Бащиното детенце
Пламен Антов
вечното българско завръщане в бащината къща, където вечерта смирено гасне – о, бяла спретната къщурка с две липи отпред –
идиличният топос на (несвършващото) детство, мемоарно самодостатъчен, населен със скъпите сенки на деди
на баща ти страшен хайдутин, на вуйка ти Петка Страшника и милите чичовци
защото един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца
детето също яде, пие и наддава телесно и бащината къща отеснява като сцената в пиеса на Йонеско
(и Йожен Йонеско е пораснал от Йон Йонеску както хилавичкият Цветан Тодоров е пубертетно мутирал в Tzvetan Tododrov)
детето все се задушава в наличността на битовото си hic et nunc, то си играе на големи, имитирайки собствените си комплекси
перманентното българско дете, което се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето
(което също се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето (което също се пъчи и...))
и сякаш знае, че когато батковците се размечтаят някога сенилно, в музея надвесени над овехтелите си дрешки и играчки
то вече ще ги чака там, приклекнало сред експонатите и автентично като тях, ще се изплези някъде от избелялото photo
ще скочи, ще ги настъпи по лачените трандафори и ще търти босоного, а може
и клечица кибрит да драсне...
върни се | съдържание | продължи
|