***

Амелия Личева

уличка
колкото двете ми
разперени ръце
тръгвам по нея
и вървя
към един друг град
и друго време
към хора,
които отдавна ги няма
вървя към миналото
и към себе си оттогава
не мога да се загубя,
но и не стигам
където искам
стигам само до спретнати къщи
от които висят
кошници със цветя,
но вратите са затворени
звънците не звънят
няма табели
пише на друг език
не познавам имената
стигам до магазинчета,
които предлагат сувенири
или марципан,
купища марципан
във всякакви форми и опаковки
вървя
по уличките на толедо
и си мисля,
че съм в софия
десетилетия назад
в един двор
широк
колкото ръце,
готови да прегърнат,
в който винаги се намираше
кой да ме повика
по име
и да ме разпознае
в двора,
в който
марципанът беше състояние,
атмосфера,
а не купен
и добре завит сладкиш

в толедо съм
разхождам
носталгиите си.