През този месец се закръглиха 30 години от кончината на Владимир ПОЛЯНОВ, който има достоен принос в нашата литература и според по-нови проучвания се сочи като един от основоположниците на българския хорър¹...

 

         По този повод (и с любезното разрешение на автора, разбира се!) публикуваме последното интервю с него, появило се най-напред в хартиеното списание на НБКМ „Б и б л и о т е к а“.

         С писателя Владимир Полянов се срещнах случайно, и то не заради книгите му. През 1983 г. в антикварната книжарница на ул. „Граф Игнатиев“ в София се появиха на средния й щанд за продажба две купчинки от две еднакви книги – „Смърт“ от Владимир Полянов и „Синята хризантема“ от Светослав Минков. Кориците и на двете бяха в два цвята – тъмнозелен или портокалово-кафяв. Бяха нарисувани от художника Иван Милев. Това ме впечатли, а и името на издателството – „Аргус“, също.
         По това време всяка седмица по 1–2 пъти бях приеман от проф. Тодор Боров във вилата му в Бояна, за да ми разказва за времето преди 1944 г. При първото отиване след покупката на двете малки книжки го попитах дали знае името на издателя, но той отговори отрицателно.
         „Минков е покойник, но Владимир Полянов е жив, намери му телефона от тефтерчето на писателския съюз и му се обади“, каза ми професорът. „А мога ли да кажа, че вие ме пращате?“, попитах аз. Лицето на проф. Боров се втвърди и леко пребледня, което беше сигурен знак, че е ядосан. „Не, няма да казваш това“, отсече той.
         По-късно научих от Владимир Полянов защо Боров му се сърди. Полянов бил доста красив на младини и имал доста успех сред момичетата. Веднъж имал среща в центъра с едно момиче, но завалял дъжд. Сетил се, че Боров е на лекции и отишли в квартирата му. Позвънили, излязла хазайката и ги попитала кого търсят. Казали й, а тя им отговорила, че той е на лекции. Полянов и момичето настояли, че имат среща и че Боров ще дойде, но в тоя дъжд... Хазайката ги поканила да го чакат. Те свършили каквото трябвало и си тръгнали. Вечерта Боров се прибрал и видял, че чаршафите на леглото му са омачкани. Като разбрал, разсърдил се на Полянов, че не му е поискал разрешение. Въпреки опитите ми да ги помиря, и то заради случай – толкова отдавнашен, Боров ми каза да не се бъркам повече в отношенията му с Полянов.
         Обадих се по телефона и Владимир Полянов ме покани да отида в дома му. Живееше в кооперация на „Цариградско шосе“, преди хотел „Плиска“, а отсреща на шосето бяха апартаментът на Радой Ралин и кино „Изток“. По това време Владимир Полянов беше на 84 години, а знаех, че след 1944 г. е бил изхвърлен от литературата. Той беше висок, изправен, а очите му излъчваха топлината на догарящи въглени. Въведе ме в неголям хол, седнахме край малка масичка, над която имаше голяма картина на Сирак Скитник.
         В хода на разговора ни на 21.ХІ.1983 г. той си спомни всичко, но не и името на собственика на издателство „Аргус“. Дори нямаше екземпляр от „Смърт“ и много се зарадва, когато му подарих един.
         „Издателят беше младеж, който наследил от скоро починалия си баща някакви пари и поиска да се занимае с нещо полезно, разбира се, за него, да оползотвори капитала – захвана разказа си старият писател. – Иван Милев живееше в страшна беднота. По повод корицата на моята книга аз го потърсих в дома му. Милев имаше ръкописа ми. Той пристъпи към изработване на кориците не по внушение, а след прочитане на ръкописите им. Тази литература не беше чужда на Милев и неговото творчество. Той вече сам създаваше първите си картини, свързани с българския фантастичен фолклор и сецесионните внушения в живописта. Намерих Милев в една къщичка, някъде между порутените къщи (съборени днес), където е издигнат Дворецът на културата. В една от бедняшките къщурки живееше Милев в малка стаичка с врата към улицата. В стаята – пръстен под, пропит във вода. Милев, болен, с температура, лежеше в едно войнишко легло. Аз просто взех кориците, които бяха готови.
         Издателят беше явно неопитен, защото никога не бе боравил с такова предприятие. Всеки случай този младеж загуби капитала си, но свърза името си с появата на фантастично-диаболичните разкази у нас.² Името на издателството смятам, че го измисли Минков. Аргус, както знаем, е всевиждащият божествен телохранител в гръцката митология.
         Книгата ми излезе през 1922 г., а есента заминах за Германия студент. Без хонорар – само няколко екземпляра – това бе нашето възнаграждение за дебютните ни книги с Минков.
         С Минков се запознах на екскурзия на Витоша. Обърна ми внимание с мълчанието си и с необикновения си начин на ходене – сякаш маршируваше с опънати крака, и най-много с онова, което се шепнеше в групата на неговите приятели, че заради него се е самоубило някакво момиче, към чиято любов той се отнесъл доста хладно. Дружбата ми с Минков започна от 1921 г., продължи по-нататък в Мюнхен и после в София. Оженихме се – аз на 24, а той на 26 години, като аз и жена ми му кумувахме. Първата му съпруга беше Мери Томова, извънредно интелигентно и културно момиче, което също пишеше. Запознахме се с нея в Мюнхен.“

