Героите на Кундера възникват като мислено продължение на емоцията в траекторията на светоусещането. Интенцията на чувството в „Непосилната лекота на битието“ превръща въздейственото начало в диаболично романово действие. Идентичността на автора „се разпилява“ в концептуалната функция на разказвача. Формирането на персонажната система въвлича „първичната ситуация“ в качествено нови отношения с парадигмата на цялото. Автономната наративна структура организира собствени енигматични значения. В неутрализацията на разказното се изгражда мрежа от доловими същности, метафори и мотиви.
         Семантичното свързване в различните равнища на индивидуалното несъзнавано, се мотивира от играта на въображението. Действащите лица в романа се случват в неслученото, неосъществено пространство на множеството възможности. Героите оживяват в многобройните вариации на усещането. Актът на разказването превръща рефлексията в комбинаторика на сугестивно възпроизвеждане в схемата на емоционалната памет. Кундера интерпретира случайността в контекста на инцидентното, неочакваното и немотивираното значение, което се превръща в метафора и става опорна точка на персонажите в необятната фактичност на егзистенцията. Метафората дешифрира посланието на несъзнаваното в структурата на паметта, като разпознава значението в поредица от семантични вариации.
         Индивидуалното съзнание предизвиква "грешката" и блокира изчерпателното тълкуване на онтологичната същност. Маркирането на „грешката“ е случайно комбиниране явяващо мистичното и абстрактно естество на битието. Според Кундера във фокуса на случайността, животът е езкиз, който никога не се превръща в картина. В особената перспектива на насложените кадри повърхността на нещата се разкъсва, за да се покаже неуловимата божествена същност във въвличащата семантика на лабиринта. В смисъла на търсещото значение незавършената скица притежава метафизична тежест. Единствено „грешката“ откроява контраста на двуплановото изображение като част от енигматичната същност на съзнанието и творението. Същността на битието се процежда през процепа на мистерията.
         В бездната на „Безкрайната лекота“ не съществува никакъв код и референциалните отношения се заличават. Сливането на полюсите в двойното експониране е крайната точка, отвъд която не се излъчват повече значения.
         Тематичните „кулиси“ на Сабина въвеждат етическата неприемливост на един реалистичен до съвършенство свят. Насложените изображения експонират парадоксалното сливане на абсолютната ценност и идеологическата символика. Новата космогония на измяната в цивилизованото битие се изгражда от фоновата и декоративна функция на лъжата, маскирана като истина. („Зад понятната лъжа се крие непонятната истина.“) В композицията на двуплановото изображение Тамош съчетава лабиринта на познанието и фигурата на романтичния герой. Епическият възглед в моделирането на света се развива паралелно с наивистичния натюрел на безсъзнателното в плана на разказното. Тереза възниква в дуалистичното противопоставяне на тялото и душата като форма на емоционална телепатия в сферата на усещането. Като размяна на мотиви в траекторията на съчувствието изгражда общото несъзнаванo на Тамош и Тереза. В авторовата интерпретация, структурата на сънуването не само дешифрира посланието, но и случва естетическото обвързване на страданието с копнежа по неосъщественост. Играта на въображението преекспонира фантазното чрез многократното преозначаване на битието в плана на неосъществимия синтез. В системата на вариране всяко ново значение поражда следваща интерпретация. Изстраданото желание за нещо по-възвишено се превръща в мъчително прекрасен сън. Мистичното тайнство на съня обвързва минало и настояще в механизмите на несъзнаваното. Съдбите на Тамош и Тереза се пресичат от случайността. За Тамош същинското случване на живота протича на безсъзнателно равнище. Той припознава значенията на емоционалната телепатия като свои в продуктивното възприемане на новото едновременно с развитието на ситуацията. Същността на поетичната памет като втора природа съществува в изменянето на вечно търсещите семантика на лабиринта. „Грешката“ на ненадейното излъчва значенията в пасивната предопределеност на живота. Емоционалната памет съхранява спомена за „кошницата пусната по водите на реката“. И въпреки, че Тамош не приема примитивизма на социалната утопия, неговата поетическа метафора попада във фокуса на политическата пропаганда. Митът за Едип се превръща във въплъщение на риториката демаскираща илюзиите на колективизма. Иманентното свързване на Едип с функцията на безсъзнателното начало се простира извън пределите на мита и отправя значенията си в размиването на границите и егзалтираното заличаване на собствената идентичност под маската на социалното лице.
