Смъртта на Калибан
Пламен Антов
М и р а н д а :
(...) имена
на твоите желания аз дадох,
та друг да ги разбира.*
Ти, поете, си Дригият, т. е. Неразбиращият
и Неразбираемият. Ти си човекът-остров,
защото
нашите светове са нашите острови,
нашите цветове са нашите острови,
бих добавил,
реанимирайки отдавна мъртвия есесовец Шпенглер,
не Шекспир,
който е по-жив от всякога -
може би защото според някои дори не се е раждал.
Островът е хронотопът на Златния век, където
маразтичният ни дух намира последните си убежища,
проецирайки в една проспективна метафорика
инфантилните си темпорални носталгии:
Другаде като Друг. Или може би
Никъде като Никой. Без памети, без имена.
И ти, поете, знаеш, че съществува такава страна,
поне някакво ъгълче, някаква гънка в пространството,
една точица свят, където са безопасни
и недействащи собствените ти словесни
закони.
Затова - на път, на път, колонизаторю
на тишината!
Не жаждата за злато, не, а жаждата
за самота.
уголемява картата на света -
ти смътно я усещаш като дума от език
непознат,
заседнала някъде в артикулационния ти апарат.
Под тази бавна слънчева отрова ти неистово
крачиш по пътеката или по листа си
нанякъде, където - ням като дете - да се изгубиш
сред нещата без имена -
силни, истински и груби,
със сетива постигайки непривичните им обеми
(на машина без лента сякаш пиша поемата си)...
Или пък буря зла ще те захвърли някъде из Карибите
и само логиката на сюжета ще те спаси от рибите
хищни;
и ето те - онирично или не - частица от пейзажа:
палми, плаж и мургави нимфи, колажно
размесени с фолиантите, атласите, картите по стените
и всички останали неща, перформативно
появяващи се в обърканите стихове на тази поема,
изговаряща възторга от немотата
в реално време.
Защото аз за себе си говоря всъщност,
зазидан като охлюв тук в словесната си къща.
Ние не можем до света да се докоснем,
общувайки със собствените си представи
за него,
а езикът е огледалото невидимо, което
носим със себе си навсякъде под небето
и вместо Другостта на Различния
съзерцаваме нарцистично
собствения си възторг от нея.
(И тук аз в ямби ще запея,
цитирайки щастливия креатор - и поет -
дон Родриго де Триана от XV век:)
о, самотата - тя непостижима е за нас,
така трагично заразени със словесност,
с първичната конквистадорска страст
да озвучават нямото и неизвестното.
Възторгът гибелен е за нещата,
възпявайки изящната им немота,
отнемаме я ние в миг - със ситевата си,
със собественото си присъствие сред тях.
А Калибан крещи на своите поети
в лицата изненадани:
Червена чума
дано ви тръшне двамата, задето
езика си ми дадохте!**
---
* Шекспир. Бурята, I д., II сц., Прев. В. Петров
** Шекспир. Бурята, I д., II сц., Прев. В. Петров
върни се | съдържание | продължи
|