         Желанието ми да напиша текст за „Аргус“ се пресече, тъй като въпреки усилията си не успях да науча нито името, нито как е приключило дейността си издателството. Но пък срещите с писателя продължиха. Бях се снабдил с журналистически касетофон, втора ръка, южнокорейски, който за времето си беше доста малък, но грамаден в сравнение с днешните записващи устройства.
         Помня, че бяхме се разположили около масичката, когато включих касетофона:
         - Можем да започнем.
         - Писателят ме попита:
         – Няма ли такова... фунийка?
         – Няма – бях категоричен и много горд, защото записът ставаше без микрофон, наречен от Полянов фунийка.
         – Аааа... – учуди се той.
         – Значи на следващата година, след като издателство „Аргус“ отпечатва „Смърт“, излиза втората ви книга „Комедия на куклите“. В карето й пише, че е отпечатана в 300 екземпляра, като втори номер на „Хвърчаща библиотека“. Защо тиражът е толкова малък?
         – Защото безплатно я отпечата наш приятел печатар и човекът нямаше възможност да влага повече хартия и повече разноски да прави. И защото не бяхме сигурни в евентуалния интерес към такава библиотека. В нея излязоха моята книжка и „Нула“ – хулигански песни от Марангозов, който се беше подписал с псевдонима Н. Янтар.
         – Издателят как се казваше?
         – Дюлгеров, Никола.
         – А защо цветът на мастилото не е черен, а кафяв?
         – В този момент е имало само такова мастило. Печатали са преди нея афиш и за да не правят разноски, пуснали са да се отпечата и книгата с кафяво. Това в края на краищата прави малко по-особено впечатление.
         – Как са разпространени 300-та екземпляра?
         – Ами раздадох ги на приятели, на някои книжари за продажба.
         – Числото 3 важно ли е за вас? Щото в „Смърт“ разказите са три, а в „Комедия на куклите“ – също.
         – Случайно. Толкоз съм имал готови в момента.
         – Между двете книги има голяма близост...
         – Ами, разбира се, това е почти в същия период и в същия стил на творчество. Ако ние говорим, че и днеска има от това творчество в днешната ми книга „Пътеки през неуловимото“, камо ли пък в нещо, което следва в почти едно и също време, да го няма. Аз си тъкмя един ден тия разкази, „Секретарят на луната“ съм го предвидил за един бъдещ сборник, но другите два – „Комедия на куклите“ и „Пробуждане“ трябва малко да ги попрегледам.
         – Защо? И двата са леко написани, пък и новата редакция ще ги развали.
         – Да, то става друго нещо. Аз не съм гледал тези разкази от много отдавна. (Шегува се.) Поне сто години.
         – Червеникавият оттенък на мастилото, прозрачната ефирна хартия правят от „Комедия на куклите“ библиофилско издание. Вие имате вкус към оформлението на книгите. Не ви интересува само печатът...
         – Разбира се. Някога работих в Дирекция на железниците. С един приятел, архитект Милко Бичев, издадохме първите туристически пътеводители, рекламирахме България. Бончо Карастоянов правеше хубави снимки. Кориците... трябва да си припомня кой правеше. Иван Пенков май? Бяха в изящна форма, на английски, френски и немски език.
         – Вашите герои имат силни преживявания, на висок градус, както се казва. Вие самият такъв човек ли сте? Така ли преживявате нещата?
         – Сигурно. Авторът не може да излезе от кожата си, нали.
         – Има ли нещо да сте написали и след време да го преживеете? Да ви се случи и на вас?
         – Авторът преживява всичко с героите си. Ако това го няма, няма да е интересно на читателя, няма да е увлекателно, няма да е искрено, няма да е поносимо за четене. Ще бъде съчинено. Разбираш ли? Както един поет не може да напише хубаво стихотворение, без да го почувства, така и прозаикът не би могъл да напише нищо, ако не разбира героите си. Как можем да говорим за любов, без да познаваме що е любов? Тогава можеш да пишеш за копнеж, щото не знаеш какво е любов!
         – Много сложно нещо е животът...
         – Животът те кълца всеки ден и в края на краищата стигаш дотам да не чуваш, да даваш шепата на ухото си, да недовиждаш, да слагаш очила.
         – Все пак словото остава.
         – И все пак нещо остава.
         – И то си търси читатели.
         – Да, да.
         – Авторът вече не се интересува след отпечатването му. Оттам нататък словото живее свой живот. Аз винаги се чудя на вашите книги. В една еднообразна действителност, каквато, общо взето, е съвременният живот – ставаш сутрин, отиваш на работа, връщаш се вечер, гледаш телевизия и заспиваш, – изведнъж се появяват героите от „Пътеки през неуловимото“. Те живеят сякаш в друго измерение. Различни са от онези – ставащи, работещи, заспиващи...
         – Разказът би бил страшно безинтересен, ако се отнася за някой, който става, закусва, отива на работа, изругава жена си и се връща вкъщи.
         – Вие как си представяте вашия читател?
         – Виж, това не съм мислил. Невинаги съм така благосклонен да мисля най-доброто за него, щом ме е пожелал. (Смее се.)
         – Променял ли се е с годините, или вие сте писали за един и същ?
