна традиция – самомнението на днешния български литератор има навярно на въоръжение и бартианското предпочитание към „насладата от езика“, заявено в двубоя между литература и наука някъде в началото на 1960-те. Но преди да вземе страна този литератор би трябвало да отчете и разминаването на идеите с дискурсивната практика, които пък забелязва от своята нефренска гледна точка Итало Калвино. Мнението му, впрочем, също присъства на български език („Две интервюта по проблемите на науката и литературата”, в: Невидимите градове, 1990, с.192-197).
         Как научността може да стане лансирана в романа научна хипотеза ще прочетем в „Елементарните частици“ (1998) на Мишел Уелбек, непреведен на български (Particules elementaires или преведен на английски Atomized), за разлика от преведените на български „Платформа(та)“ (2001, б.прев. изд. Факел Експрес, 2005) и „Възможност за остров“ (2005, б.прев. изд. Факел Експрес, 2006). „Платформата“ е далеч от науката, но със своя герой Мишел (като авторовото име), деец на културния фронт и прилежен турист, не по-малко в центъра на съвременността, с обстойни размисли върху манталитетите и етиологията на постиндустриалните резигнации⁷. Тръгнал от логиката на туристическия мениджмънт, героят предлага една нахално-неприлична (и абсолютно неосъществима) идея за нова верига. Тази „Платформа“ на ваканционното блаженство не можем да не асоцииараме с утопията на романа „Островът“ на Олдъс Хъксли (1962 г.) – а и на географската карта точките на това утопично място се падат все в една тясна ивица между Индокитай и Индонезия. За тези избрани места на островните утопии подсказва и заглавието на последния роман „Картата и територията“ (2010); такава става Ирландия – и за героя на „Елементарните частици“, пък и за самия писател (Испания също).

         Където и да търсим по картата тези места, очевидно те са конструирани в романите по една логика на утопията. Не тази на чисто миметичната прилежност, а на интелектуалното ограждане на Островите на исторически въобразеното. Всички тези острови, от времената на Джонатан Суифт поне, са в конкуренция със случващата се всесподелена съвременна действителност. Само че на Гъливеровите пътешествия, колкото и прилежно да са записани, никой не вярва, а от романите на Уелбек се очаква да спазват принципите на фикцията, не на интелектуалния конструкт.

         Може би причината е, че се прицелват все в социални форми и институции, които са твърде съвременни, а механизмите на научните институти, на министерските културни програми или на супермаркетите и т.н. са твърде достоверно разказани, поне опитът ни е сходен.
         Ако сюжетът на „Платформа“ се движи на ръба на саркастичната екстраполация и любовната идилия, то паралелно се очертава социално-психологическият механизъм на съвременния туризъм – прибежище от неспособността да се живее, благодарение на което е станал най-печелившата индустрия от началото на новия век, и който достойно увенчава култа към свободното време и развлечението, така добре познат от пред-островната антиутопия на “Прекрасния нов свят” на Олдъс Хъксли. А за нас за познати такива неща каго удължаване на почивните дни с прехвърляне на работни дни към почивните дни от другите седмици, туристически реклами за евтини дестинации – достъпни не само за финансово безгрижните рентиери и Олдъс-Хъкслиеви писатели... И призивите за спорт, витаминозна храна и хранителни добавки, движение. В прекрасния нов свят се котират спортни занимания с по-сложни съоръжения: голф с препятствия, електромагнитен голф, голф по риманови повърхности, ескалаторен тенис, музикален бридж... Подобно на куидич: гонене и бягане от топки, само една от които служи за старомодно вкарване в кош. Куидич се разиграва по романите, филмите и електронните игри с марката на Хари Потър и на Уорнър Брос. От четенето / гледането й се печели, но игрането й, дори подръка да ви се намира последният скъпоструващ модел на магьосническо-метлената индустрия, изглежда уморително хаотично, да не казваме, че и опасно, рядко смъртоносно, но с висока вероятност да разбият челюстта на някого от играещите.
         Светът в романа на Хъксли – прекрасен и нов – рециклира спортно-технократските модели на своето време, както дава на новите си партиди човешки същества вече познатите 20 хиляди имена. Теорията на вероятностите в играта е превърната в печеливша развлекателна индустрия. Училището Хогуортс пък рециклира напълно профанни стереотипи за вещерски действия, без да осчетоводява. Просто рециклира, производството набъбва, следващите романи – с изкласяването на учениците магьосници – набъбват (като брой страници) също. (Осчетоводяват навярно в Уорнър Брос.)

