Еньовден, София
(Из Канон Молебен на Агнето)
Ани Илков
Поле
Целият ред от живели хора всъщност
е един човек, живеещ вечно
Цъфти надеждата, поникнала в полето.
Тя днес не би могла да се разкаже, да се изрази.
Но би могла да се запише днес с неясен почерк.
И нека утрешния ден я разчете!
Днес би могло да се запише: “Тя цъфти!”
Така и ние, ако се обърнем
към миналото – можем там да видим,
че любовта е извор на значения,
които са надраснали живота.
Цветята и душите са разпръснати
свободно из полето на историята.
Любов е всичко!
Ала чудовищна или безсмъртна
е процъфтяващата плът,
щом нейни синове са гробовете?...
О, тия тъмни клюки за живота,
тия мълви, разпръснати случайно
(че някъде си някой бил възкръснал!),
препълнени с горчива, сочна слюнка.
Това, което в историята е ситост,
в легендата (и в паметта) е само глад.
Тя ражда! За да се нахрани,
изяжда своите деца... И пак ги ражда!
И... няма време!
Или има нямо време!
О, татко глух – о, майко неграмотна;
това тяло е ваше
и ваша – паметта...
Застанал сред полето, ще възкликна:
Да искаме безсмъртие е много!
Но два пъти по-много е неисканото,
което, без да знаем, сме получили.
Задача на духа е да го види,
да се опита да го разчете...
Така поетите нашепват стихове
и мислят, че в полето са сами.
А зад гърба им тихо се усмихва
Бог знае откъде дошло дете.
върни се | съдържание | продължи
|