         – Винаги съм писал в различни варианти за себе си.
         – Но не и за определен читател?
         – За определен тип, но винаги съм се обличал в различни дрехи и с различни маски. Авторът не може да излезе от кожата си, той отразява себе си във всичко написано. Разбира се, има и дистанция, когато вмъква подлеца (отрицателния тип), но без наблюдение не би могъл да го опише. Не може един гол живот да ти даде подтици за писане. Животът трябва да бъде много богат, не да тънеш в охолство, а да си потънал в преживявания. Съдбата те е люшкала тук и там, срещала те е с различни хора, преживял си радости, любов, изневери и т.н. Всичко това обогатява човека и тогава той може да пише.
         – Екземплярът на „Комедия на куклите“, който притежавам, е бил на писателя Стефан Мокрев. След като вие заминавате за Мюнхен, „Аргус“ издава стихотворения в проза на Пшибишевски, преведени от Мокрев.
         – Със Стефан Мокрев бяхме добри познати. Разменяхме си книги, той също пишеше. Естествено е „Комедия на куклите“ да попадне в неговите ръце, както и да пласира превода си в „Аргус“. Още повече че отговарят на характера на издателството.
         – Той обаче не се е изявил по-нататък...
         – Да, освен в този превод... въобще не се изяви и с творчество.
         – Казват, че имал хубав архив.
         – Сигурно. Той е един от старите писатели. Имал е връзки с много хора и се интересуваше, живял е в Италия – известно време беше чиновник във Външно министерство. Всичко това говори за възможността да има архив.
         – С Николай Райнов имахте ли взаимоотношения?
         – Беше за нас големият писател, към който пристъпвахме на пръсти, дето се казва, ние, младоците. Николай Райнов се яви в нашата литература с една замайващо хубава книга – „Богомилски легенди“, която развълнува всички, особено младото поколение. Книга, написана по нов начин, с нова тематика, разкриваща нов свят. Всичко това беше интересно и вълнуващо. По-късно той издаде още книги, които също бяха новост в нашата литература.
         – „Княз и чума“ например?
         – Да, и „Между пустинята и живота“, и „Книга за царете“...
         – Между съдбата на героя ви в разказа ви „Смърт“ и съдбата на Иван Милев има прилика...
         – Разказът се отнася за студент, който горе-долу е в положението на Иван Милев.
         – Вие сте роден в Русе...
         – На четири години съм излязъл оттам.
         – И тук сте дошли?
         – Целият ми живот е в София.
         – Някакви ранни спомени от Русе?
         – Пътуването до София, може би. Това ще го има в моя роман, последния. Някой ден ще го прочетеш.
         – Новият има ли връзка с другия ви роман – „Хроника на узряването“?
         – Не, той си е отделна работа.
         – Не ги свързахте двата романа?
         – Тематично горе-долу са близки. Новият ми роман започва от 1900 г., докъм 50-те години. А „Хроника...“ завършва през 1918 г. с Владайските събития.
         – Вие пишете и разкази, пишете и повести, и романи.
         – Романът е като симфонична поема с многогласие, с много действащи лица и не е лесно да я обхванеш. Още повече че постройката не е просто нещо, нали? Но всичко върви, ако авторът е пълен с преживявания и с известна вече придобита опитност. Вярвам да стане новият ми роман. Той обхваща периода от 1900 г. насам, горе-долу с моето раждане. Ще се казва „Дните на Краснови“ – за един голям род, с който искам да направя алюзия за нашия народ.
         – Нещо биографично ще има ли в него?
         – Има, безспорно, но не съвсем. Много от действащите лица са от моя род, мои познати, с преживяванията им.
         – След този роман ще има ли разкази?
         – Много е възможно. Винаги ще има, докато съм жив и здрав. За роман, не знам дали ще има. Не вярвам да има, защото е действително огромна работа, а човек трябва да има много свежа памет.
         – Иска се и преписване няколко пъти.
         – Изпипванията са много, но трябва да запомниш всичко, което си написал. Един човек, който може да забрави на стотната страница какво е написал на първата, мъчно би написал роман. А мен ме заплашва вече такова нещо. След десет години, след пет години сигурно ше почна да губя вече памет или никак да разполагам със силите си. Смятам, че това е последният ми роман. Обаче разкази ще има.
         – Ааа, не се знае. Зависи, като го отпечатат, дали ще останете доволен.
         – Може, но е мъчна работа. Огромна, мъчна работа. 70 действащи лица има в романа, които трябва да запомня, да имат своя образ, своята съдба, своето участие и всичко това да се преплита така, че да работи за замисъла.
         – А какъв ще е обемът?
         – 600 страници.
         – Ооо, то е голямо нещо, цял том. Обаче към 1900 г. няма толкова събития.
         – Как да няма? От 1900 г. до 1950 г. има толкова...
         – Е, до 1950 има. Аз не съм разбрал.
         – Ти помниш само от Девети септември 1944 г. насам! (Смее се.) Нашата история е пълна със събития от 1900 г. насам, че даже преди нея има още по-вълнуващи.