         Научните открития са снабдили антиутопиите с консуматорските си следствия, а литературата – с висока доза критицизъм. Днес това изглежда ненужно. Съсредоточаването в личностната реализация стига. Само че с отказа от камерните истории конструктивисткото писане не може да спре разрастването и трупането на еднотипни романови сцени. Просто машината е пусната – производството може само да се увеличава.
         В контрапункт на технократския свят за изграждането на островната си утопия Олдъс Хъксли се допитва до хипнозата, будизма, таоизма и въобще източното, за да снабди научно промислената организация на обществото на Острова с желаната духовна пълнота. Не че и там не се предвиждат наркотични трансове или регламентирана освободеност на желанията, както и в “Прекрасният нов свят”. Едни и същи схеми, общи места, “техническо възпроизвеждане” на социални модели, но в контекста на различна оценка. Дотам, че положителното и негативното се размиват едно в друго.

         Биологът от „Елементарните частици“ носи име, напълно подходящо за преточеното човечество в „Прекрасният нов свят“ – очарователна контаминация между името на автора (който си дава името и на други свои герои) и на знаменита историческа личност, сиреч “Мишел Джерзински”. Генетиката, неговата научна област, оказва се, много удачно разрешава онова, което си е лична неспособност за завързване на семеен живот и отглеждане на потомство, т.е. научната идея някакси става заместител на житейската история на уморените от модерното живеене персонажи. Впрочем, по последните страници на романа се появява стадото от крави, произведени по метода му. Като сверим годината на написване на романа с новината за клонираната овца с име на кънтри звезда (събитието се е случило на 5 юли 1996, в институт в Шотландия, а е станало известно от 22 февруари 1997 г.), не можем да не отбележим бързата писателска реакция. (Да вметнем, че описанието на атентат в “Платформа” също изпреварва световното събитие.) В литературен смисъл това предложение на науката просто осъвременява с микробиологията и захлупва едно предходно известно предложение за безполово размножаване на човешкия род с ресурсите на химията от „Прекрасния нов свят“ на Олдъс Хъксли. Колкото за родословието на идеята за възпитанието на младите поколения по единна обществена програма, далеч от истерията на семейните отношения, можем да посочим Платон, вижда го в Лилипутия и Гъливер, лекарят хирург и капитан, чието пропадане в неизвестни за картата земи описва Джонатан Суифт в книга от 1726 г.

         Романът „Елементарните частици“ е издържан като хроника от бъдещето, която трябва да увековечи революцията на едно научно откритие, станало в нашата съвременност, и гарантирало бъдещото възпроизводство. Някак много симетрично стои науката редом с отказа от емоционален живот на същия този човешки род. Социално-психологическата рефлексия при Уелбек се оттласква от двете крайни следствия от техническото общество: рационализма и индивидуализма. Тъкмо тази двойка той извежда от технократското регулиране на индивидуалните идиосинкразии при Хъксли (който, от своя страна, го схваща по-скоро като заплаха над свободата на човека). Как да четем романа на Уелбек – като философска книга, антиутопия в един ред с въобразеното възпроизводство на човешкия род в “Прекрасният нов свят” на Хъксли, или като контрапункт на зловещите култове на прародителите, които все припомня Хауърд Филипс Лъвкрафт?
         Колкото възпроизводството става стандартна производствена процедура, толкова по-пищно става безпоследственото сексуално живеене. В “Прекрасният нов свят” (по Хъксли) сексът се усвоява с детските игри и е норма. Ужасно напомнят и на дежа вю тъкмо в нашия български свят от последните двайсет години и зелените къси кадифени панталонки на жизнерадостните жени от този свят...

         Вместо да се наслаждават на света на „Форда и Фройда“ героите на Уелбек остават да кръжат в едно “ерото-рекламаджийското общество”, да търсят разтуха в туристическите клубове и да коментират раздиращите драми, които влече новата наука: индивидуация, суета, омраза, и желание – изворът на страданието. Тази наука се е отказала да намери философия или религия, която да утеши заради очевидността на физическата смърт... А в прекрасния нов свят смъртта се случва, но без да тревожи никого (също в света на Хоинъмите, ако можем да се доверим на Лемюел Гъливер). Това изпитание също е намерило място в порядъка на консуматорското благоденствие, макар там да получаваш това, което са те възпитали да искаш, ни повече, ни по-малко, и си доволен. Героите на Уелбек обаче констатират провала на социалната утопия на Хъксли и вместо това – тържеството на либерализма, наред с превръщането на секса от удоволствие в „принцип на нарцистично оразличаване“, или с намирането на заместители: сънотворни, стандартното изобилие на супермаркетите и пр. Консуматорска лекота, към която нашите повествования все още завистливо поглеждат. Но внимание: консуматорските желания винаги имат предел (при Хъксли – това, което хипнопедията е внушила, а днес – което пазарната икономика дава като асортимент). Утопията на всеналичието навярно е запазена само за учениците по магия, които получават изневиделица обилни гощавки, с наденички и кетчуп, след това също така мистериозно всичко е разчистено – както няма белене на картофи, така и обърсване на чинии (за да бъдат сложени в съдомиялната) няма.

