***

Амелия Личева

етажът е пети
вратата
е с малко стъклено прозорче
с решетка,
през която обаче
спокойно се гледа към стълбището
асансьор няма
горе са само таваните
огромни
топли по всяко време,
защото са затрупани
с вещи,
в които
ако се поровя
ще възстановя
разказа,
който никога
никой
не ми разказа
докрай
за да не бъда различна
или за да не се изпусна
в училище
или за да успея
в един свят
който мразеше миналото
мразеше дъха на европа
мразеше порива
да бъдеш някой

помня детството си
не като качване
а като слизане
безкрайно слизане
от подножието на тавана
към партера
слизане,
при което всяко стъпало
е крачка към остаряването
и предателство
към мястото
което можеше да бъде
моята карта
на българия
и на европа.