         * * *

         За съжаление, не съм си водил дневник за срещите ми с Владимир Полянов. Освен някои дешифрирани разговори, които сега публикувам тук, си спомням, че го питах какъв е девизът му и той ми отговори: „Плюй и отмини!“. По едно време искаше да ми подари всичките си снимки. Пазеше ги в съседната стая на холчето, в един огромен масивен гардероб, но аз отказах да ги взема. Той настояваше, че щял съм да ги опазя по-добре, както Радой Ралин, комуто подарил пък всички издания на книгите си.
         При разговорите усещах как се надява сборникът му с разкази „Пътеки през неуловимото“ да бъде забелязан и оценен, което не се случи, както той заслужаваше и искаше. Той ми подари екземпляр с автограф, пък аз говорих в редакцията да направя интервю. Така се получи разговорът ми с писателя, който бе публикуван с доста усилия в бр. 31 от 4.VІІІ.1987 г. във в. „АБВ“, на стр. 3. За него той даде снимка, която не бе отпечатана. Предвиждаха се и няколко биографични реда, но накрая ми се каза да не се пишат.
         Ето интервюто, което тук се публикува без съкращенията и поправките в „АБВ“. Така, както ми го даде Владимир Полянов – машинопис с негови поправки:

Импулсът да пиша

При писателя Владимир Полянов

         – Как се появи у вас интересът към диаболичната фантастика?
         – Не съм имал никакъв интерес специално към диаболичната фантастика. През нашата младост – 1918–1921 година – четяхме Едгар По, Пшибишевски, Арцибашев, Хамсун, Тетмайер, Ницше, Достоевски, Толстой, Гаршин. Те всички ни бяха еднакво увлекателни. По това време аз сътрудничех в сп. „Сила“ и пишех и печатах някакви къси работи с неопределен жанр – между разказ и фантасмагории на мисълта и въображението, увлечен да изразя своето отношение към известни въпроси от живота. Такива са „Духът на силния“, „Черните врани“, „Трите глада“ и др. По това време Светослав Минков пишеше също в списание „Сила“ и в разни други издания иронични хумористични стихотворения. Ако имаше нещо въздействащо върху нас, това беше животът непосредствено след поредния – втори – национален погром, загубили части от родната земя, отрупани с репарации и озлобени едни към други, разделили се на обвинители и обвинени, живеещи в оскъдица.
         – Как бихте формулирали същността на диаболичната фантастика, с какво се отличава?
         – За същността на диаболичната фантастика не зная никакви правила и изисквания. Не знаех и за нейното съществуване като литературен жанр. Както вече казах, ние четяхме и Едгар По, и Хофман, и Еверс, но не отнасяхме тези автори към някаква друга категория, освен че те бяха интересни. По-интересни от някои други автори. Как бих формулирал същността на диаболичната фантастика!? Някои казват, че това е белетристика на ужасите и жестокостта. Смятам, че работата не стои тъй, и въобще не съм убеден да отделя този жанр като специална белетристика. Фантастичното, диаболичното, ако щете, и картините на ужаси и жестокост не идат по специални рецепти, а са резултат от по-задълбочен анализ на човешки преживявания, които могат да бъдат всякакви преживявания из областта на подсъзнателното, неуловимото, онова, което често премълчаваме при общуване, тайнственото, които са налице във всяко човешко същество, което живее, страда, люби, мрази и пр. Оттук иде и фантастичното – оголената човешка същност, толкова реална, не може да не изглежда фантастична! Ако искате формулировка, бих казал: за научната фантастика се иска знание и въображение. За диаболичната – преживяване и анализ.
         – С кои европейски автори свързвате нейната поява? Вие сте превеждали Х. Х. Еверс например...
         – Не съм проучвал, нито свързвал нейната поява с някои автори. Но ако трябва непременно да търсим нейните прояви, можем еднакво да ги срещнем и у Еверс, и у Достоевски, Стриндберг, Ведекинд, и у всеки автор, който по-задълбочено прави психологическия анализ на своите герои в дадени обстоятелства. Ако липсва фантастичното, диаболичното в много книги, то е само защото авторът е вървял по повърхността и е нямал склонност да разкрие по-интересното.
         – Разкажете за познанството си със Светослав Минков, за дебютите ви – със „Синята хризантема“ и „Смърт“...
