Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Смъртта на Калибан

 

Пламен Антов

 

 

 

    М и р а н д а :
    (...) имена
    на твоите желания аз дадох,
    та друг да ги разбира.
    *

 

Ти, поете, си Дригият, т. е. Неразбиращият
и Неразбираемият. Ти си човекът-остров,
                                                                                            защото
нашите светове са нашите острови,
нашите цветове са нашите острови,
                                                                                            бих добавил,
реанимирайки отдавна мъртвия есесовец Шпенглер,
не Шекспир,
който е по-жив от всякога -
може би защото според някои дори не се е раждал.

 

Островът е хронотопът на Златния век, където
маразтичният ни дух намира последните си убежища,
проецирайки в една проспективна метафорика
инфантилните си темпорални носталгии:

 

Другаде като Друг. Или може би
Никъде като Никой. Без памети, без имена.
И ти, поете, знаеш, че съществува такава страна,
поне някакво ъгълче, някаква гънка в пространството,
една точица свят, където са безопасни
и недействащи собствените ти словесни
                                                        закони.

 

Затова - на път, на път, колонизаторю
                                                        на тишината!
Не жаждата за злато, не, а жаждата
                                                        за самота.
уголемява картата на света -
ти смътно я усещаш като дума от език
непознат,
заседнала някъде в артикулационния ти апарат.

 

Под тази бавна слънчева отрова ти неистово
крачиш по пътеката или по листа си
нанякъде, където - ням като дете - да се изгубиш
сред нещата без имена -
                                                        силни, истински и груби,
със сетива постигайки непривичните им обеми

 

(на машина без лента сякаш пиша поемата си)...

 

Или пък буря зла ще те захвърли някъде из Карибите
и само логиката на сюжета ще те спаси от рибите
хищни;

 

и ето те - онирично или не - частица от пейзажа:
палми, плаж и мургави нимфи, колажно
размесени с фолиантите, атласите, картите по стените
и всички останали неща, перформативно
появяващи се в обърканите стихове на тази поема,
изговаряща възторга от немотата
                                                        в реално време.

 

Защото аз за себе си говоря всъщност,
зазидан като охлюв тук в словесната си къща.

 

Ние не можем до света да се докоснем,
общувайки със собствените си представи
                                                        за него,
а езикът е огледалото невидимо, което
носим със себе си навсякъде под небето
и вместо Другостта на Различния
съзерцаваме нарцистично
собствения си възторг от нея.

 

(И тук аз в ямби ще запея,
цитирайки щастливия креатор - и поет -
дон Родриго де Триана от XV век:)

    о, самотата - тя непостижима е за нас,
    така трагично заразени със словесност,
    с първичната конквистадорска страст
    да озвучават нямото и неизвестното.

     

    Възторгът гибелен е за нещата,
    възпявайки изящната им немота,
    отнемаме я ние в миг - със ситевата си,
    със собественото си присъствие сред тях.

А Калибан крещи на своите поети в лицата изненадани:

    Червена чума
    дано ви тръшне двамата, задето
    езика си ми дадохте!
    **

     

     

     

     

    ---

     

     

    * Шекспир. Бурята, I д., II сц., Прев. В. Петров
    ** Шекспир. Бурята, I д., II сц., Прев. В. Петров

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    върни се | съдържание | продължи

     

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Свободно поетическо общество“, С., 2002 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]