Дамата в бяло
Пламен Антов
Ти си катъ пъпка отъ кремава роза...
Емануил п. Димитров
Така прекрасна си - отдъхваща менада -
коси, загадъчни като Валпургиева нощ -
тъй нереално съвършена, безсмислена и млада -
ти - цвят, обречен да не се превърне в плод!
Цигарата дими в изящните ти пръсти,
поличката - до невъзможност кратък камуфлаж,
а деколтето... о, сам Лазар би възкръснал
из мъртвите пред знойния пейзаж!
Седиш на бара ти - божествено пияна -
отпиваш бавно джин с лилавите си устни,
оставяш чашата, опитваш се да станеш,
залиташ, върху рамото на някой се отпускаш.
Засмиваш се. Смехът ти - рикот на животно.
И жестовете ти - пресметнато лениви...
О, как побърква тялото ти потно
и как мирише то на нещо тъмно, диво...
И тръгваш бавно - истинска до нереалност,
и тялото ти сякаш стене с джазов вопъл -
това пияно твое смугло тяло,
завършено и съвършено, розово и топло!
А аз... защо ли аз тъй трезво и дълбоко
си мисля в ъгъла, над чашата приведен: „О,
и ти си само някаква чертица, с нокът
драсната по заскреженото стъкло...“
върни се | съдържание | продължи
|