         – Със Св. Минков издадохме едновременно споменатите от вас две наши първи книги. Не ни свързваше нищо друго освен сърдечно приятелство. Дълбокото увлечение към литературата беше голям стимул за това приятелство. Освен онова, което давахме в списание „Сила“ и прочитахме след неговото отпечатване, рядко сме споделяли какво ново пиша аз, какво той. Но ние жадувахме да издадем свои книги, защото всеки от нас имаше вече достатъчно готови ръкописи. Когато излезе моята „Смърт“, с три разказа, и „Синята хризантема“, разкази на Св. Минков, едва тогава се видяхме и разбрахме, а критиката не закъсня да открие от кой свят идем. Но разликата в оценките беше огромна. Това, което днес е Минков, започна да се оформя едва след излизането на неговата книга „Мадрид гори“ (1936 г.) и след голямата му покруса, когато загуби своя брат. Но това е тема за друг разговор, който аз впрочем проведох неотдавна по телевизията, когато се честваше годишнина на покойния писател.
         – Какво представляваше книгоиздателство „Аргус“? Къде се намираше, какъв беше издателят, кой даде името на издателството?
         – То беше ново, току-що създадено, и се помещаваше на североизточния ъгъл на ул. „Цар Самуил“ и бившата „Клементина“³, в партера, дето днес е някакъв магазин. Младият собственик на издателството не само искаше да започне такава дейност, но и имаше предпочитание да издава тъкмо литература – чужда и наша, каквато ние бяхме започнали да пишем. Предполагам, че въодушевлението му идеше от всичко, което му беше говорил Минков. Той бе го подсетил дори за името на предприятието му. То просъществува една-две години, издаде освен нашите книги още някои преводни от Пшибишевски, Еверс и др. По-нататъшната му история не зная, защото ние с Минков заминахме като студенти за Германия, а когато се върнахме в началото на 1924-та, издателството вече не съществуваше, а лично аз не срещнах и издателя, чието име съм забравил.
         – Иван Милев е бил близък до вашите със Светослав Минков търсения. Сигурно неслучайно той прави кориците на споменатите книги... Беше ли Милев възможен герой на диаболичната фантастика?
         – В издателството освен нашите две книги излязоха още няколко преводни. Почти за всички художественото им оформление пое художникът Иван Милев, наскоро появил се като творец и привлякъл вниманието с всичко, което рисуваше и излагаше. Той беше наш общ приятел. Един от първите у нас сецесионисти, вложил много български характер в този нов художествен стил и особено с вълнуващия тон в своята живопис. Той живееше – момче от провинцията, преди да се ожени, в крайна бедност. Ходил съм в неговата квартира. И до днес тръпна, като си представя каква беше стаичката му – с врата веднага от улицата, в една порутена къща, с пръстен под и прогизнала във вода. Намираше се, дето сега е Дворецът на културата, в задната му южна, но най-лоша част, към склада за въглища там, някаква жп линия и реката. Милев лежеше болен, завит в някакво войнишко одеяло, блед, посърнал. Дали той беше възможен герой на диаболичната фантастика, питате? Напълно, с цялата си осанка – слаб, изпит, къдрокос, с бледо лице и очи на изплашено дете. Още повече със своята бедност, безпомощност в живота и страстния му стремеж да служи чрез изкуството си на живота. Онова тайнствено, загадъчно ярко присъстваше в героите на всички негови картини и в тях нерядко се разкриваше неговият собствен образ. Ако има някой да е постигнал най-въздействащо образ от диаболичната фантастика, стилизирано, с вълнуващия и силен израз на голям творец, несъмнено е той.
         – Какъв беше отзвукът след излизането на първите книги на „Аргус“?
         – Двете наши книги се посрещнаха с извънреден интерес. Несъмнено те бяха някаква новост в нашата литература през този период. Една от първите рецензии излезе в сп. „Хиперион“ – 1922 година. Беше от Людмил Стоянов. Тъкмо той в тази оценка за първи път спомена към кой кръг творчество и писатели от световната литература принадлежат разказите, печатани в сборника „Смърт“. Като автори изреждаше Едг. По, Хайнц Еверс, Барбей д’Орвил, Майринк и др. По-късно в някои излезли оценки се спомена вече и за диаболизъм и оттука нататък тръгна тъй. Нямах нищо против, но аз винаги смятах и смятам, че пиша психологически разкази, неподчинени на никаква школа и веяния освен на моята чувствителност при анализа на преживяването на героя, доколкото аз мога да го направя задълбочено и увлекателно. Но когато през 1924 г. издадохме вторите си книги с разкази – моята „Комедия на куклите“, и Св.