Ангел Игов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Дългото пътуване на Боян Кротнев

 

Ангел Игов

 

 

         Боян Кротнев държеше волана с една ръка и се опитваше да не мисли накъде отива. Дори се стараеше да държи под контрол изражението си. Представи си как ли би изглеждал, ако можеше да се види в огледалото. Нетрепващо, гладко обръснато лице, мургав тен, леко изпъкнали скули, и две големи, черни, мъртви очи. Едва ли точно така би трябвало да изглежда човек, който пътува към младостта си. Но той пътуваше натам с определена цел и затова искаше да изглежда именно по тази начин. В това пътуване всичко беше от значение, дори и най-маловажните подробности. Например музиката. Никакви предъвквани парчета от едно време. Никаква китара на задната седалка. И никакви възглавнички с избродирани хипарски знаци по тях.
         Само така можеше да отиде отново на Варвара и да посрещне очи в очи спомените си.
         „Ела“ - беше му казал Гришата. - „Всичко си е като преди.“
         Боян Кротнев искаше да се увери, че нищо не е като преди. Че всичко се е променило и онези години не могат да се върнат. Извикваше в паметта си лицето на Гришата и се опитваше да се убеди, че дори и то изглеждаше остаряло, когато го видя миналия месец.
         На срещата със старите съученици. По случай двадесетгодишнината от завършването. Отначало си мислеше, че ще дойдат само баровците. Преуспелите. Онези, дето успяха овреме да наловят риба в мътната вода на последното десетилетие. Добре де, не всички в тази група бяха такива. Имаше и почтени хора, чиято единствена лоша страна беше, че във всичко се справяха по-добре от него.
         Съществуваше обаче и другата група. Някогашните му приятели. Пламен, разбира се, не дойде. Как да се появи сред адвокатите и бизнесмените - той, който сега ходеше със своите „братоци“ да веят червени знамена с лика на Че Гевара пред президенството, и уреждаше сбирки, на които гневно рецитираше Смирненски, или пееше „Imagine“ на Джон Ленън? Със своето отсъствие той показваше на баровците, че не може да бъде сред тях. Никой не бе особено изненадан, естествено. Весо също не се появи. Прокраднаха се слухове, че се бил цанил за готвач в някакво търновско капанче, живеел с три студентки, и щял да се жени за едната от тях. И Жожо го нямаше. Твърдяха, че са му казали, но навярно информацията още същата вечер бе потънала на дъното на последната чаша ракия в кварталната кръчма.
         Но Гришата дойде. Пристигна пред ресторанта по същия начин, по който пристигаше на всички срещи навремето - с мотор и с момиче. С развяна руса коса, която изглеждаше почти бяла на слънцето. С джинси и с елече. Като пратеник от друг свят и от друго време. Отначало Боян Кротнев се изненада от появата му, но после включи. Гришата идваше да се покаже. Да чуе шушуканията на гъзарите по негов адрес. Всъщност, той беше най-големият гъзар от всички.
         И после: Боб, що не дойдеш на джулая тая година? Пак на Варвара, както винаги. Всичко си е същото. Да бе, защо верно не взема да дойда? Всичко си е същото, казваш… Кой ходи там? От нашите, имам предвид. За Джу ли питаш? (Поеми си дъбоко дъх). Да, например за Джу. Тя навремето си празнуваше джулая като имен ден. Отдавна не съм я виждал, Боб. От години. Изобщо не знам какво става с нея. Но ти ще дойдеш, нали? Заради джулая, а не заради Джу.
         (Значи така, не си я виждал и изобщо не знаеш дали е жива, или не. А навремето бяхте голяма любов, нали? Каква двойка само! Ти никога не си я обичал, Гриша. Но това не ти попречи да ми я откраднеш.)
         Затова се получаваше така. Затова „навремето“ беше за него не приятен спомен, навяващ експресно консумирана носталгия при случайна среща със стар познат, а гноясала рана, която не искаше да зарасне и пращаше клокочещи кошмари по вените му. И разказите, дето пишеше (когато краднеше не от съня си, а от времето за проверяване на некадърни ученически съчинения), бяха изпълнени с двусмислени хипарски сборища, горчива ракия в пет часа сутринта, преплетени пътища, преплетени тела, неосъществени срещи и нерешителни раздели. Преповтаряше едни и същи сюжети с едни и същи идеи. Колко пъти само се беше опитвал да напише нещо различно и никога не се получаваше. Най-често изобщо не го довършваше. Като последния разказ, озаглавен „Върколак в двора“, който трябваше да представлява някаква гротеска с елементи на магически реализъм. Буламач от Булгаков, Борхес и балканска чубрица. Не стана.

         Боян Кротнев държеше волана с една ръка и се опитваше да не мисли накъде отива. Отиваше към Варвара, към варварската си младост, и на задната седалка вместо китара бе сложил заострен трепетликов клон, с който да прониже зловещия вампир на спомените.
         Подминаваше всички стопаджии. Дори не ги и поглеждаше. На няколко пъти виждаше жени, които бегло преценяваше като свои връстнички. Тогава натискаше силно педала на газта и профучаваше покрай тях, оставяйки им за спомен зловонния облак от ауспуха си. Страхуваше се, че във всяка една от тях - преждевременно състарена от алкохол и цигари, твърде окльощавяла или твърде надебеляла, гротескно накичена със знаците на отминалата си младост, - може да открие Джу. Какво щеше да направи? Щеше да я качи отпред до себе си, да се наслади на няколкото неуверени минути, докато тя го познае, да изтръпне от радостния й вик, да премине през един бърз неангажиращ разговор за общи познати и после да се потопи в друг разговор, задъхан и закъснял, да отбие в някой пущинак, да я грабне настървено, да разкъса и без това скъсаните й дрехи - и да прави с нея не любов, а война.
         А след това да напише един банален, блудкав разказ, едно грандиозно преповтаряне на всичките си досегашни творения, и най-отгоре да сложи червен печат: „Да се употребява само по голяма нужда!“

         - Закъде сте? - попита момичето.
         - Закъдето и вие - отвърна Боян Кротнев. - Качвайте се.
         - Ама за Варвара, така ли? - не повярва момчето.
         - За Варвара, и още как! Какво, мислите си, че съм прекалено дърт ли?
         - Не, не, изобщо не сме си помислили такова нещо… Просто не очаквахме… - започнаха да се извиняват двамата един през друг, но побързаха да се качат в колата.
         - Откога пътувате за Варвара? - полюбопитства Боян Кротнев.
         - От сутринта - отвърнаха му недоумяващо.
         - Имали сте късмет, значи - забеляза той. - Аз пътувам за там от двайсет години.
         И натисна педала за газта докрай.

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. октомври 2002 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]