Полифем в Созопол
Пламен Антов
1. Созопол се оказа продължение (pendant) на Несебър,
някакъв appendix на Златния век (и затова беше сребърен),
възклицателен знак, питанка или може би многоточие
в края на едно кратко, но изключително сложно
изречение, чийто нагънат синтаксис
задавено сричаше автобусът преди да го свърши някак си
(на задната седалка една дрогирана рапърка
и един непълнолетен рапър, дрогиран от нея, грапаво
се мляскаха и смучеха телата си като бонбони
и бяха разкопчани цепките на панталоните им)...
2. А после градът ме пое в шепите си от дърво и камък -
блуден син на рибарите, които вече ги няма
и може би са пораснали в гларуси душите им -
дълго ги гледах как възхитително
се преструваха, че летят край скалите; така и не разбрах
те ли мамеха вятъра или вятърът - тях.
Този град е съставен от много тъга и история
и от отсъствието на толкова много хора -
прародители и гиганти с глави като камъни,
с ръце като чукове и души като наковални...
3. И в този миг аз - око на фотоапарат - видях
как тържествено си отива последният от тях,
той слизаше бавно - лежащ - по стръмната уличка
като древен цар, и жените му виеха като кучки.
4. Беше толкова красиво, че аз затворих очи и избягах.
Знаех, че ще напиша стихотворение, но не веднага;
и дълго скитах по пустите каменни улици, а нозете ми
сричаха антични надписи - стихове на мъртви поети,
които, минавайки през този град, са го съчинявали -
метафора след метафора... И тогава
най-неочаквано сам съчиних последната.
5. За части от секундата исках да ги погледам,
за части от секундата - преди да ослепея.
Те вървяха по пясъка и телата им пееха
със своите автентични глезени, прасци, бедра, гърбове, коси -
бяха отлюспили като риби от себе си всичко
излишно: широките си панталони, тениските, обеците, татуировките, прическите.
Бяха голи, истински и естествени -
вървяха по пясъка, по скалите и по морето,
вървяха по сетивата ми възхитени и светеха
кожите им кафяви; и от взиране в тях
като мушица край огън окото ми озгоря; ослепях.
върни се | съдържание | продължи
|