Усещане за родина

Пламен Антов

Захвърлен в една неонова нощ на края на света, на границата
между горния свят и долния
между червения свят и белия

пред някакъв супермаркет, предлагащ в огромни количества всичко онова, от което аз
нямах нужда

до онзи паркинг, където внезапно изскочи от мрака като лъскав метален хищник,
изръмжа и се изтегна в локва от неон малък кабрио с цвят на любов
и от него слязоха момиче и момче – непосилно красиви и достатъчни

а аз – едно стаено в отвъднеоновата пустота око – поглъщах телата им,
движенията, смеха, любовта им, езика им, от който не разбирах нито дума

разбирах,
че аз никога няма да бъда момчето, че ти никога няма да бъдеш момичето и бях готов
да се отскубна от пустотата, да коленича пред тях и да целуна нозете им от завист –

не за това, че си имаха родина, а за това,
че не им пукаше дали си имат родина или не

а аз стоях там и внезапно разбирах, че единствената ми родина
е тази неонова нощ на края на света, на границата между света и пустотата,
от която бях дошъл и която отново щеше да ме погълне – анонимен и отсъстващ

и неоновата светлина на супермаркета проблясва за миг, за да остане само тъгата
по непостижимата родина –

онази прелестна захвърленост в здрача
на края ная света, на границата между горния свят и долния,
между червения свят и белия, между всички
еднакво чужди
светове

и дълго вървях в нощта с ръце в джобовете на якето

после тихо закапа нежният роден дъжд

върни се | съдържание | продължи