         Достъпността на желаните вещи стои обаче в контрапукт със стремежа да се намери някакво словесно изражение за чувството за недостатъчност. Защото героите и на Хъксли, и на Уелбек се посвещават на дълги разговори и размисли. Онова, което опива героите в „Контрапункт“, е именно да коментират, да изказват идеи. Очевидно, и пишещия, който с удоволствие заменя представянето на романови лица с режисиране на собствените си идеи в пространни диалози. А през 1958 в чисто публицистичен текст прави равносметка на съвременната ситуация на човечеството (в светлината на репресиите срещу унгарското въстание, водородната бомба и изстрелването на „Спутник“ в космоса) и оценява глобални реалии като нарастването на населението, свръхрегламентирането на държавата или пропагандата) в светлината на антиципациите от „Прекрасният нов свят“ (The Brave New World Revisited)⁸. Просто всичко се е развило с трескава бързина, съкращавайки столетия от „летоброенето по Форда“ в десетилетия.
         Да създават фикции и после да ги „посещават” с критическата си рефлексия, на български автори не се случва. Но пък постоянният коментар на едно или друго при романите на Хъксли доста натежава. В утопиите му всъщност се случват много малко неща. Не изобилстват със събития въобще и новите български фикции. За сметка на разказването на една история те обаче предпочитат да изтъкват геговата нелепица, но до развиване на идеи май не се стига.
         Многото идеи натежават и в романите на Уелбек. Бихме казали, че събитията са също отделни точки, натоварени с някаква особена символност, като например “смърт на бащата”, “смърт на любимата”... Само че и те изглеждат толкова конструирани, толкова подходящи нещо да внушат, както става с двойната смърт на жените, към които са се привързали най-сетне двамата полубратя в “Елементарните частици”. Разбира се, и в двата случая са дадени нужните подробности, та читателското очакване за правдоподобие да не се почувства накърнено. Но симетрията е прекалено очебийна...

         Конструкциите винаги потискат, прекалено окръглени са според авторовия замисъл, няма я възможността да донаредиш нещата при четенето, да не говорим, че от толкова обсъждане сексуалните фрустрации или практики не могат да станат общовалидни рецепти. Все пак това си е сфера на желанията, откритостта и влюбеността на един аз, изцяло извънлитературни при това.

         Колкото и потискащ да е оня „Прекрасен нов свят“, с конвейрността както на секса, така и на размножаването (без съмнение, твърде скъпоструващо и неефективно за масово производство поне в обозримото човешко бъдеще), той ни носи и доста облекчение. Особено ако го сравним с живота на пуеблото в резервата. Доста огледални изглеждат двата свята в ритуалите си. Човекът между двете, така нареченият Дивак, обаче има нещо, което не принадлежи нито на дивачеството, нито на технократската цивилизация – и това е една овехтяла книга с Шекспировите творби (Шекспирово е и заглавието на романа). В „Контрапукт“ пък героите с удоволствие вмъкват в речта си литературни цитати, с предпочитание към Шекспир, драми и сонети, или поети романтици.
         Подходящият френски епиграф, който избира Уелбек за „Платформа“, toute proportion gardee, е от Балзак.
         Според баналното правило, литературата говори през литературата и това е най-сигурният поръчител на нейните твърдения. И най-неблагонадеждният, пак според правилото, защото подлежи на нови и нови тълкувания и разбирания. Единственото несъмнено е, че неговото наличие или липса посочва наличие или липса на друго качество. Българските автори добре познават този универсален реторически ход на успешната реч. И цитират, обикновено от укритието на пародията и резигнацията, едно да не бъдат уличени в наивност, и второ, за да посочат различността си, не единосъщието. За да покажат, примерно, колко далеч са от всякаква „смешна жал, нелепа жал в грохотно свирепо време“. Но да не забравяме, че предпочитат да цитират небългарски автори.
         И тъй, съвременните Хъксли и Уелбек са твърде несъвременни в сериозността, с която цитират. Ще усетим при тях една отвъдлитературна – и несвоевременна – амбиция: да проектират в литературното повествование крайните следствия отвъд науката – в консуматорското или в емоционалната пустош (цитирайки с упование литературното...). Литературният жанр се е оказал формата, в която се изразяват становища, разиграват се сценарии на човешкото. И смело се зачеркват каноните на благоприличието.
         С Шекспировото име Олдъс Хъксли подписва несвоевременността на своя роман, който пуска насред технократското време на планирани научни открития и резервации за туристически турове. Но на райския остров няма литература. Съвместима ли е литературата с утопията, с конструкцията на социалното, пък и на критиката за социалното?

