Бай Ганьо убива своя автор
Пламен Антов
1.
“Бай Ганьо” е най-занимателното
криминале в българската литература.
Криеницата между персонаж и автор
продължава отвъд Бешковата карикатура,
еднозначно разграничаваща жертвата –
женствено просната на тревата –
и убиеца едър, мъжествено
снага извисил над своя автор…
2.
Безкраен сюжет от позната балада:
юнакът лежи, кръвта му тече,
а вълкът (a la Смирненски1) кат’ лимонада
му кротко кръвчицата пие, па току рече:
„Брей, умря си сиромахът за правда,
за правда и… квото там пише поетът…“
А на народа му стига тая награда –
да се идентифицира винаги с жертвата.
3.
Всъщност един народ поробен, макар и
безнадеждно, никога не се самоубива.
Той доживява дълбока старост,
По своему мъдра, възвишена и красива.
И само понякога той – вездесъщият персонаж
(бивший дюлгерин или овчарин) –
сочи Алеко с постмодерен кураж
и вика: „Я-ле, я, бай Ганьо, ма’му стара…“2
4.
Всяка книга обаче можеш
да прочетеш и отзад напред.
А можеш също с джобната ножичка
да клъцнеш после двата портрета
и да ги презалепиш с концеларско лепило,
разменяйки историческите им места.
Картинката пак си е родна и мила,
и юнакът е там, и вълкът си е там…
5.
Една книга, в която Авторът е убит,
а убиецът му крие следи сред народа
като в несвършващ езически мит,
съчинен от самия татко Фройд и…
………………………………………
………………………………………
………………………………………
……………………………………*
* Така е в оригинала. Вероятно тук патриотизмът на автора се е изчерпал. Бел. ред.
Бележки:
„Бастон, дебела пура, шуба – всичко на место…“
Вж.: Христов, К. Алеко Константинов. Спомени. – Мисъл, ІХ, 1899, № 10, с. 318–319.
върни се | съдържание | продължи
|