ДОКАТО ПРЪСКАШЕ ЮЛСКИЯТ ДЪЖД
Пламен Антов
Докато пръскаше юлският дъжд, мама
поливаше ягодите в градината с лейка.
- Това не е дъжд - вайкаше се тя, - само
ще докара мана по гроздето, да опалее*…
А аз от верандата слушам гласа й
през капките, които шумят по асмата,
и се мъча да опиша в стихове къси
простите й движения, труда й загадъчен.
Поезията е краткото ни оправдание
за нашата отдалеченост от всичко -
от дъжда, от земята, от труда и страданието.
Пишем, защото не умеем да обичаме.
Мислим си, че така притежаваме света -
чрез думите, с които го назоваваме.
И озадачени от непонятната му простота,
Снизходително остроумничим: „Само
природата може - до невъзможност -
да постигне мълчанието на стареца,
приседнал пред своята къщица, с кожа
сива като на гущер под залеза, в залеза…“
- Я виж какво намерих, сине, хапни си -
подава ми мама отдолу мъничък плод.
В този миг дъждът спря наистина
И блесна слънце, сякаш нищо не е било.
21 юли 2001
Гаганица
---
* „Да опалее“ - диалектен израз, който употребяват
селските жени в Северозападна България;
нещо като клетва или ругатня,
чието значение може приблизително да бъде
преведено като „Да го вземат дяволите!“
или нещо подобно.
върни се | съдържание | продължи
|