Мостовете на Венеция II
Пламен Антов
Без памет е водата изморена
Гийом Аполинер
Перилата на моста са каменни,
но лактите ми ще пробият дупки в тях
от взиране
и от любов...
Момичето в черно е много красиво,
косите му са черни, очите му са черни (или зелени),
роклята му е черна и къса,
ноктите му са черни и дълги,
а цигарата между тях е бяла...
И седнало върху напуканите стъпъла,
ръката си потапя то с изящен жет
в зелените води
на вечния Канале Гранде.
О, помнят всичко безразличните води,
о, нищо не забравят те...
Те - отмъстително зелените води.
Момичето в черно се разпилява в здрача
покрай каменната колонада на двореца
и аз разбирам отчаян, че това не си ти,
че не съм аз,
този, който се опитва да изтръгне
със сетива от мрака късчетата на далечното му тяло
в огромното мълчание на този град, чрез който
мълчи светът.
Мълчи светът. И само
отиващото си момче в черно
говори на език, от който не разбирам
нито дума.
Аз плача за невинното дете, защото зная -
ръката си то никога
от хищните води не ще извади.
Две ямки лактите ми издълбаха.
След векове от тях
вода ще пият внуците на гълъбите днешни.
върни се | съдържание | продължи
|