PISMO DALEKOM PRIJATELJU

Ani Ilkov

Malo je ostalo od srca, Angele!

Ubrzo ćemo se vidjeti, pa ću ti ispričati...

Znaš, nemam tajni, ali puno listova

moram potrošiti da bih ti opisao

izgnjile usne, bezvremeno mjesto...

Ja se, naravno, ne žalim.

Još malo, malo još –

zdenac je ždrijelo nad presahnulim izvorom...

Ovdje (kao i svugdje!) dame umiju

ono što samo one umiju...

S njima provodim noći i ne žalim se.

A u snu s prijateljima dosežem horizont,

dotičem ga dlanovima, radostan se vraćam,

poslije se budim i otkrivam, Bože,

da sam sav promrzao – i dušom, i tijelom.

Ali ne žalim se, ne, ne žalim se.

Ne znam događa li se kod vas tako,

zime bez snijega, a ljeta suha.

Strašna žeđ steže naša bijela usta,

urod slabi, vino poskupljuje...

Nalazim vino i ne žalim se.

Jučer sam se zamislio i rekao: ništa

neću zapisati – riječi su prazne.

Poslije sam se prošetao, kupio si večeru

i započeo sve – sve ispočetka

pismom, u kojem se ja ne žalim.

Još malo, malo još! –

malo je boli, ali i ona nestaje.

Jesi li vidio blato u koje pada

bačeni kamen – i što ostaje? ...

Ja se ne žalim, ubrzo ćemo se vidjeti.

Da! Krotko ljubim tvoju dječicu.

(Čuva li tvoja sestra svoje nježne osjećaje?)...

Pozdravi od mene svoje rođake

i reci da ću si ubrzo izrezati

vene britvom i k vama ću doći.

---

Превод от български на хърватски: Андрияна Дуяк.
Редактор на публикацията: Ана Вазунг.

Преводът е направен по публикацията на
стихотворението в „Литературен клуб“ и
се публикува за първи път!

На български език:

Писмо до далечен приятел

Ани Илков

Не остана много от сърцето, Ангеле!

Скоро ще се видим и ще ти разкажа...
Знаеш, нямам тайни, но ще трябва много
листи да прахосам, за да ти опиша
устните изгнили, мястото без време...
Аз, разбира се, не се оплаквам.

Има още малко, още малко има –
кладенец е гърлото над пресъхващ извор...
Тук (като навсякъде!) дамите умеят
онова, което само те умеят...
С тях прекарвам нощите и не се оплаквам.

А насън с приятели стигам хоризонта,
с длани го докосвам, весел се завръщам,
после се събуждам и откривам, Боже,
че съм цял измръзнал – и с душа, и с тяло.
Но не се оплаквам, не, не се оплаквам.

Аз не знам дали при вас така се случва,
зимите – безснежни, а летата – сухи.
Страшна жажда стиска устните ни бели,
урожаят спадна, виното поскъпна...
Вино си намирам и не се оплаквам.

Вчера се замислих и си казах: няма
нищо да записвам – думите са празни.
После се разходих, купих си вечеря
и започнах всичко – всичко отначало
със писмо, в което аз не се оплаквам.

Има още малко, още малко има! –
има малко болка, но и тя изчезва.
Виждал ли си блато, във което пада
камъкът отвесен – и какво остава?...
Аз не се оплаквам, скоро ще се видим.

Тъй! Целувам с кротост твоите дечица.
(Пази ли сестра ти нежните си чувства?)...
Поздрави от мене свойте братовчеди
и кажи, че скоро аз ще си разрежа
вените с бръснача и при вас ще дойда.