Подводни течения в един каноничен Сюжет

Сирма Данова

„Само водата е човечна“¹

         Драмата като специфичен дял на литературата притежава особен ритъм на изговаряне и премълчаване на света. Иманентно присъщите й диалогизъм, картинност, динамика на речта / замълчавания, символност освобождават културни енергии, влагани в различни метавъзприятия на литературата. Тези метавъзприятия, които се реализират в смисловите обеми на литературни, театрални и кино интерпретации, бележат общо търсене в наблюдението и боравенето със словесността.
         Постигналата артистичност една критическа интерпретация сама говори за наличието на воля, която да сближава изкуствата.
         Новата книга на д-р Людмил Димитров - „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от XIX век. Херменевтика на канона“ е именно артистично изследване на драматургията в Русия през Класическия век. Гъвкавото съотношение между научност и артистизъм в книгата позволява леко вникване, от страна на четящия, в дълбинността на литературния процес и в основанията на идеята. Още съдържанието на критическото съчинение провокира определена настройка на четене. Четене с разпознаване, с асоцииране, четене, което призовава към самокритичност. Избран е корпус от 13 пиеси, уловени в отдавна сбъднат, но неочертан до момента драматургичен канон. Заглавията на пиесите са точки от съдържанието на книгата, засрещнати с конкретни киновизии. Филмите, фигуриращи в цялото изследване, не са просто културни асоциации или фотоувлечения {sic!}, а интерпретативни кодове. Те, напуснали кавичките, битуват в книгата като изречения, като особени конструкти на смисъла и скрити намигвания към читателите - носители на културата, които биха могли да припознаят и легитимират артефакти на киното.
         13 интерпретации, отнесени към 13 пиеси, улавят в хоризонта на литературните повторения следващи се символи, мотиви, типове герои (инвариантни детайли на константен сюжет). Книгата открива в Класическия век логика на драматичното очакване и случване. В диахронен план пиесите възникват последователно. Всяка от тях бележи своята точка на поява в историческото ставане на литературата. Във фокуса на критическото осмисляне обаче пиесите съсъществуват. Този именно поглед "отдалеч" и "отвън" формира уникалната визия за единен Сюжет на драмите. Идеята се реализира с достойно заявена българска изследователска позиция, която не само открива повтарящите се "случайности", а и оголва драмите от властовата им обремененост, за да види единност на Сюжета през херменевтиката и да блокира съществуващите идеологически критерии за канон. Филологическата работа над пиесите извежда принципите на разгръщане на "архетипно руски сюжет" чрез конструиране, подражание, апострофиране, реконструиране, удържане, отместване, деконструиране на сюжетната матрица. Чрез пораждането на подобия в пулса на драматическото очакване става възможно "самоосмислянето" на Класическия век. Рецептивният ход на Людмил Димитров е породен от това самоосмисляне на литературата. Интересно е, че именно в драмата се открива херменевтична закономерност. Има ли подобна зависимост в дяловете на българската литература или в руската литература на XX век? Отговори ще дойдат след упорити изследователски взирания в текстове и контексти. Руският драматургичен канон обаче се самообновява в контекста на националната митология (преформулира се митът "Москва - Трети Рим").