-Минковия сборник разкази „Часовник“, явиха се и упреци, че сме се откъснали от живота и творим самоцелно. Доколко това тълкуване беше вярно, няма да споря, но не тази критика ни повлия, а времето и развитието. Тъй аз стигнах до моя разказ „Мрежата на дъжда“ и първата моя повест „Детето“ през 1925 г., а пък Минков през 1936-а до „Мадрид гори“ и сборника „Разкази в таралежова кожа“ – по-реалистични по характер. Тези наши нови прояви се оцениха безусловно положително. Но дали беше голяма разликата между първите ни разкази и тези, които последваха? Смятам, че засаденото у нас покълваше в по-добри или по-лоши цветя, но от същата градина, сякаш за да докаже широкия й обсег.
         – По-късно със Светослав Минков подготвяте библиотека „Галерия на фантастите“, оформена библиофилски... Каква беше връзката ви с Филип Чипев, създател на едни от най-интересните издания у нас?
         – Преживели радостта от успеха на нашите книги и особено увлечени от оценката на Людмил Стоянов за принадлежността ни към споменатите от него автори, хрумна ни идеята да създадем една библиотека от книги на такива автори. Заглавието на библиотеката „Галерия на фантастите“ ни дойде наум безспорно от проявения вкус на читателите към подобна литература. Увлече се от идеята и Филип Чипев, един от синовете на книжаря Чипев, притежател на една от най-известните книжарници в София, който често правеше и издания. Издадохме и афиш – покана за записване на абонати. В този афиш обещавахме да издадем книги от Хофман, Едгар По, Вилие де Лил Адан, Барбей д’Орвил, Марсел Швоб, Казимир Едшмид... Започнаха и да излизат някои от обещаните книги, като „Разкази“ от Емил Верхарн, „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс, „Стихотворения в проза“ от Ст. Пшибишевски, „Как доктор Хиоб Паупертум занесе червени рози на дъщеря си“ от Густав Майринк. Като художествен оформител на тези книги естествено беше да бъде привлечен пак Иван Милев, но участва Дечко Узунов. Колкото до Филип Чипев – издателя на тази библиотека, той беше най-близък по дух към делото на своя баща – с чувството и стремежа към новото. Сам той беше талантлив калиграф, на гърба на една пощенска марка можеше художествено да напише цели текстове. Имаше и изключителен вкус при оформлението на книгата. С тези си качества остави трайна следа в нашата книжовна култура и незабравим спомен у писателите със своята толерантност и отзивчивост.⁴
         – В новата ви книга с разкази „Пътеки през неуловимото“ продължавате някои особености в начина на писане, познат от миналите ви търсения. Какво ви вълнува у човека? Как виждате неговата роля в бъдещия свят?
         – Въпросът ви е доста сложен и отговорът не би могъл лесно да се изчерпи в един разговор на крак, дето се казва. Колкото до това, което сте забелязали в моята последна книга разкази „Пътеки през неуловимото“ – тази творческа връзка между писаното някога и сегашното, – беше ми приятно да го чуя. Защото то действително съществува и най-типично е в последната ми книга. Аз никога не съм мислил да бъда такъв или друг. Никога не съм се подчинявал на някакви изисквания, мода, стилове и, да си кажа правото, не бих могъл. У мене всичко е спонтанно – в порива на мои усещания и разбирания, и преди всичко подбудено от обстоятелства от личния ми или общия живот.
         Какво ме вълнува у човека и как виждам неговата роля в бъдещия свят? Аз не съм проповедник. Аз съм, така да се каже, хроникьор, изхождащ от съчувствието си към преживяното от моите герои. Градусът на това съчувствие е моята позиция. Доколко тя може да е полезна за общия живот, остава на читателя да прецени. Лично аз винаги смятам, че е полезна, иначе не бих имал импулс да пиша.
         – Кои автори на фантастична литература предпочитате?
         – Чета с удоволствие всяка книга, която ме е заинтересувала по някакъв начин. С най-голямо удоволствие и неугасващ интерес – авторите на фантастична литература, за които говорихме. Но между тях аз слагам, не се учудвайте, и Томас Ман, и десетките автори като него.

