Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Мостовете на Венеция II

 

Пламен Антов

 

 

 

Без памет е водата изморена
     Гийом Аполинер

 

 

Перилата на моста са каменни,
но лактите ми ще пробият дупки в тях
от взиране
и от любов...

 

Момичето в черно е много красиво,
косите му са черни, очите му са черни (или зелени),
роклята му е черна и къса,
ноктите му са черни и дълги,
а цигарата между тях е бяла...

 

И седнало върху напуканите стъпъла,
ръката си потапя то с изящен жет
в зелените води
на вечния Канале Гранде.
О, помнят всичко безразличните води,
о, нищо не забравят те...

 

Те - отмъстително зелените води.

 

Момичето в черно се разпилява в здрача
покрай каменната колонада на двореца
и аз разбирам отчаян, че това не си ти,
че не съм аз,
този, който се опитва да изтръгне
със сетива от мрака късчетата на далечното му тяло
в огромното мълчание на този град, чрез който
мълчи светът.

 

Мълчи светът. И само
отиващото си момче в черно
говори на език, от който не разбирам
нито дума.

 

Аз плача за невинното дете, защото зная -
ръката си то никога
от хищните води не ще извади.

 

Две ямки лактите ми издълбаха.
След векове от тях
вода ще пият внуците на гълъбите днешни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Свободно поетическо общество“, С., 1997 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]