Елдорадо 1989
Пламен Антов
1.
Корабът тежко върви по реката
нагоре, между двата враждебни бряга.
На палубата - двеста непознати.
И всеки от нещо бяга.
Длъжникът - от своя кредитор.
Убиецът - от закона строг.
Прелъстителят - от брата на измамената Лолита,
четвърти - от себе си, пети - от Бог.
Тук на тази палуба сме всякакви,
насъбрани от кол и въже.
Никой в Испания не ни очаква -
ние сме най-свободните на света мъже.
Само майките мислят за нас може би.
И разбира се, дон Фелипе Сегундо - кралят -
повелителят на тъмните ни съдби.
Те очакват - нас или краят ни...
А реката - почти неподвижна и мътна -
е пъпната връв между Испания и Елдорадо.
Тя е началото и края на пътя,
който сме обречени да изстрадаме.
2.
Но корабът една нощ се проби и потъна.
Само мачтата му остана да стърчи.
Нашата малка Испания легна на дъното.
Замижаха на Господ отгоре очите.
Събрахме се на близкия бряг, оцелели по чудо,
и с вика се разкъсахме мрака:
„Върви по дяволите, дон Фелипе Сегундо!
Испанийо, повече не ни чакай!
Наша е тази земя, непозната и ничия.
Само наша - като смъртта и страданието.
Завинаги Елдорадо ще се нарича
нашата нова Испания.“
И поехме през джунглата гъста
покрай мътните води на реката,
понесли - както Спасителят кръста си -
и ние своите тежки разпятия.
Колко дни вървяхме така - не зная -
уморени и гладни, окуцели, брадясали.
Мнозина от нас намериха края си
сред хилядите опасности.
Реката беше нашият свят и път,
единствената наша посока.
Една крачка встрани - и смърт.
Смърт дебнеше вред наоколо.
Смърт, скрита в ноктите на ягуара.
Смърт между зъбите на кайман.
Смърт на върха на стреличка с кураре,
изпратена от невидим сарбакан.
Дори в библията не са описани
всичките наши страдания.
Наоколо - като в Апокалипсиса.
А в очите ни - Елдорадо.
И когато започне да гние слабата плът,
като стара дреха я съблича душата
и сама продължава по своя път -
сама продължава нататък.
И умира плътта, а миражът остава.
Двеста човешки трупа погълна лесът
и двеста души своя път продължават -
вървят и мълчат, вървят и мълчат, вървят...
3.
Внезапно някой в мрака извика:
„Измама е всичко! Целият свят е измама!
В Испания не ни очаква никой,
а пред нас никакво Елдорадо няма.
И като сляпо око е кухо отгоре небето...“
Но млъкна бързо, прободен от двеста шпаги.
Той бе дръзнал да каже това, от което
всеки се мъчеше да избяга.
Всеки сам беше разбрал. Всеки сам
по едно Елдорадо в себе си бе разрушил.
И светът - доскоро един и голям -
сега на двеста парчета се бе раздробил.
И всеки стискаше между изтръпналите си зъби
своето мъничко късче свят - и мълчеше.
И като някаква питанка крив и прегърбен
самотно залиташе под грамадната тежест.
И аз бях там, и аз сред всички други
мъкнех своето измислено Елдорадо.
Тъй охлювът мъкне крехката си черупка,
за да скрие накрая душата си гладна.
А всъщност - всеки бе сам и слаб.
Всеки имаше нужда от Испания.
Испания беше по-нужна от хляб.
Тя беше най-дълбоката от всички рани.
И тогава разбрахме: през ярост и радост,
през болки и смърти, през мечти и разочарования
всеки в себе си - заедно с голямото Елдорадо -
бе пренесъл и по една малка Испания.
върни се | съдържание | продължи
|