Българският Одисей
Пламен Антов
Жив е той, жив е – тук на Балканите –
земя на герои, земя на въстания…
Познато начало, но с нов деиктизъм.
Че в нови дискурси исторьята влиза.
Че нови пространства разгръщат посоки,
екстатично разбягващи се нашироко;
и нови герои снага си възправят
в тази нова земя, в тази нова държава…
Че Родината не е в синхронните предели,
които днес един, друг утре ще насели;
неуловимото тя е пространство,
в което, скрит като охлюв, да странстваш.
От Цариграда до Сръбско и от Бяло море
до Дунава може само красиво да се умре –
да бъдеш геройски обесен, разпънат, убит.
Но е неуютно да пребиваваш в ниския бит.
Тесен е този свръхсигнифициран контекст
(в който ти сам си частица от текст).
Да сменим историческото с географското!
Да нахлуем в пластовете на пространството!
Себеидентификацията се нуждае от Другост –
както мъж от жена и съпруг от съпруга,
както Одисей от пътя към Троя и както
от пътя към чуждата-своя Итака…
Както окото от гледката прелестна,
която самo си създава, за да изчезне
после завинаги в нея; и както листът
се нуждае от моята тромава мисъл…
Но пътувайки днес към Итаката своя,
Одисей е понесъл в главата си Троя,
и лък е десницата стиснала; сабя френгия
като лъскава змия на стан му се вие.
И нахлул на света в другостта непонятна,
хероят балкански воюва сърцато
с цяла система от знаци: телесни ухания,
жестове резки, гримаси и звукове странни.
(Тук говорим за хомология на дискурсите:
всяка социална практика най-изкусно
се вплита в система от сигнификации,
постигайки тъй дискурсивната си идентификация1.
От друга страна, да не забравяме също,
че състоянието на война е иманентно присъщо
на епопейната ситуация според Хегел2,
несъстоима изобщо без него.)
Като някакъв колос хероят – трагически сам –
воюва. Врагът е Друг – немец, следователно ням.
И в пространството на културна аглосия
като боздугани кънтят напористи въпроси:
Wo ist diese für gross Arbeit?… Was ist das?…
Какво ми се правите на славяни, зная ви аз…
(И къщите ви къщи, и жените ви плоски,
пък и не знайте хич да посрещате гости…)
Хероят е грозен, епопейно сюблимен –
без лице, биография, възраст и име,
културно врязан в Природата дива,
идеологически конституиращ колектива.
Хероят е идеално съвпаднал с ойкумена.
Европа трябва да бъде победена (поне удивена),
за да се състои – чрез литературното aberatio –
безкрайното (въз)раждане на една нация.
- - -
Но съмна вече. А на Балканите жив е той –
най-културният български герой,
дисеминативният рòден homo viator –
мил персонаж от абсурдно театро.
---
1. Златанов, Бл. Купи ми мамо топ… – Литературен Вестник, № 37, 20–26.11.1996 г., с. 9.
2. Хегел, Г. В. Ф. Естетика. Т. 2, С., 1969, с. 573.
върни се | съдържание | продължи
|