Виктория Кирилова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

 

Ню Йорк - образи на преначертанието

 

Виктория Кирилова

 

 

         Интересно е как най-драстичните отрязъци на миналото се възпламеняват в спомените ни на съвременници. Всяко едно събитие се вписва по особен начин в дистанцията на времето. Помненето сбъдва живото творене на историята. Спонтанното случване обговяра принципите на човешкото съществуване като радикализира света и понятието за реалност. Онова, което се случи в Ню Йорк преначерта границите на мислимото и на смятаното за допустимо. Всичко беше повече от реално, но в никакъв случай не звучеше реалистично. Именно за това имаше такъв огласящ ефект в новото изговаряне на злото - осезателно, разрушаващо, стихийно и глобално. Последвалите теории и дискусии, и всеобщият потрес изглеждат нищожно малки в сравнение със силата на самото преживяване. В случайната пролука на погледа се явяват избирателно многобройните същности на тоя град. Буквално се губиш из лабиринта на огромните улици. Смътно улавяш смисъла при невероятното съприкосновение на различностите, от които си част и ти. Оживлението предизвиква спонтанно вживяване, което се превръща в начин на живот. Грешите, ако си мислите, че това е мечта или бленувано съществуване. Това е просто един неспирен поток, съпроводен от оглушителен шум като олицетворение на самото движение. Едно ултрамодерно, вавилонско стълпотворение. Място, където всичко пулсира и генерира потресаващо количество енергия. В непоправимия хаос сякаш се задвижва невидимият механизъм на живота. Затова шокът от срива на двете кули беше толкова голям. Една неописуема човешка трагедия, повтаряна стотици пъти на забавен каданс. Хиляди жертви - предимно млади хора. Множество разпръснати в околното пространство лица. Образи, вплетени във вечността на уязвимата ни хуманност. Ужасно трудно е да си представим какво се е случило с телата им. Гаснеща плът в безкрайно удължения миг на един многократно визуализиран спомен. Засипана е сякаш самата човешка същност, затрупана под развалините на назъбения метален скелет, под огромното свлачище от цимент и бетон. На мястото на световната устроеност зее огромен кратер, осеян с железа и отломки. Голямо опразнено пространство, което потресаващо прилича на жертвеник...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. февруари 2002 г.
©1998-2023 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]