         * * *

         През същата 1987 г. си спомням, че малко преди да излезе романът на Яна Язова „Левски“, Петко Атанасов прояви желание да съобщи предварително за събитието по Българската национална телевизия – в предаването си за култура. Срещнахме се в кафене близо до прахоляка край Орлов мост. Очевидно беше, че трудно ще се намери писател, който да не е обвързан с режима и който да се осмели да разкаже за Яна Язова. В края на краищата решихме да помолим Владимир Полянов. Разговарях с него по телефона и той се съгласи, а това беше акт на смелост тогава, тъй като след 1944 г. той бе унижаван, тормозен и обявен за фашистки писател от властта заради романа си „Слънцето угаснало“ (1928).
         Владимир Полянов отиде в телевизията и говори с топлота за Яна Язова (за съжаление, началните думи на водещия не успях тогава да запиша):

         Петко Атанасов: ...й смърт през 1974 г., архивът й постъпва в ЦДИА. Но там липсва окончателният вариант на романа „Левски“, който и досега е в неизвестност. В едно интервю през 1982 г. писателят Георги Томалевски писа: дано се яви един млад човек с литературни интереси, който да намери романа. Ето че такъв човек се намери. Това издание беше подготвено от Петър Величков въз основа на черновата на романа, по която е работен последният вариант, и идва на бял свят сега, когато честваме 150-годишнината от рождението на Апостола. Според П. В. усилията са хвърлени в името на завръщането в нашия литературен живот на Яна Язова и едновремено с това са доказателство, че тя е талантлив писател, родолюбец и патриот. 80-хилядният му тираж, гласуван от издателство „Български писател“, е още един повод романът да бъде така нетърпеливо очакван.
         При нас гост в студиото е писателят Владимир Полянов, а тук пред нас има и три нейни стихосбирки. Аз искам да помоля другаря Полянов да разкаже някои спомени за писателката Яна Язова – така, както той си я спомня, и ми се струва, че и самият той като че ли има желание да си спомни силните нейни години, 30-те години.
         Владимир Полянов: Да, Яна Язова се яви не като нещо обикновено в нашата литература. Тя обърна внимание с оригиналността на сюжетите си, с оригиналността на строежа на своите стихове, с оригиналността си на целия свой темперамент и отношение към света. Това е един от най-силните [ми] спомени за явлението „Яна Язова“. И ако днеска отново се заговори за нея, смятам, че това не е случайно. Тя е работила след тези години, значи аз говорих за 1938–1939 година. Всъщност тя започна от 1930 г., вече към 1940 г. тя имаше [и] една своя пиеса, която лично съм чел – „Последният езичник“.
         П. А.: Тя не е поставяна, нали?
         В. П.: Не е, обаче тя имаше всички качества, вече говоря и с отговорността на един режисьор, за да бъде поставена – със задълбоченото проникване в историческите факти около нашето покръстване и конфликта между Борис, Симеон и неговия брат [Расате-Владимир] – последния езичник.
         С цялото си това творчество Яна Язова можа да обърне внимание и да остави доста трайни следи. И затова никаква изненада не е днеска за мнозина наши хора от тази епоха да срещнат отново името на Яна Язова и да се зарадват, че тя е авторка тъкмо пък на този роман, който тепърва изглежда, че ще излезе и за който трябва да благодарим, че този наш млад сътрудник на „АБВ“ Петър Величков можа да намери. За съжаление, захвърлен в зимниците на едно издателство, което не дооценило стойността на този роман. Но от това, което четох като откъси, виждам, че Яна Язова е намерила за своя роман онзи тон на пиетет, на отношение, поетично, към образа, който вълнува целия наш народ – Васил Левски. Да излезе от шаблона, да излезе от тривиалното, да излезе от делничното и даде в оная висина Васил Левски, която всеки от нас търси.
         П. А.: Тя върви последователно по пътя на оригиналното така, както в поезията...
         В. П.: Тя пак влага свое отношение. В случая например аз четох този откъс за залавянето на Васил Левски. Докато в много случаи наши историци, наши писатели държат много строго на истината около това залавяне и се стига до неща, които не допринасят нищо особено към личността на Васил Левски, тя намери, тя усети тая поетична вълна, с която обърна залавянето на Левски като мъката на една птица да полети. Това не е случайно, нито е малко, това говори за общия тон, с който тя е тръгнала в своето описание за живота на Левски и със своята позиция към неговата съдба и живот.
         П. А.: Аз искам нещо друго да ви попитам. Имаше ли нещо интересно в нейното поведение, в начина, по който тя общуваше с останалите?
         В. П.: Тя беше едно високо, хубаво момиче [...] Те бяха две сестри – нейната сестра, малко по-ниска от нея, обаче и тя стройна, висока. Бяха дошли някъде от провинцията, така ми се струва. Правеха впечатление преди всичко със своята хубост. Яна Язова по-специално...
         П. А.: Това помагаше ли за нейната популярност?
         В. П.: Безспорно. Едно момиче обръща внимание, нали? Но повече се засили нейната популярност с това, че проф. Балабанов взе една определена позиция към нея.
         П. А.: Тя го нарича свой учител.
         В. П.: Тя го нарича свой учител: доколко той е неин учител, не зная, обаче той оцени онова, което тя дава, и се помъчи по всякакъв начин да изтъкне значението на нейното явяване.
         П. А.: Радостно ли е, че едно име, в случая на една писателка, отново се връща в литературния живот?
         В. П.: Разбира се, че е радостно, но същевременно то е и обвинение. Обвинение за тази, бих казал, немарливост в някои наши издателства, които недоглеждат, недовиждат, не се доверяват на младото поколение или пък на много старото поколение. Много старото поколение го смятат, че вече е свършило своята работа и напразно се тъпче отново, а младите, че са много начинаещи, много незрели, за да могат да дадат нещо. И на това отношение – шаблонно, глупаво само по себе си, нали, нетворческо отношение, се дължи и участта на този роман, който ние тепърва ще четем и ще се радваме, че той се явява на бял свят.