         В своята социална реализация символиката е логическа, а вариациите семантични. В руслото на семантичната определеност припознаваемият акт си придава всеки път ново значение. Логическото съответстие на езиковия факт се различава от наслагването на значения в индивидуалното осъзнавано. Контрастът на преекспониращото се знание се открива в сложната обвързаност на сетивното впечатление и абстрактно полагане на смисъла. Разминаването на значенията се извлича като принципиална разлика в конструирането на образите на Франц и Сабина. Взаимно проникващите функции на различните равнища на абстракцията, превръщат сетивната новост в неочаквано и тайнствено съдържание. Първоначалното значение може да се развие в спекулативна игра на понятието. Музиката като идилична хармония поглъща шумовия фон на постусловието, теориите и дискусиите. Музицирането изтласква значенията във всеобщия тътен на естеството. Но варварството на органичния звук завладява личното пространство и вещае разруха. Същността на видимите неща е възможна между ослепителната светлина и непрогледния мрак. В символната среда знакът не само пренася, но и поражда значения. Понятията, с изхабен смисъл в контекста на знаковата употреба, се превръщат в тривиални метафори. Оттук значението на непрогледният мрак се свързва смислово с изтощаването на езиковите средства. Табуирането, от своя страна, съхранява смисъла като превръща забраната в извор на значения.
         В неспирния поток на масите светът се превръща в силов фон, завладяващ уникалността на Аз-а. В общото бленуване на ритуалното действо ефектът има повече въображаем отколкото реален аспект. Карнавалът на множеството маскира егзалтацията като найвистично въздействие на абсолютния смисъл.
         В контекста на измяната, в цивилизованото битие, красотата се възползва от традиционните средства по неочакван начин като последен стадий в еволюцията на сетивността. "Метафизичната метла" на изчистения смисъл, вън от суетните думи, се преплита с изменчивостта на историята. В света на размитите граници истината се сблъсква с невъзможността да се противопостави на условностите. В авторовата интерпретация да живееш в истина означава да се откажеш от властта на определянето, което подтиска уникалността на Аз-а.
         В индентификационната символика на битието единствено „грешката“ осигурява допълващото значение като състояние на дискурса. Всяка проекция на миналото е въвлечена в лабиринта на познаниетор наречено човешка същност. „Грешката“ е вълшебният орех на основната човешка възможност, на първичната ситуация, фраза или метафора: „Дисекция на човешкия живот в капана на онова, в което се е превърнал света.“
         Уникалността на Аз-а се простира отвъд обичайните и преставимите неща. Различието е заложено в генетичния код на всеки човек като непонятен или трудно уловим модус. Разпознаването на Аз-а взрян в огледалото на външното, придава значение на егото в осъзнатата ценност, много по-съществена от структурата или устройсвото на биологичния организъм.
         В симетричната романова структура един и същ мотив се повтаря в началото и края. Цикличността в копнежа по идиличното е мистична и неуловима. Структурата на цялото се затваря привидно. Линейността на човешкото време е свързано с нишката на спомена по Изгубения Рай. В проекцията на случайността освен ненадейното съществува и предзададеното в духа на митологичната символика.
         "Жалбата по Рая е израз на стремежа на човека да не бъде човек". Да не осъзнава себе си в неизбежния дуализъм на душата и тялото.
         Загадката на романа започва отвъд осъзнатата тленност на представимите неща. „Грешката“ би могла да се допълни и дори да се предизвика като читателска функция. Основната възможност в първичната ситуация е отворена система за уникалността на Аз-а. А границата на романово действо се простира отвъд, в траекторията на непознатото, която може да бъде продължена от всеки.
         Образът се ражда като възможност, за която никой още не е открил в себе си нищо съществено.

---

Кундера, Милан. „Непосилната лекота на битието“, С., 2000 г., пр. Анжелина Пенчева