         „Ситуирането на руския драматургичен канон на XIX век възниква преди всичко като идентификационен и остро проблематичен сюжет“ (с.12)
         Още в самото си начало XX век задвижва разбягващи се сюжети и идеи с напреженията на литературните "изми" в Русия. По-късно "Социалистическият канон" прави опит да мисли литературата като идентификационен модел. Би могло да се дири единност на сюжета в романите на социалистическия реализъм. Методът обаче се явява уязвим откъм своята литературност, доколкото поражда изкуство по предзададени обеми на тоталитарния властови механизъм, лишен от логика и вътрешна тайна. В обяснението на социалистическия реализъм Андрей Синявски² иронично посочва абсолютната невъзможност на една "целеустремена литература", мечтаеща за своята "Комуниада", да създаде социалистическа "Вишнева градина". Това разкрива и нулевата вероятност Канонът на драмата, който очертава Людмил Димитров, да бъде огледан в следващия век, да бъде продължен или преживян различно. А и изследването ясно говори за деконструиране на Сюжета при Чехов. Пиесите му, както посочва изследователят, се движат към "задъхващата се проза". Все по-неразчленима става драмата спрямо прозата в общото текстуално пространство. И все по-неразчленими една от друга изглеждат самите пиеси, които в оптиката на една постмодерна интерпретация могат да се четат като концепт.
         "Късните пиеси на Чехов могат да се възприемат като цялостна творба с много застъпващи се мотиви..." (с.425)
         Литературата на Чехов се осмелява да занемява, да се недоизказва, да не допуска "идващия отвън" герой - носител на действие (руският perpetuum mobile). Всъщност разпадането на сюжета се съпровожда с разколебаване на жанра.
         Л. Димитров очертава сюжетния ход в пулсациите на неговата трансформация. Ясно посочва спецификите на канонадата.
         "Драматургичният канон на руския XIX век е канон без център, но канон с начало... Това начало е Грибоедов." (с. 48)
         Ако приемем, че линията на драматическото случване има посока, но не и център, то интересно е да се види как авторите се отнасят към един своеобразен център на западноевропейската драматургия - Шекспир.
         Рецептивният модус на книгата показва, че руската литература тълкува тъмни, неясни места от пиесите на Великия Бард. Епиграфите, съпътстващи главите в книгата, ориентират в артистичните следи на съответствията.
         Например, почти неуловимата репликата на Банко в "Макбет" - "Нощес сънувах трите сестри" - Л. Димитров извежда в епиграф, като я отнася към коментара си на "Три сестри". За да обоснова търсенето на знакови случайности, на странни сближения в сюжетите между националните литератури, ще си послужа с реториката на изследването - "А уморените сюжети ги канонизират, нали?".
         Метатекстът за руската драма извежда още една особеност на канона - потенцията той да бъде "отварян" посредством театралната практика. С отварянето на канона към Сюжета се прицелват автори като Достоевски например, често поставян на сцена и днес. Това, разбира се, е проблематично, но по-важна е способността на изкуството да поддава други версии за същността си.
         Литературната наука помни добре намерения термин - метафора "подводно течение" на В.И. Немирович-Данченко. Понятието се ориентира към поетиката на руския световен драматург Чехов и бележи вътрешното движение на мотивите и онова учудващо въздействие на бездействието. Ако си позволя разгъване на израза, освобождавайки го от функцията му да съществува като оперативно понятие, може да говорим и за подводни течения в руската драматургия изобщо. Книгата на Людмил Димитров улавя течения в драматургията на XIX век встрани от Russian Point of View³ и те са в скритата преносимост на мотивите, боравенето с теологични архетипи, тълкуването на смътни точки в европейската литература през специфичния код на руската комедия. Дори съпротивата на Сюжета при Гогол е подводно веяние. А семантиката на водата и на реката авторът извежда чрез игровия подход към словото със засрещането на корените рек(а)-реч. Реката и речта, водата и словото са една възможна прозрачност на света. Те притежават посока на движение, потенцията да пренасят знаци, да приемат смъртта, да укриват подводни течения. Освен това водата и словото имат и друга обща същност - дълбина. Тя може да побере цяла национална митология. Взирането в сюжетните срезове оставя в полето на смисъла разлюляна дълбочина. Херменевтичната интерпретация прави един вкоравен "канон" неспокоен. С разлюляването на дълбочината, с поглеждането отвъд тенденциозното мислене на литературата, се задействат нови енергии, достатъчно човечни, за да бъдат творчески.

---

Бележки:

¹ Стихът е от поемата „Всеобхватен вятър“ на Октавио Пас (превод: Рада Панчовска) [горе]
² Абрам Терц, Що е социалистически реализъм В: сп. Съвременник, 1990, кн. 2 (Статията е писана през 1957г.) [горе]
³ Терминът е на Вирджиния Улф ("руска гледна точка") и се цитира в книгата. [горе]

---

Людмил Димитров, „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия на XIX век. Херменевтика на канона“
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2006 г.