Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Бащиното детенце

 

Пламен Антов

 

 

 

вечното българско завръщане в бащината къща, където вечерта смирено гасне – о, бяла спретната къщурка с две липи отпред –

 

идиличният топос на (несвършващото) детство, мемоарно самодостатъчен, населен със скъпите сенки на деди

 

на баща ти страшен хайдутин, на вуйка ти Петка Страшника и милите чичовци

 

защото един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца

 

детето също яде, пие и наддава телесно и бащината къща отеснява като сцената в пиеса на Йонеско

 

(и Йожен Йонеско е пораснал от Йон Йонеску както хилавичкият Цветан Тодоров е пубертетно мутирал в Tzvetan Tododrov)

 

детето все се задушава в наличността на битовото си hic et nunc, то си играе на големи, имитирайки собствените си комплекси

 

перманентното българско дете, което се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето

 

(което също се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето (което също се пъчи и...))

 

и сякаш знае, че когато батковците се размечтаят някога сенилно, в музея надвесени над овехтелите си дрешки и играчки

 

то вече ще ги чака там, приклекнало сред експонатите и автентично като тях, ще се изплези някъде от избелялото photo

 

ще скочи, ще ги настъпи по лачените трандафори и ще търти босоного, а може и клечица кибрит да драсне...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]