         Тъкмо това сблъскване на идеи и фикция оголват и романите на Уелбек, оттам идва и магнетичната им увлекателност. На популярност се радват и утопиите на Хъксли (според Уелбек, те са е в извора на културни и социопсихични модели, лансирани в края на 1960-те).
         И Хъксли, и Уелбек са твърде популярни, дори филмирани, както впрочем и Хари Потър на Джоан Роулинг. Общото в трите случая е, че проектират едно невъзможно да се сбъдне обществено цяло. Къде минава границата между утопията и литературния въображаем свят? Между научно-фантастичния жанр, философската проза и философското четене на детски книги? Между експеримента и екстраполирането на рационализма и тревогата? Така стигаме и до другата голяма липса на родната ни литература – на визия за човешкото общество, и на социален критицизъм. Пък то, извън нихилизма, като че ли какъвто и да е критицизъм й липсва...

         Надявам се да не съм права – да съм изрязала от тези разсъждения опровергаващите ме текстове. Но бих подменила началното търсене на зачетени с авторитетни награди български автори. Дали не е по-належаща нуждата от автор на скандалните идеи? Дали ще го наречем интелектуален автор или скандален автор може би сега не е много различно, тъй като идеите си остават несвоевременно очакване, най-дефицитните, най-трудно постижимите и абсолютно неприложими (извън криейтива и бранда) – и заредени със скандал.
         Скандалност, която отбелязва с известно отегчение критиката ни⁹. Да, скандалът на яркозелените кадифени панталонки ни е доскучал до болка. Скандалът обаче на провалената цялост на разбирането ни за света все още предстои, въпреки теоретичните му конструкции. Липсват му идеи.

---

Бележки:

¹ Цитирано по: https://www.huxley.net/island/aldoushuxley-island.html [горе]
² Йордан Ефтимов. Радичков, Нобел и Балканите. В: „Три фрагмента около Радичков”, Света гора, 2004, кн.5, с. 286-293. [горе]
³ За възможността да измерим „случаят“ Уелбек с чисто нашенски ситуации подсказва рецензията на Атанас Попов, но с уточнението, че той посочва именно културния аспект. Вж. Атанас Попов, Другото лице на Франция. https://liternet.bg/publish11/at_popov/drugoto.htm [горе]
⁴ Но именно като конструкт тя може да бъде интерпретирана в светлината на Херберт Маркузе. Вж. Jonas Vesterberg. The Sexual Political Economy of Postmodernity (2006) https://www.peuplesmonde.com/spip.php?article539 Впрочем, как са схващани такива аберации към порнографското доста красноречиво показва случаят на маркиз дьо Сад. [горе]
⁵ Американецът Хауърд Филипс Лъвкрафт (1890-1937) е познат на български с книгите „Възкресителят“ и „Зовът на Ктхулу“, появили се благодарение на Издателска група „България“ - странна символика навярно ще доловим тук. Сборниците разкази „Дебнещият страх“ (1991) и „Шепнещия в тъмнината“ (2002) излизат в „Орфия“. Афинитетите между двамата автори е надълго разгледана в статия в Уикипедия: Hoellebecq ou le Lovecraft moderne https://www.1001nuits.org/index.php?title=Houellebecq_ou_le_Lovecraft_moderne [горе]
⁶ Доколкото тези детайли са отбелязани вече от български литератори, надяваме се, че вече предстои коментиращ текст в тази посока. [горе]
⁷ Паралелно със сексуалните си тревоги този герой урежда финансирането на културни проекти, докато друг от „Елементарните частици“ преподава в училище... Май става трудно да балансираме с нашите български представи, в които занимаващият се с наука или благородна преподавателска работа не може да е сексуално фрустриран. Но пак в романа на Уелбек френското просветно министерство е предвидило специални грижи за психичното здраве на преподавателските кадри, психиатрична клиника. „Картата и територията“, новият роман на Уелбек, скандалите около който вече текат (за неправомерно присвояване на текстове от Уикипедия, представена от „Криейтив Комънс“), е именно от тази сфера на най-новото изкуство и на медиите. [горе]
⁸ Късите кадифени панталонки пък изглеждат български вариант на припомняне на старата утопия, след като тяхното изобилие в определени нашенски контексти така убедително говори за визионерството на английския писател. [горе]
⁹ Тук си позволяваме да тръгнем в съвсем различна посока от тази, която подсказва рецензията на Ангел Игов „Колко е банално да бъдеш скандален“. Култура, бр.7,23.ІІ.2007. [горе]