         Разбира се, само човек, живял в ония години, може да вникне в подтекста и да чете между редовете, особено в последния отговор на Владимир Полянов. Произнасянето само на думата „обвинение“ бе проява на храброст.
         На следващата година излезе вторият том на спомените му „Срещи по дългия път“ (1988). Там прочетох следното за Яна Язова:
         „Добрият виенски поет Петер Алтенберг беше казал някога в защита на своята оригиналност: „Моята чаша е малка, но аз наливам мое вино в нея!“. Или нещо подобно – не си спомням. Но несъмнено за поетесата Яна Язова е познат този стремеж, когато заговорим на света, да кажем неща, неказвани от други преди нас, ако искаме да значим нещо. И хубавото младо момиче обръща гръб в своята поезия на любовта, на младостта си, на светлите си желания, за да ни запее някакви валпургии на всички ужаси. Като оставим това настрана, у нея може да се открие поетичен нерв. Дори нещо повече: у нея могат да се открият възможностите за една поезия, изхождаща от българската митология и фантастика, първообразът на който богато е даден в народната ни поезия. Да тръгне с успех по тоя път, зависи само от младата поетеса. А кой знае, може би тя смята, че е вече по тоя път, щом подсеща за тия неща с това, което е дала досега“.
         Тази характеристика на поетесата Владимир Полянов е бил приготвил за неизлязлата антология на българската поезия, която полският славист проф. Голумбек е поискал през 1939 г. от него. В нея писателят не пропуска да изтъкне хубостта на Язова. Не мога да опиша с каква любов той изговаряше думата „момиче“.
         Мисля, че след това контактите ни прекъснаха.
         Владимир Полянов почина на 4.ХІІ.1988 г. Разговорът ни, публикуван във в. „АБВ“, беше последното му интервю.

---

Бележки:

¹ Повече информация по темата – https://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%82-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB/ – Бел. ред. [горе]
² По-подробно за въпросния деец тук – https://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2 – Бел. ред. [горе]
³ Става дума за булевард „Княгиня Клементина“ (днес „Александър Стамболийски“). – Бел. ред. [горе]
⁴ Още за този интересен издател – https://sf-sofia.com/forum/index.php?p=42843&rb_v=viewtopic#p42843 – Б. ред. [горе]

Съвместна публикация със Списание „Б и б л и о т е к а“, Издание на НБКМ „Св. св. Кирил и Методий“!