МЪЖЪТ НА БОЛНАТА ЖЕНА
Пламен Антов
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда…
Ат. Далчев
Самотен е мъжът на болната жена.
Той може би е раздавач, или хамалин,
а може би работник на пристанището…
И всяка привечер след работа, когато другите мъже
отиват в кръчмата да пият,
да давят самотата си във киселото вино,
той - без да се сбогува с тях -
навъсен, сгърчен, с вдигната яка и бърза крачка
поема към дома си, дето в своето легло
го чака болната жена, вмирисана на пот и пикоч.
И докато подмива той изсъхналото нейно тяло,
тя непрекъснато мърмори и кълне,
от ъгъла на бледите й устни капе лига
и святкат - сиви като камъни - очите й.
Защото мразят болните света на здравите,
а неподвижните - това, което покрай тях се движи.
Мъжът на болната жена не вижда сякаш и не чува.
Измива я, поставя я върху леглото, после
притопля бързо нещо и започва да я храни.
И впити в петънцето мухъл на стената
очите му не виждат болната жена,
ушите му не чуват как кълне го тя, докато
се стича супицата рядка
надолу по брадата й, а той я бърше с длан…
И най-накрая тя заспива, уморена
от своята ненавист към света несправедливо здрав.
Тогава чак мъжът, завил грижливо своята жена,
присяда над карираната мушама - и там,
привел небръснатото си лице над мръсната чиния,
с коричка хлебец той дояжда супата набързо.
А после чак изважда от долапа той шише с ракия
и устните му в миг се вкопчват в него…
И дълго там седи, притиснал с потна длан шишето,
а крушката, оплюта от мухи, виси отгоре като слънце,
жужи край нея едра лъскава муха
и болната жена неравномерно диша в своя ъгъл.
Будилникът тиктака на бюфета, но това не го касае -
сега мъжът на болната жена е господар.
Сега е Бог, почиващ си след сътворяването на света.
Сега е силен той и сам - но не самотен.
О, никога не е самотен той, мъжът на болната жена.
И ако случайно му го кажеш някога,
ще те изгледа той под веждите увиснали,
ще те изпсува продължително и ще отмине -
мъжът на зеленооката жена.
върни се | съдържание | продължи
|